Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „БГ Билдинг консулт“ ООД чрез пълномощника му адв. Ч. Д. против решение № 152/14.01.2020 г. по т. д. № 2687/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което като е потвърдено решение № 538/20.03.2019 г. на Софийски градски съд, постановено по т. д. № 2332/2017 г., са отхвърлени предявените от касатора срещу „Ю. Б“ АД искове с правно основание чл. 49 ЗЗД, както следва: за сумата от 20 075, 92 лв.-частичен иск от общо дължима сума от 230 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди под формата на претърпени загуби от продажбата в хода на изпълнително дело № 20138410406307 по описа на ЧСИ Н. М. на недвижим имот – апартамент, находящ се в [населено място], ул. Г.С.Р.“ № ***, изразяващи се в разликата между цената, на която е продаден имота и действителната му пазарна стойност; за сумата от 25 200 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от неполучен доход от отдаване под наем за периода 3.10.2014 г. - 6.07.2017 г. на същия апартамент, който е продаден в хода на посоченото изпълнително дело.

Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.

Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в необсъждане на всички ангажирани по делото доказателства и доводи на страните и нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК - неизлагане на фактическите констатации и правните изводи на съда, въз основа на които е прието, че исковете са неоснователни.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка и доводите и възраженията на страните; 2/ Длъжен ли е въззивният съд да допусне изготвянето на нова експертиза за определяне на пазарната цена на процесния имот при наличието на представени доказателства, опровергаващи изготвената и приета от съда първоначална такава; 3/ При въведено оплакване с въззивната жалба за нарушено право на ЕС по приложение на Директива ЕО/2014/17, длъжен ли е националният съд да се произнесе по въпросите за установяване на връзката на съюзната норма, съобразеното с нея тълкуване на приложимата национална норма и евентуално неприлагане на последната, ако противоречи на правна норма от Директивата и прилагане на съюзната норма; 4/ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по въведено оплакване в жалбата по претенция за преждевременно разпореждане с недвижимия имот, вследствие на което дружеството е претърпяло вреди от пропуснати ползи от наемни вноски, установено по делото с наемен договор и съдебно-счетоводна експертиза в съответствие с даденото разрешение в Тълкувателно решение № 3/12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по тези въпроси в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд – тълкувателно решение № 1/2013 г. от 9.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВСК и тълкувателно решение № 3/2012 г. от 12.12.2012 г. по т. д. № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 212/1.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т. о.; решение № 157/8.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на II т. о., решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на IV г. о.; решение № 271/8.02.2017 г. по гр. д. № 1368/2016 г. на IV г. о.; решение № 40/4.02.2015 г. по гр. д. № 4297/2014 г. на IV г. о.; решение № 217/9.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на IV г. о.; решение № 700/28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на IV г. о. и други – посочени в изложението, които са постановени по въпроси, свързани със задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по спора, въведен с въззивната жалба, да обсъди събраните по делото доказателства във връзка с тези доводи, да определи предмета на спора и относимите към него факти, като обсъди събраните в тази насока доказателства от страните, т. е. иска се допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поддържа се и основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност на решението. Макар и в изложението да е посочено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – че поставените правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, липсва аргументирана обосновка за това правно основание за допускане на касационно обжалване.

Ответникът „Ю. Б“ АД, представляван от адв. Г. Д., в отговор на касационната жалба излага подробни доводи за липсата на посочените основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени исковете по чл. 49 ЗЗД, въззивният съд е приел, че релевантните за спора факти са установени правилно от първоинстанционния съд, като правните изводи за липсата на елемент от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД, а именно противоправно поведение на служители на ответната банка, съответстват на фактите по делото и на разпоредбите на материалния закон, поради което като ги е споделил, е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на Софийски градски съд. Въззивният съд е дал отговор на изложените в жалбата доводи и оплаквания за неправилност на първоинстанционното решението, като е приел, че същите са неоснователни. Изложил е съображения, че за да се ангажира отговорността на ответника за извършени от негови служители противоправни действия по образуване на изпълнително дело и по насочване на изпълнението върху собствения на ищеца недвижим имот, представляващ обезпечение по договор за кредит, ищецът следва да докаже предварително знание от страна на ответника на неистинността на твърдените от него обстоятелства в заповедното и последвалото исково производство, т. е. да установи, че тези действия не са предприети с цел да бъдат установени вземания на банката във връзка с договора за банков кредит от 24.07.2008 г., а единствено с цел да се навреди на ищеца, което от съвкупния анализ на доказателствата – издаден изпълнителен лист от съда на основание заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ, който не е обезсилен, нито е било отменено разпореждането за незабавно изпълнение по реда на чл. 419 ГПК, нито е спряно изпълнението на издадената заповед по реда на чл. 420 ГПК, не се установява по делото. За неоснователно е прието и възражението на жалбоподателя, че банката се е разпоредила с недвижимия имот, без да има установено по основание и размер към датата на разпореждането вземане, тъй като, както към датата на образуване на изпълнителното производство, така и към момента на насочване на изпълнението по него към процесния имот, банката е имала вземане към ищцовото дружество, което е възникнало по силата на сключения между тях договор за банков кредит, като това вземане не е било погасено, нито е имало постановено съдебно решение, с което да е признато за установено, че вземанията, предмет на издадената заповед за незабавно изпълнение, не съществуват. Постановеното впоследствие решение от 02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 2072/2015 г., с което съдът е уважил иска по чл. 422 ГПК частично – само за вноските с настъпил падеж към датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, е постановено няколко години след като изпълнителното дело е приключило с възлагането на имота на трето лице в резултат на проведена публична продан, като в това решение на ВКС не са изложени други правопогасяващи, правоизключващи или правоунищожаващи възражения, различни от ненастъпването на изискуемост на цялото вземане, което съгласно трайната съдебна практика, не преклудира правото на кредитора да събере тези вземания по съдебен ред, включително и чрез иницииране на ново заповедно производство. Прието е, че не е достатъчно претенцията на банката - ищец в производството по чл. 422 ГПК да е била отхвърлена частично като неоснователна с влязъл в сила законен акт, за да се приеме наличие на злоупотреба с право, а е необходимо да се докаже при условията на главно и пълно доказване, че служителите на банката са съзнавали, че претендираното материално право не съществува, но въпреки това са сезирали съда с искане за защита, като са целели единствено да увредят насрещната страна, в който смисъл е и съдебната практика на ВКС, посочена в обжалваното решение. По оплакването на въззивника, че взискателят е приел, направената в хода на изпълнителното производство оценка на имота, която е по-ниска от пазарната стойност на имота и по този начин е създал възможност имотът да бъде продаден на по-ниска цена, въззивният съд е намерил същото за неоснователно, като е изложил мотиви, че към 2013 г. – когато е започнала и приключила публичната продан на имота, в ГПК не е била предвидена възможност за взискателя да обжалва оценката на вещта, направена в хода на изпълнителното производство и съответно началната цена, от която да започне наддаването при публичната продан на имота, нито да обжалва отказа на съдебния изпълнител да извърши нова оценка, нито постановлението за възлагане на имота с доводи за неправилно определена оценка и съответно начална цена за наддаването. Отделно от това е посочено, че от изслушаната по делото пред първата инстанция оценителна експертиза, която не е оспорена от ищеца в срока по 200, ал. 3 ГПК, се установява, че средната пазарна цена на имота, ведно с прилежащите му части към 22.11.2013 г. е в размер на 158 422, 23 лв., а имотът е продаден за сумата от 160 460, 20 лв. За неоснователно е прието и оплакването, че след като банката не е поискала преоценка на ипотекирания имот в рамките на действието на договора за кредит, то последната се е „придържала“ към първоначалната оценка, а впоследствие е изразила съгласие с по-ниската стойност при публичната продан. Съдът е посочил, че предвиденото в чл. 23 от процесния договор за кредит задължение за кредитополучателя да предостави нови обезпечения при намаляване стойността на предоставените такива в полза на банката, представлява договорена в полза на банката правна възможност, а не задължение, т. е. преценката дали да се възползва от това свое право е на кредитора. С оглед изложеното, въззивната инстанция е приела, че от събраните по делото доказателства не се установява наличието на виновно и противоправно поведение на служители на ответната банка, нито злоупотреба с право, поради което исковете се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

Касационният съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения:

По отношение на първия и третия въпрос, които се отнасят до задълженията на въззивния съд по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителния критерий за допускане на касационно обжалване, тъй като противно на доводите на касатора, поставените процесуалноправни въпроси не са произнесени в противоречие с посочената от него съдебна практика, според която въззивният съд е длъжен да изложи собствени мотиви във връзка с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение, както и да обсъди доказателствата, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с доводите на въззивника, като процесуалната възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд, не освобождава въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи, изложени във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК, в качеството си на съд по съществото на спора - чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания. В съответствие с тези указания, въззивният съд е изпълнил задължението си по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК да мотивира своето решение, т. е. да се произнесе по спорния предмет, след извършване на самостоятелна преценка на събраните доказателства и обсъждане на релевираните доводи и възражения на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. В действителност, във въззивната жалба на ищеца е налице общо позоваване на Директива 2014/17 на Европейския парламент и на съвета относно договорите за кредити за жилищни недвижими имоти за потребители, направено във връзка с оплакването му, че доколкото в рамките на действие на договора за кредит, банката не е поискала преоценка на ипотекирания имот, или в случай на обезценяването му, не е поискала допълнително обезпечение, последната не е следвало да се съгласява имотът да бъде продаван на по-ниска цена. На това оплакване въззивният съд е отговорил, но не изложил съждения по въпроса за приложимостта на посочената Директива в конкретния казус. Този пропуск на съда обаче не представлява съществено процесуално нарушение, тъй като доводът на въззивника е неотносим към предмета на спора. С оглед предметния й и времеви обхват, Директива 2014/17/ЕО не е приложима към процесния договор за банков кредит от 24.07.2008 г. Последната се прилага за договори за кредит, сключени с потребители /препращането е към § 3 от Директива 2008/48/ЕО относно понятието „потребител“/ и само за договори за кредит, сключени след 21.03.2016 г. /§1 на чл. 43 от преходните разпоредби на Директивата/.

Вторият и четвъртият въпрос нямат характер на правни въпроси от значение за изхода на делото по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд за неоснователност на исковете, а именно липсата на елемент от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД /противоправно поведение –действие или бездействие на служители на ответната страна/, което е достатъчно основание да не се обсъжда допълнителната предпоставка за противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и практиката на ВКС. Съгласно разясненията, дадени в посоченото тълкувателно решение, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставените от касатора въпроси всъщност представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения във връзка с преценката на събраните по делото доказателства и са израз на релевираните в касационната жалба доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, които не могат да се обсъждат в настоящото производство по селектиране на касационни жалби, а при разглеждане на делото по същество.

Накрая, неоснователно се поддържа, че решението е очевидно неправилно. Според касатора, очевидната неправилност на решението следва от допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. При това положение не се установяват хипотезите на тази квалифицирана форма на неправилност на решението - законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Изложените от касатора съображения в случая са за порок на въззивното решение, обхванат от хипотезата на чл. 281, т. 3 ГПК, но хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл. 281, т. 3 ГПК.

Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните в изложението основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито тези по чл. 280, ал. 2 ГПК, поради което и касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне.

При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат своевременно поисканите разноски по делото. Ответникът по касационната жалба не претендира разноски в настоящото производство.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 152/14.01.2020 г., постановено по т. д. № 2687/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: