Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№5629/70932 от 13.12.2019г., подадена от Ц. М. Г. от [населено място] чрез процесуалния му представител адв.Л. А. от АК-М., срещу решението, постановено на 05.11.2019г. от тричленен състав на ГК на Окръжен съд-Монтана по в. гр. д.№33/2019г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което на основание чл. 109 ЗС Ц. М. Г. е осъден да премахне зазиждането на вратата, намираща се вляво на първата стълбищна площадка на жилището, отстояща на седем броя стъпала от входната врата на сградата, откъм адрес: [улица] и през която се преминава до помещенията, намиращи се на първия етаж от жилището, представляващо самостоятелен обект в сграда с идентификатор. ... по КККР на [населено място], одобрени със заповед №РД-18-29/05.04.2006г. на изп. директор на АК, с админстративен адрес на имота: [населено място], [улица], ет. 1, който обект се намира в сграда №1, разположена в ПИ с идентификатор. ... с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, с брой нива на обекта: 2, с площ от 70.66 кв. м.

Потвърдено е решението на първоинстанционния съд и в частта, с която Ц. М. Г. е осъден да заплати на Г. М. Ц. обезщетение за неползване на ид. части от цялото жилище – самостоятелен обект в сграда с идентификатор. ...., в размер на 659.87лв. за периода от 11.01.2017г. до 21.02.2018г. и обезщетение за забавено изпълнение в размер на 37.44 лв. за периода от месец февруари, 2017г. до 21.02.2018г.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2 ГПК.

Според касатора неправомерно съдът е оставил без разглеждане предявения от него насрещен иск по чл. 109 ЗС за неправомерните действия на Г. М. Ц., изразяващи се в неправомерно строителство, компрометиращо целостта и надежността на стълбищното рамо, водещо до общото на страните таванско помещение, с които Г. Ц. ограничава достъпа му до таванското помещение. За неправилен счита извода на въззивния съд, че с неприемането за съвместно разглеждане на насрещния иск съдът не е допуснал съществено процесуално нарушение, което да е лишило Ц. М. Г. от право на защита, както и на съображенията, че същият е имал процесуалното право да заведе самостоятелен иск със същото правно основание, където е могъл да получи защита на правата си.

Поддържа, че тези изводи на въззивния съд са обусловени от следните въпроси, които имат значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото:

1.Длъжен ли е съдът на основание чл. 211, ал. 1 ГПК да отдели за самостоятелно разглеждане предявения за кумулативно разглеждане в производството насрещен иск, когато не го приема за съвместно разглеждане с първоначално предявения иск;

2.Неотделянето от съда на основание чл. 211, ал. 2 ГПК на насрещния иск за самостоятелно разглеждане, когато не го приема за съвместно разглеждане с първоначално предявения иск, представлява ли ограничаване на правото на защита на ищеца по насрещния иск.

Според касатора безспорно процесната стена е незаконно изградена, но това е направено единствено с цел защита на неговия дом, осигуряващ му убежище, сигурност, неприкосновеност на личния и семейния му живот. Счита, че разрушаването на тази стена би нарушило негови основни права, защитени от ЕКПЧОС /чл. 8, §1/ и от Конституцията наР. Б /чл. 32-34/. По тези съображения поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса допустимо ли е съда като орган на държавна власт по смисъла на ЕКПЧОС и Конституцията на Р. Б, на който е възложено да правораздава, да произнесе решение, с което в противоречие с постулатите на ЕКПЧОС и с практиката на Съда на ЕС да допусне да се разруши единственото жилище на касатора, имащо качеството на дом, убежище по с на чл. 8, §1 ЕКПЧОС.

По същите съображения счита, че решението на въззивния съд е постановено в противоречие с практиката на СЕС /делото „Й. и други срещу България“, постановено от Четвърто отделение на СЕС на 24.04.2012г. по жалба №25446/2006/.

Поддържа, че съдът неправилно е ценил доказателствата по делото, въз основа на което е приел, че достъпът на Г. М. Ц. до първия етаж е ограничено именно от процесната стена, тъй като именно тази стена е преградата, която защитава неговото жилище – обособява го като такова и дава защитата, която домът осигурява на собственика си, при което премахването би довело до загуба на единственото му жилище.

Поддържа също така, че процесната стена не ограничава достъпа на Г. М. Ц. до стаята, представляваща първия етаж от сградата /неговото жилище/, тъй като такъв има през вратата откъм лоджията на фасадната стена на сградата откъм [улица], откъдето достъп до жилището си има и той, като твърди, че ключ от еркерната врата, през която се осъществява влизането в стаята, находяща се на първия етаж, е предаден доброволно от него на държавния съдебен изпълнител по изп. д.№1-238/2017г. с оглед безпрепятственото извършване на въвод във владение в имота на Г. М. Ц., до който не се стигнало поради това, че неправомерните действия на съдебния изпълнител били отменени от ОС-Монтана. С оглед на това поддържа, че не е извършил никакво действие, което да се явява неоснователно и което да ограничава по какъвто и да било начин правата на Г. М. Ц. в имота. По тези съображения /неправилна преценка на доказателствата, наличието на достъп откъм лоджията, предаване на ключа на ДСИ/ поддържа, че решението е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Счита, че фактът, че достъпът на Г. М. Ц. до процесното помещение на първия етаж е осигурен на 07.12.2017г. с предаване на ключа на ДСИ, обосновава извода, че делото е без предмет, тъй като упражняването на правото на собственост не е нарушено, нито ограничено с оглед обстоятелството, че исковата молба е депозирана 2 месеца след това на 21.02.2018г.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба Г. М. Ц. чрез процесуалния си представител адв.С. Т. от АК-М., изразява становище, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В частта по предявените по реда на чл. 31, ал. 2 ЗС и по реда на чл. 86 ЗЗД искове касационната жалба е недопустима – като постановено по искове с цена под 5000лв. решението на въззивния съд съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежи на касационно обжалване.

В частта по предявения по реда на чл. 109 ЗС иск следва да се приеме, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:

По реда на чл. 109 ЗС Г. М. Ц. е предявила срещу Ц. М. Г. иск за премахване на извършеното от последния зазиждане на вратата, намираща се вляво на първата стълбищна площадка на жилището, с твърдението, че страните са съсобственици на самостоятелен обект в сграда с идентификатор. ... по КККР на [населено място], находяща се на адрес: [населено място], [улица], ет. 1, като тя притежава ид. части, а Ц. М. – ид. част. Поддържа, че на 30.11.2016г. Ц. М. заключил цялото жилище и не я допускал до него, след което с влязло в сила решение №213/18.05.2017г. по гр. д.№3032/2016г. на Районен съд-Монтана бил осъден да отстъпи собствеността и предаде владението върху ид. части от имота. В хода на гр. д.№3032/2016г. Ц. М. отключил доброволно входната врата откъм [улица], но неправомерно зазидал без нейно съгласие вратата, намираща се вляво на първата стълбищна площадка на жилището, отстояща на седем броя стъпала от входната врата на сградата, през която се преминава до помещенията, намиращи се на първия етаж от жилището – баня, тоалетна и една стая.

В писмен отговор в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК Ц. М. Г. оспорва иска с твърдението, че Г. М. ползва втория етаж на сградата, а той – първия, като първият етаж се състои от една стая с предверие, част от което той със собствени средства е преустроил в баня и тоалетна. Поддържа, че живее в стаята на първия етаж още от детските си години и това е единственото му жилище и никога не е владял втория етаж, не го е ползвал и не е ограничавал достъпа на Г. М. до него, като ползваната от него стая съответства на притежавания от него обем от права в сградата, а именно ид. част. Поддържа също така, че Г. М. има достъп до собствените си ид. части през централния вход на сградата откъм [улица], както и че тя е премахнала стълбите, водещи до лоджията, изпълнена по продължението на фасадната стена. Навежда също така доводи, че въпросната стена е изпълнена на мястото на врата, която никога не е ползвана, тъй като винаги е била заключена, както и че стената по никакъв начин не ограничава достъпа до втория етаж от сградата, който се осъществява по вътрешно стълбище. Моли също така по реда на чл. 109 ЗС Г. М. да бъде осъдена да възстанови стълбищното рамо, водещо до таванското помещение, както и стълбите, водещи към лоджията, които поддържа, че същата неправомерно е разрушила и с което ограничава правото му на ползване на съсобствения имот, предявявайки по този начин насрещен иск.

С определение №462/2404.2018г., постановено по гр. д.№397/2018г., първоинстанционният съд е оставил без уважение искането за съвместно разглеждане на предявения от Ц. М. насрещен иск.

Произнасяйки се по наведените с въззивната жалба оплаквания, въззивният съд е изложил съображения, че с неприемането за съвместно разглеждане на насрещния иск съдът не е допуснал съществено процесуално нарушение, което да е лишило Ц. М. от право на защита, защото последният е имал процесуалното право да заведе самостоятелен иск със същото правно основание, където е могъл да получи защита на правата си.

Доколкото въззивният съд не се е произнасял по предявен от Ц. М. срещу Г. М. иск, следва да се приеме, че изложените в мотивите към обжалваното решение съображения за последиците от неприемането на насрещния иск за съвместно разглеждане, не биха могли да обосноват наличие на основание за допускане на касационно обжалване, дори да не съответстват на практиката на ВКС. Касационно обжалване може да бъде допуснато само по въпроси, които обуславят крайния извод на въззивния съд по основателността на предявен и разгледан от него иск, но не и по въпроси, касаещи неприемането на иск за съвместно разглеждане, независимо дали като насрещен или като инцидентен установителен. Още повече, в практиката си ВКС приема, че определението, с което не е допуснат до съвместно разглеждане в производството по делото предявен от ответника насрещен иск, няма характера на преграждащо, тъй като не препятства възможността претенцията да бъде разгледана, като отделянето на този иск в друго самостоятелно производство не представлява съдопроизводствено действие, което би се отразило на правилността на решението по главния иск /определение №388/12.09.2015г. по ч. гр. д.№4019/2015г. на Първо ГО на ВКС/, в какъвто смисъл са и съображенията на въззивния съд в обжалваното решение.

От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорно, че страните са съсобственици на процесния недвижим имот при права ид. части за Г. М. и ид. част за Ц. М., както и че Ц. М. е зазидал вратата на първия етаж, намираща се вляво на първата стълбищна площадка на жилището, отстояща на седем броя стъпала от входната врата на сградата, през която се преминава до помещенията на първия етаж, като вратата е демонтирана ведно с касата и отворът е зазидан с тухли „Итонг“.

По реда на чл. 272 ГПК въззивният съд е препратил към изложената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. По този ред е прието за установено, че зазиждането на вратата прекъсва функционалната връзка между помещенията на самостоятелния обект и ограничава достъпа на собственика до всички помещения на първия етаж, т. е. изолационно антре, обособено като кухненски бокс, тоалетна, обособена като баня-тоалетна, кухня, обособена като дневна-спалня и тераса, като според свидетелите зазиждането на вратата пречи на Г. М. да ползва не само помещенията на първия етаж, но и останалата част от имота, до която има достъп, защото не разполага с вода, както и със санитарен възел за елементарни нужди. Прието е, че на първия етаж са единствените годни за обитаване помещения, както и единствената баня и тоалетна в сградата и именно ограничаването на достъпа до тези помещения пречи на Г. М. дотолкова, че ограничава възможността за нормално ползване и на останалата част от имота.

Прието е, че по делото не е представен проект или някакъв документ, който да разрешава на Ц. М. зазиждането на вратата, т. е. това да е извършено законно и по предвидения ред.

Въз основа на заключението на вещо лице въззивният съд е приел, че чрез зазиждането на вратата е ограничен достъпът на собствениците до помещенията на първия етаж и не само на тях, но и на останалата част от имота, до която има достъп, защото не разполага с вода и санитарен възел. Прието е, че обстоятелството, че Г. М. би могла да ползва терасата на първия етаж, през която да си осигури достъп до процесните помещения не повлиява на извода за основателност на предявения иск при наличие на незаконни действия на съсобственика Ц. М..

Изложени са съображения, че когато в един съсобствен имот е извършено строителство в отклонение на строителните правила и норми /а извършеното от Ц. М. е определено като такова/, то същото е незаконно и съставлява неоснователни действия по смисъла на чл. 109 ЗС.

За недоказано е прието твърдението на Ц. М., че е предал ключ на Г. М., чрез който да може безпрепятствено да влиза в процесния имот, като са изложени съображения, че дори това да е така, поради горните изводи крайният резултат пак би бил същия.

С оглед така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационнто обжалване по поставените от касаторите въпроси. Категорично и непротиворечиво в практиката си ВКС приема за допустимо предявяването на иск по чл. 109 ЗС и в отношения между съсобственици в хипотези, при които единият от съсобствениците създава пречки на останалите да ползват съсобствения имот според своите права. Ограничаване по отношение правото на ползване на определени помещения в съсобствена сграда според тази практика е допустимо и възможно само при извършено по реда на чл. 31, ал. 2 ЗС разпределение на ползването – в подобни хипотези всеки съсобственик безпрепятствено може да ползва помещенията, които са му предоставени за еднолично ползване според това разпределение и не е длъжен да осигурява достъп и възможност за ползването на тези помещения на останалите съсобственици. Ако обаче ползването не е било разпределено, всеки съсобственик има правото на достъп до всички съсобствени помещения. В случая е установено, че между страните е съществувала неформална /устна/ уговорка за начина на ползване на сградата, според която Г. М. е имала правото да ползва единствената баня и тоалетна в сградата, които се намират на първия етаж, както и че именно през зазиданата врата тя е осъществявала този достъп, което обстоятелство е взето предвид от въззивния съд.

Неоснователни са доводите на касатора, че обжалваното решение противоречи на практиката на СЕС. Соченото в изложението решение не е постановено от СЕС, а от ЕСПЧ, чиято практика не е основание за допускане на касационно обжалване. Освен това разгледаният от ЕСПЧ случай е съвършено различен от настоящия – пред ЕСПЧ са оспорени действия на Българската държава по изселване на жалбоподателите, т. е. по тяхното преместване от имоти, които ползват като жилищни. Настоящият случай е съвършено различен, тъй като касае спор между съсобственици, произтичащ от техните вътрешни отношения по повод ползването на съсобствен недвижим имот и при липса на доказателства за извършването на съдебна делба, посредством която помещенията на първия етаж от сградата да са били обособени като самостоятелно жилище, принадлежащо в индивидуална собственост на касатора.

Не може да бъде споделена и тезата на касатора за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК.

Според мотивите на Конституционния съд по конст. д. № 10/2018 г., чрез законовия критерий „очевидна неправилност” се осигурява съчетанието между обществения интерес от справедливо правораздаване и частния интерес на страните от разрешаването на конкретен правен спор, като се разширяват предпоставките за достъп до върховната съдебна инстанция.

Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилността, която е следствие от явно тежко нарушение на закона или явна необоснованост, при което законът е приложен в неговия обратен смисъл, противоположен на вложения в него, приложена е несъществуваща или отменена правна норма, или когато грубо са нарушени правилата на формалната логика.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че тя да може да бъде установена непосредствено от мотивите на съдебния акт, без да е необходимо да се извършва проверка и анализ на доказателствата или на процесуалните действия на съда и страните по спора, и преценка дали твърденията в жалбата за нейното наличие се установяват от материалите по делото.

В настоящия случай обаче доводите на касатора са основани на неговата преценка за начина, по който съдът е следвало да извърши преценка на събраните по делото доказателства и анализ на правните последици от установените по делото факти и обстоятелства. Така твърдяната неправилност не съответства на посочените по-горе критерии, поради което доводите на касатора следва да бъдат определени като касационни оплаквания по смисъла на чл. 281 ГПК, основани на поддържаната от него защитна теза в процеса, която обаче не е била споделена от въззивния съд, и които без посочен в изложението правен въпрос не биха могли да обосноват наличие на основание за допускане на касационно обжалване.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 05.11.2019г. от тричленен състав на ГК на Окръжен съд-Монтана по в. гр. д.№33/2019г. в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което на основание чл. 109 ЗС Ц. М. Г. е осъден да премахне зазиждането на вратата, намираща се вляво на първата стълбищна площадка на жилището, отстояща на седем броя стъпала от входната врата на сградата, откъм адрес: [улица] и през която се преминава до помещенията, намиращи се на първия етаж от жилището, представляващо самостоятелен обект в сграда с идентификатор. ... по КККР на [населено място], одобрени със заповед №РД-18-29/05.04.2006г. на изп. директор на АК, с админстративен адрес на имота: [населено място], [улица], ет. 1, който обект се намира в сграда №1, разположена в ПИ с идентификатор. ... с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, с брой нива на обекта: 2, с площ от 70.66 кв. м.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от Ц. М. Г. касационна жалба с вх.№5629/70932 от 13.12.2019г. срещу въззивното решение, постановено на 05.11.2019г. от тричленен състав на ГК на Окръжен съд-Монтана по в. гр. д.№33/2019г. в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което Ц. М. Г. е осъден да заплати на Г. М. Ц. обезщетение за неползване на ид. части от цялото жилище – самостоятелен обект в сграда с идентификатор. ..., в размер на 659.87лв. за периода от 11.01.2017г. до 21.02.2018г. и обезщетение за забавено изпълнение в размер на 37.44 лв. за периода от месец февруари, 2017г. до 21.02.2018г.

ОСЪЖДА Ц. М. Г. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на Г. М. Ц. сумата от 1000лв. /хиляда лева/, представляваща направените по делото разноски.

В частта, с която подадената от Ц. М. Г. касационна жалба е оставена без разглеждане, определението подлежи на обжалване с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщението.

Председател:Членове: