Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на адв. Н. А., като пълномощник на В. Н. П., срещу въззивно решение № 4619, постановено на 24.10.2019 г. по в. гр. д. № 476/2019 г. по описа на Благоевградския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 3862 от 22.04.2019 г. по гр. д. № 1711/2018 г. на Благоевградски районен съд, с което е отхвърлен предявения от касатора срещу Г. Я. Ш. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответницата, че ищецът е собственик на основание договор за покупко-продажба на следния недвижим имот: самостоятелен обект – втори жилищен етаж от жилищна сграда, със застроена площ 90 кв. м., с идентификатор *****, находящ се в [населено място], в сграда № 1 в поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на населеното място, ведно с припадащите се идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място и за осъждане на ответницата да му предаде владението върху гореописания имот.

В изложението към подадената касационна жалба на първо място са изложени доводи за недопустимост на обжалваното решение. Поддържа се наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. недопустимо ли е съдебното решение, когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно от исканото от страните; в нарушение на диспозитивното начало се е позовал на факти и доводи, служебно въведени от него; поддържа се противоречие с решение № 94/09.05.2014 г. по гр. д. № 5666/2013 г. на трето г. о.; решение № 125/15.07.2013 г. по гр. д. № 14/2013 г. на второ г. о., решение № 133/26.05.2011 г. по гр. д. № 664/2010 г. на трето г. о. и решение № 103/20.06.2013 г. по т. д. № 850/2012 г. на първо т. о.; 2. има ли правомощие въззивната инстанция при проверка на първоинстанционното решение да приложи норма, която не е императивна, а съдържа оборима презумпция, при положение, че нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване; сочи се противоречие с ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 3. приложима ли е презумпцията на чл. 69 ЗС по отношение на държателя; сочи се противоречие с ТР № 1/2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС; решение № 3/19.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на първо г. о.; 4. налице ли е субективният елемент на владението при липса на волево изявление чрез процесуални средства; поддържа се противоречие с ТР № 4/2012 г. по т. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС; 5. спокойно ли е владението, когато е установено и/или поддържано с насилие; поддържа се противоречие с решение № 376/12.03.2013 г. по гр. д. № 260/2012 г. на първо г. о. и решение № 3/06.03.2015 г. по гр. д. № 4048/2014 г. на второ г. о.; 6. явно ли е владението, което не е демонстрирано по отношение на собственика; сочи се противоречие с решение № 68/02.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012 г. на първо г. о., решение № 10/28.12.2015 г. по гр. д. № 2687/2015 г. на второ г. о. и решение № 136/16.06.2014 г. по гр. д. № 436/2014 г. на първо г. о.; 7. оборена ли е презумпцията на чл. 69 ЗС, при положение, че е доказано, че лицето не държи вещта като своя; твърди се противоречие с решение № 140/23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на първо г. о.; решение № 127/10.06.2010 г. по гр. д. № 637/2009 г. на първо г. о.; и решение № 973/21.12.2009 г. по гр. д. № 4321/2008 г. на първо г. о.; 8. основателен ли е иск по чл. 108 ЗС, когато е доказано правото на собственост на ищеца на основание правна сделка; 9. не следва ли при обсъждане на свидетелските показания да се отчита възможната заинтересованост на свидетелите; сочи се противоречие с решение № 34/22.02.2016 г. по гр. д. № 4657/2015 г. на първо г. о., решение № 65/16.07.2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г. и решение № 131/12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на четвърто г. о.; 10. длъжен ли е въззивният съд да обсъди доводите и възраженията на жалбоподателя; поддържа се противоречие с решение № 223/19.06.2013 г. по гр. д. № 1006/2012 г., решение № 310/04.11.2014 г. по гр. д. № 795/2014 г. и решение № 646/12.01.2010 г. по гр. д. № 1210/2014 г. на четвърто г. о. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответницата по касационна жалба изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК.

При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:

Районният съд е бил сезиран с предявен от В. Н. П. против Г. Я. Ш. иск за ревандикация на процесния втори етаж от жилищна сграда. Ищецът твърди, че се легитимира като собственик на основание договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № */1999 г. Направил е искане за отмяна на констативен нотариален акт № */2018 г., с който е удостоверено правото на собственост на ответницата. Исковата молба е предявена на 02.06.2018 г.

Ответницата е оспорила иска, като на първо място по отношение на материално-правната легитимация на ищеца, е изложила твърдение, че сделката, с която се легитимира като собственик, е нищожна поради невъзможен предмет: вторият жилищен етаж не е съществувал като самостоятелен обект на право на собственост към момента на сключването й. Въвела е като самостоятелно придобивно основание давност чрез упражнявано давностно владение, считано от построяването на сградата.

По делото е установено, че с договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № */**1999 г., ищецът е закупил втори жилищен етаж от жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], построена в източното петно на имот пл. № *, кв. 254 по плана на населеното място, действащ към 1974 г. Продавачът М. Ш. /син на ответницата/ се е легитимирал като собственик с нотариален акт № */**1974 г. за учредяване право на строеж върху чужда земя. С цитирания договор Ц. и И. Н., като съсобственици на гореописания имот, са отстъпили на съсобственика си Г. Ш., правото на строеж за изграждане на първи етаж от жилищна сграда, а тримата съсобственици – правото на строеж в полза на М. Ш. за изграждане на втори етаж от сградата.

През 2007 г. е сключен договор за доброволна делба, в който не е участвал М. Ш., с който дворното място и жилищната сграда са поставени в дял на ответницата.

В ангажираните от ищеца гласни доказателства /показанията на свидетелите С., А., Д. и Г./ се възпроизвеждат впечатления за еднократни посещения на ищеца, при които ищецът е оставал пред външната входна врата, като ответницата не му е позволявала да влезе в сградата. От показанията на свидетелите И., М., П. и К., ангажирани от ответницата, е видно, че същата е започнала да живее на втория етаж през 2003 г. За времето след тази година ищецът не е бил допускан от ответницата в жилищната сграда.

В обжалваното въззивно решение е прието за установено, че ищецът е изгубил придобитото от него право на собственост. Обоснован е извод, че е доказано правоизключващото възражение на ответницата за придобиване на процесния жилищен етаж на основание придобивна давност. Считано от 2003 г. същата е упражнявала фактическа власт, която в нито един момент не е била прекъсната. Владението е било явно – извършваните от нея фактически действия са били обективирани по такъв начин, че да могат да станат достояние на собственика. Тези действия, които недвусмислено отричат правата на досегашния собственик, водят до извод за завладяване на втория жилищен етаж. Владението е било постоянно и спокойно. От момента на установяване на тази фактическа власт, същата е имала характеристиките на владение. Ищецът не е оборил презумпцията на чл. 69 ЗС, която е била приложима в отношенията между страните /фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на основание или в настоящата хипотеза е било налице т. нар. завладяване/. Ответницата се е позовала на последиците на изтеклата придобивна давност, като се е снабдила с констативен нотариален акт, поради което са се породили нейните правни последици.

Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Доводите за недопустимост са обосновани с първия поставен в изложението въпрос, с който се обосновава и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е недопустимо – съдът не е излязъл извън спорния предмет. Възражението за придобивна давност е надлежно въведено от ответницата в отговора на исковата молба.

Формулираните в изложението втори, трети и седми въпрос са свързани с презумпцията на чл. 69 ЗС, която според касатора може да се приложи само при позоваване на нея от страната. Установената в тази разпоредба презумпция задължава съда да приеме, че щом е доказан фактът от хипотезата на правната норма /осъществяване на фактическа власт върху вещ/, то за осъществил се следва да се приеме и предполагаемият факт /наличие на намерение вещта да се държи като своя/, който не се нуждае от доказване, освен ако презупмцията не бъде оборена. Презумпцията ползва владелеца дори в отношенията му с лицето, което е притежавало правото на собственост върху вещта към началния момент на давностния срок и възлага на последния доказателствената тежест да установи, че е налице основание за упражняването на фактическата власт, т. е. че вещта е била държана за другиго. Само ако се установи наличието на такова основание, упражняващото фактическата власт лице ще следва да доказва по категоричен начин чрез пълно и пряко доказване, че е упражнявало фактическата власт за себе си, противопоставяйки на собственика на вещта това свое намерение. В цитирания смисъл е решение № 31 от 08.02.2016 г. по гр. д. № 4539/2015 г., I г. о. При положение, че по делото е установено, както е в настоящата хипотеза, че заявилото възражението за придобивна давност лице е упражнявало фактическата власт върху имота без да е налице основание за това, в тежест на другата страна е да установи наличието на основание за упражняване на фактическата власт.

Декларирането на имота и заплащането на данъци за него съставляват действия, обективиращи намерение за своене, но в случая по отношение на процесния имот те са били извършени и от М. Ш.. Освен това осъществяването единствено на тези действия не може да доведе до извод за упражняване на фактическа власт с намерение за своене, който винаги е въпрос на конкретна преценка, обусловена от обсъждане на доказателствата в съвкупност /само една външна проява не може да обуслови такъв извод/.

Четвъртият въпрос е обоснован с липсата на позоваване от страна на ответницата на изтеклата в нейна полза придобивна давност, който не кореспондира на установената по делото фактическа обстановка /налице е снабдяване с констативен нотариален акт/.

Петият въпрос е свързан с характеристиката на упражняваното от ответницата владение като спокойно. Не се разкрива противоречие с представеното с жалбата решение № 376 от 12.03.2013 г. по гр. д. № 260/2012 г. на първо г. о., в което са изложени съображения, че упражняваното владение е спокойно, когато не е установено и поддържано с насилие. Владението престава да бъде спокойно и когато се оспорва с насилие, в резултат на което се смущава намерението да се държи вещта като своя. Въпрос на фактическа преценка във всеки отделен случай е дали владението е смутено чрез извършване на определени действия, но във всички случаи тези действия следва да сочат на противопоставяне от страна на невладеещия собственик за продължителен период от време на поведението на владеещия несобственик по отношение на владения имот. В настоящата хипотеза не са били налице такива действия.

Поставените в изложението шести въпрос е относим към характеристиката на владението на ответницата като явно. Решаващите изводи на въззивния съд са обусловени от факта, че същото е установено по начин, който е позволявал да стане достояние на касатора. Цитираната в изложението съдебна практика е именно в горния смисъл.

Осмият въпрос е свързан с доказване сключването на действителна сделка от ищеца, с която е придобил правото на собственост върху процесния имот. Въззивният съд е приел, че правото е било валидно придобито, но е изгубено чрез придобиването му от ответницата на основание придобивна давност.

Деветият въпрос също не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Действително, при извършване преценка на гласните доказателства съдът е длъжен изложи съображения защо не дава вяра на свидетелите, чиито показания приема за недостоверни, а когато свидетелите, посочени от едната страна са в еднаква или нееднаква степен на родство с двете страни, съдът е длъжен да изложи съображения за обективността на техните показания. Обжалваното решение съдържа такива съображения, като следва да се посочи, че в показанията на ангажираните от ищеца свидетели не се възпроизвеждат противоречиви факти, а такива, които съответстват на изложените от другата група свидетели /например показанията на свидетелите Д. и Г./.

Въззивният съд е обсъдил доводите на жалбоподателя, поради което по десетия въпрос също не може да се допусне касационно обжалване.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответницата по касационна жалба следва да бъдат присъдени направените в производството по чл. 288 ГПК съдебни разноски в размер на 600 лева, съставляващи адвокатско възнаграждение.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 4619, постановено на 24.10.2019 г. по в. гр. д. № 476/2019 г. по описа на Благоевградския окръжен съд.

Осъжда В. Н. П. със съдебен адрес: [населено място], [улица], адв. Н. А., да заплати на Г. Я. Ш. със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 1, ап. 24, адв. Д. Б., сумата от 600 /шестотин лева/ лева - съдебни разноски.

Определението е окончателно.

Председател: Членове: