Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Х. И., чрез адвокат Н. Т., подадена срещу решение № 1344 от 18.11.2019 г. по гр. д. № 1389/2019 г. на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 89 от 3.05.2019 г. по гр. д. № 1302/2017 г. на Районен съд – Девня в частта, в която първоинстанционният съд, по предявените искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, е приел за установено по отношение на И. Х. И., че С. К. И., Н. И. Н. и Ж. И. Н., действаща чрез настойник С. К. И., са собственици по наследство и давностно владение при равни квоти на недвижим имот в [населено място], общ. Вълчи дол, обл. В., с идентификатор ***, с адрес на имота: [населено място], общ. Вълчи дол, обл. В., м. „Край село“, с площ по скица от 2 644 кв. м, трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: нива, номер по предходен план: 014178, при граници: имоти с идентификатори ***, ***, ***. В останалата част първоинстанционното решение не е било обжалвано и е влязло в законна сила.

Въззивният съд е посочил в решението си, че по делото са предявени искове по чл. 124, ал. 1 ГПК от С. К. И., Н. И. Н. и Ж. И. Н., действаща чрез настойник С. К. И., срещу И. Х. И.: за приемане на установено в отношенията между страните, че наследниците на И. Н. И. - С. К. И., Н. И. Н. и Ж. И. Н., са собственици по давност и владение и съгласно нотариален акт № *, том *, дело № */1991 г., издаден от районен съдия при PC – Д., на по 1/3 ид. ч. всеки от тях от нива в [населено място], общ. Вълчи дол, с идентификатор ***, и за отмяна на основание чл. 537, ал. 2 ГПК на нотариален акт № *, т. *, peг. № *, дело № */2016 г. на нотариус А. Н., с peг. № *, с район на действие PC – Д., и договор за доброволна делба № *, том * от ***.1999 г.

За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната пред него част, Окръжен съд – Варна е приел, че по делото не се спори относно роднинските връзки на всяка от страните, като тези връзки се установяват и от представените удостоверения за наследници, както не се спори и се установява, че процесният имот с идентификатор *** в м. „К. село“, [населено място], общ. Вълчи дол е идентичен с имота по представените по делото нотариален акт за дарение № *, т. *, дело № */**.1991 г., нотариален акт за собственост на имот по давност № *, т. *, дело № */**.1991 г., нотариален акт за дарение № *, том *, дело */**.2016 г. на нотариус Ал. Н., договор за доброволна делба с № на вх. рег. *, т. *, № * от **.1999 г., решение № 1719/18.04.1994 г. на ОСЗ - Вълчи дол и протокол № 1719 от 18.04.1994 г. за въвод във владение, решение № 302/10.10.1994 г. на ПК - Вълчи дол по заявление вх. № 17191/3.12.1991 г. Посочил е, че спорните въпроси, поставени пред него, са: намирал ли се е процесният имот в строителните граници на населеното място, внасян ли е бил в ТКЗС или ДЗС и подлежал ли е на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, придобили ли са ищците правото на собственост върху имота по наследяване и по давност.

Като е кредитирал изцяло заключението от изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза, въззивният съд е приел, че първият план за процесния имот е кадастрален и регулационен план на [населено място], П. околия. Одобрена била улична и дворищна регулация със заповед № 2587/23.09.1927 г. Имотът по този план е отразен като части от поземлени имоти с пл. № * и *, за които е отреден парцел *-* в кв. 104, с площ по плана от 4 470 кв. м. В разписния лист имотът е записан на П. В., а имот пл. № * - на Р. В.. През 1950 г. било създадено ТКЗС „Победа“, [населено място]. От декларация от 22.10.1950 г. на И. К. П. от [населено място] и Протокол от 17.11.1950 г. за отчуждаване и причисляване към държавния поземлен фонд на земи от 13 дка се установява, че процесният имот в м. „Край село“ не попада в този списък. По справка в [община] дол процесният имот с идентификатор *** не бил предоставян за ползване по реда на някои от актовете по § 63 от ПЗР на ППЗСПЗЗ, § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ и не бил държавна или общинска собственост. В [община] дол за имота се съхранява Протокол № 58/1961 г. на ОНС за дадена строителна линия и определено ниво за имота - парцел * в кв. 104 на [населено място], по повод заявление от Н. И. П.. Процесният имот попадал в строителните граници на [населено място], определени с регулационен план от 1927 г. към 1950 г. и към 1958 г. С регулационен план на [населено място], одобрен със заповед № 4950/5.08.1964 г., и разписен лист от 1964 г. западната част на имота се отреждала като парцел *-* в кв. 75, южната част се придавала на парцел *-* и източната част, представляваща процесния имот, била изключена от регулация. Към 1991 г. и 1994 г. процесният имот попадал извън регулацията на населеното място.

Въз основа на събраните доказателства Окръжен съд – Варна е приел, че в разписния лист по плана на [населено място] от 1927 г. е записан П. В., явяващ се наследодател на И. П. В. (най-вероятно баща на последния, предвид имената, като за това не били събрани категорични доказателства по делото). И. П. В. е записан в разписния лист към плана от 1964 г. След него са записани Н. И. П. и И. Н. И., доколкото собствеността се променяла в периода до 1991 г. По делото не били събрани доказателства други лица да са упражнявали фактическа власт, освен записаните. Н. И. П. стопанисвал имота и бил признат за собственик по давност преди да го дари на сина си И. Н. И. на 9.05.1991 г. Съдът е посочил, че доказателство за така упражняваното владение от страна на Н. П. е обстоятелството, че през 1961 г., по повод заявление на Н. И. П., била дадена строителна линия и определено ниво за имота; владението се установявало и от показанията на разпитаните свидетели Д. П. и Р. Д..

Предвид наличието на изградени в имота постройки и факта, че същият бил изключен от строителните граници на населеното място едва след 1964 г., въззивният съд е направил извод, че в периода на масовизацията и внасянето на имотите в ТКЗС, ДЗС, ДПФ и др. (окончателно приключила през 1959 г.), същият нямал земеделски характер. По делото не били събрани и доказателства, че същият бил отчуждаван за държавни нужди. Точно обратното, вещото лице е установило, че процесният имот с идентификатор *** не бил предоставян за ползване по реда на някои от актовете по § 63 от ПЗР на ППЗСПЗЗ, § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ и не бил държавна или общинска собственост.

Съдът е приел, че И. Х. И. не е доказал пълно и главно по делото възражението си за наличието на противопоставими на ищците права на собственост, а именно, че наследодателят на неговия наследодател - И. К. П., внесъл спорния имот в ТКЗС, за да подлежи същият на възстановяване на наследниците му по реда на ЗСПЗЗ. Обратното – от декларация от 22.10.1950 г. на И. К. П. от [населено място] и Протокол от 17.11.1950 г. за отчуждаване и причисляване към държавния поземлен фонд на земи от 13 дка е видно, че процесният имот в м. „К. село“ не попада в този списък, а ако към този момент И. К. П. бил собственик на имота и той имал земеделски характер, същият бил длъжен да го декларира пред общинския народен съвет. Предвид липсата на доказателства, че имотът някога е бил отчуждаван за държавни или общински нужди или внасян в ТКЗС или друга организация, съдът е приел, че той не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Същият бил изключен от регулация едва през 1964 г., след което придобил земеделски характер, но този факт не променя горния извод на съда, доколкото имотите, за които е запазено владението в реални граници, защото собствениците им не са станали членове на ТКЗС или ако са били членове на Т. са запазили собствеността в реални граници до размера и при условията, определени с Примерния устав на ТКЗС и тези имоти не са били отнети фактически, са запазили характера си на частна собственост и реалните си граници и не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Дори в случаите, в които към момента на обобществяване на земята (образуване на ТКЗС) имотът е имал селищен характер или земеделски характер, посоченото тълкуване е приложимо и собственикът, респ. владелецът му не са станали членове на ТКЗС, запазили са владението в реални граници и владение в реални граници е осъществявано и към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ, без междувременно имотът фактически да е бил отнет от държавата. За тези си изводи въззивният съд се е позовал и на практиката на ВКС, обективирана в решение № 101/3.10.2018 г. по гр. д. № 4402/2017 г., I г. о. и решение № 218/29.09.2014 г. по гр. д. № 6670/2014 г., I г. о.

Съдът е отбелязал, че дори да се приеме, че процесният имот се е намирал извън регулационния план (каквито са твърденията на ответника по исковете), това не означава, че той е имал земеделски характер. Изложил е, че когато имоти или части от тях, застроени със жилищни или селскостопански сгради, или използвани като дворни места, са останали извън регулационния план или пък са били изключени от него по силата на ПМС 216/1961 г., е могло те да запазят селищния си характер. Това е така, когато не са били включени в блок на ТКЗС, не са били причислени към държавния поземлен фонд или не са били отнети от лицата, които ги владеят. Ако ползващите ги лица са били членове на ТКЗС, те са могли да запазят собствеността върху тях в реални граници до размера и при условията, определени с ПУ на ТКЗС. Ако собствениците на такива земи или ползващите ги лица не са били членове на ТКЗС и земите им не са били отнети фактически, те са запазили правата си върху тях. Съдът е посочил, че такива земи не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и за тях не е съществувала забраната по чл. 86 ЗС за придобиването им по давност (в този смисъл - решение № 218/29.09.2014 г. по гр. д. № 6670/2013 г. на ВКС, I г. о.). Именно това е приел за установено съдът в производството пред него - наследодателите на ищците никога не са загубвали владението върху процесния имот и той не им е бил отнеман, поради което са запазили правата върху него; същите са го владели в реални граници, което изключва възможността имотът да е бил част от кооперативно ползване.

Предвид изложеното, Окръжен съд – Варна е заключил, че постановеното през 1994 г. от поземлената комисия решение за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ в полза на наследодателя на ответника не е могло да породи предвидения в закона ефект. В този смисъл и наследодателят на ответника по иска Х. И. К. не е получил в дял от делбата през 1999 г. процесния имот, защото същата не е произвела вещноправно действие, доколкото И. К. П. не е станал собственик по реституция.

Съдът е посочил, че тъй като имотът никога не бил отчуждаван за държавни нужди, то и за него не е била налице забрана по ЗСПЗЗ и ЗВСОНИ за придобиване по давност. Налице е била забрана в чл. 29 от ЗСГ до отмяната му на 13.03.1990 г., като след тази дата, съгласно събраните по делото доказателства, ищците са упражнявали явно, несъмнено, необезпокоявано и непрекъснато владение до м. ноември 2017 г. (когато твърдят, че са го изгубили), което е в продължение на повече от 10 години. Предвиденият в закона – чл. 79, ал. 1 ЗС, срок е изтекъл, поради което основателно и доказано се явява позоваването в исковата молба на последиците от придобивната давност.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК И. Х. И. формулира следния въпрос, по който твърди, че се е произнесъл въззивният съд, и по отношение на който са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: следва ли да бъде зачетена доказателствената стойност на решение на органа по поземлена собственост за възстановяване на земеделски земи, находящи се извън строителните граници на населено място като административен акт с гражданскоправни последици, без доказателствената му стойност да е изрично оспорена и оборена, ако на него се противопоставя констативен нотариален акт за придобиване на същия имот в резултат на изтекла придобивна давност, текла по времето, когато върху имота е упражнявано право на кооперативно земеползване.

Жалбоподателят твърди, че по въпроса за статута на имота като земеделска земя, подлежаща на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, въззивното решение противоречи на: решение № 183/1.11.2016 г. по гр. д. № 702/2016 г. на ВКС, І г. о., решение № 155/13.09.2016 г. по гр. д. № 4607/2015 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 197/10.05.2011 г. по гр. д. № 430/2010 г. на ВКС, решение № 338/28.03.2012 г. по гр. д. № 27/2011 г. на ВКС.

За възможността за придобиване на имота, предвид земеделския му характер, по давност решението противоречи на чл. 5 ЗВСОНИ и Тълкувателно решение № 10/5.12.2012 г. по тълк. д. № 10/2012 г. на ОСГК на ВКС.

Жалбоподателят твърди и че относно конкуренцията на права между страните и предвид наличието на реализирано реституционно производство, обжалваното решение влиза в противоречие с: Тълкувателно решение № 5/14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС, определение № 1195/27.12.2011 г. по гр. д. № 896/2011 г. на ВКС, определение № 1031/14.11.2011 г. по гр. д. № 846/2011 г. на ВКС, определение № 286/29.05.2018 г. по гр. д. № 4806/2017 г. на ВКС, І г. о., решение № 76/17.04.2012 г. по гр. д. № 15/2012 г. на ВКС.

От С. К. И., Н. И. Н. и Ж. И. Н. е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В случая решаващите мотиви на въззивния съд, съгласно които същият е намерил предявените положителни установителни искове за собственост за основателни, се изразяват в това, че процесният имот не е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ, тъй като не е бил отнеман и не е бил част от кооперативно ползване, и че е бил придобит по силата на давностно владение, осъществявано от праводателите на ищците, както и от страна на последните, продължило непрекъснато до м. ноември 2017 г. - повече от 10 години. Поставеният в изложението въпрос не кореспондира с решаващите мотиви на въззивното решение, доколкото същият предполага в последното да е прието, че върху спорния имот е било упражнявано право на кооперативно земеползване. Освен това, той не касае съществения и обуславящ крайния изход на спора извод на съда за това, че и след възстановяване през 1994 г. по реда на ЗСПЗЗ правото на собственост на процесния имот в полза на И. Х. И., ищците са упражнявали фактическа власт върху него с намерение за своене, поради което са го придобили по давност. Както законовите норми, така и формираната непротиворечива съдебна практика позволяват земеделски имот, попадащ под действието на ЗСПЗЗ, да бъде придобит по давност от трети лица след приключване на административната процедура по реституирането му.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Ответниците по касационната жалба имат право на 800 лв. разноски за производството пред ВКС (заплатено адвокатско възнаграждение).

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1344 от 18.11.2019 г. по гр. д. № 1389/2019 г. на Окръжен съд – Варна.

ОСЪЖДА И. Х. И., ЕГН [ЕГН], [населено място], общ. Вълчи дол, обл. В., да заплати на С. К. И., ЕГН [ЕГН], Н. И. Н., ЕГН [ЕГН] и Ж. И. Н., ЕГН [ЕГН], действаща чрез настойник С. К. И., всичките със съдебен адрес [населено място] дол, обл. В., [улица], разноски пред ВКС в размер на 800 лв. (осемстотин лева). Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: