Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], Димитровград против Решение № 150 от 21.01.2016г. по в. т.д.№ 21/2015г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав, с което е потвърдено решението по т. д. № 265/2013г. на Софийски окръжен съд. Първоинстанционният съд е отхвърлил предявения срещу [община] иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД /във връзка с договор от 01.02.2008г. за обществен превоз на пътници и договор от 05.01.2009г. за извършване на безплатни пътувания и по намалени цени на определена категория лица/ за заплащане на сумата 39 407.90лв. - неизплатен остатък от общо дължима сума /61 221.90лв./ за компенсиране стойността на издадени в периода 01.01.2009г. - 31.12.2009г. абонаментни карти за обществен превоз на пътници с автобусен транспорт с ценови облекчения, ведно със законната лихва.

В касационната жалба се поддържат основанията за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК и се претендира постановяване на друго за уважаване на иска със законните последици.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите 1/ При предявен осъдителен иск на превозвач за пълно компенсиране на стойността на безплатните, съответно при намалени цени, пътувания на правоимащите лица по Наредба № 2/31.03.2006г., кой носи доказателствената тежест да установи утвърдения в републиканския бюджет годишен лимит по реда на чл. 22 от Наредбата, съответно, получените средства от бюджета и разходването им спрямо превозвачите - ищецът-превозвач или ответната община. 2/ Представлява ли надлежно доказателство при установяване на този лимит, разменената между съответната община и МФ кореспонденция във вида на писма и представляват ли тези писма официален свидетелстващ документ. Посочва се, че по двата въпроса няма постановена съдебна практика, поради което обжалването следва да се допусне при предпоставката на т. 3 на чл. 280 ГПК. 3/ Разпоредбата на Наредба № 2/31.03.3006г., регламентира ли пълно компенсиране на превозвачите за разходваните от тях парични средства за безплатните /и по намалени цени/ пътувания на правоимащите лица по наредбата, съобразно фактически предоставените транспортни услуги, или регламентира само частичното компенсиране на превозвачите, като разликата между изплатените компенсации и действителните разходи, остава за тяхна сметка. Искането е за допускането на обжалването по този въпрос „на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК”. 4/ Общините имат ли задължението активно да участват при лимитиране на средствата за компенсации по Наредба №2/2006г. и за постигане на съответствие между преведените от държавата суми с дължимите на превозвачите и носят ли отговорност пред превозвачите за покриване на недостига между отпуснатите средства от държавния бюджет и необходимите средства за пълното компенсиране на безплатните и по намалени цени пътувания на групи правоимащи при същата допълнителна предпоставка „на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК”.

Насрещната страна [община] оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на жалбата.

За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:

Въззивната инстанция е констатирала, че ищецът е основал претенцията си на качеството си на изпълнител по сключен с общината договор от 01.02.2008 г. за обществен превоз на пътници за срок от пет години, в рамките на действието на който бил сключен и договор от 05.01.2009г. за извършване през 2009г. на безплатни пътувания и пътувания по намалени цени на определени категории граждани /учащи се, ветерани от войната и военноинвалиди, пенсионери/, в чл. 3 от който е уговорено задължението на възложителя да превежда на превозвача средства за компенсиране на безплатните пътувания до размер, определен с държавния бюджет, когато стойността на издадените карти, надвишава размера на получените средства. Заявената претенция е била за сумата 39 407.90лв., дължим остатък от сума в общ размер 61 221.90лв. за компенсиране стойността на издадените в периода 01.01.2009г.-31.12.2009г. абонаментни карти за обществен превоз на пътници с ценови облекчения. САС е приел, че между страните са възникнали валидни облигационни отношения по договора за обществен превоз на пътници по утвърдена от общината маршрутна схема, и че с последващия договор от 05.01.2009г. са регламентирани отношенията им във връзка с осъществяване през календарната 2009г. на безплатен и по намалени цени междуселищен автобусен превоз на определена категория пътници, за които с нормативен акт са установени такива преференции. Приел за установено чрез заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че общината е заплатила на превозвача сумата от 6 487лв., която е била преведена от републиканския бюджет за компенсиране на намалените приходи на превозвача от прилагането на преференциалния ценови режим по отношение на споменатите категории пътници. Посочил е, че размерът на предвидените в държавния бюджет средства за компенсации за 2009г. е установен от писмото на Министерството на финансите, подписано от зам. министъра. Счел е, че същественият за спора въпрос е дали дължимите на превозвача компенсации са в пълния размер на издадените от него карти за безплатно пътуване на правоимащите лица, респ. в размер на намаленията по издадените превозни документи на лицата с право на преференциален ценови режим. Позовал се е на разпоредбите на действалата презпроцесния период редакция на ПМС № 66 от 15.04.1991г. Тълкувал е, че режимът на минималните намаления за посочената категория лица е императивен, установен е задължителният й характер по отношение на всички превозвачи, които извършват обществен превоз на пътници и е налице изрична забрана те да отказват превози по намалени спрямо редовните цени или безплатно, както и издаването на абонаментни карти по намалени цени на правоимащите; че съгласно чл. 2 от същото постановление, предвидените намаления в цените на абонаментните карти и безплатните пътувания по чл. 1 са за сметка на фирмите, като държавата ги компенсира до размера на определените за тази цел средства в държавния бюджет. Обосновано е, че в същия смисъл е и разпоредбата на чл. 2 на издадената от министъра на финансите Наредба № 2 от 31.03.2006 г. /за условията и реда за предоставяне на средства за компенсиране на намалените приходи от прилагането на цени за пътуване по автомобилния транспорт, предвидени в нормативни актове за определени категории пътници, отм. 2016г./ - средствата за компенсиране на пътуванията с ценови облекчения се предоставят до размера, определен в държавния бюджет за тази цел, при спазване на приоритетите за разходване на бюджетните средства, определени със закона за държавния бюджет за съответната година. Отчел е и разпоредбата на чл. 34, ал. 1 от същата наредба /в ред. от ДВ, бр. 32 от 2006/ - в случаите, когато размерът на сумите по опис-сметките за издадените превозни документи на правоимащите, подлежащи на компенсиране със средства от централния бюджет, надвишават разполагаемите средства за компенсиране, полагащите се на превозвачите суми се намаляват съразмерно на недостига, а разликата при възможност се изплаща на превозвачите през следващи отчетни периоди в рамките на бюджетната година. От анализа на подзаконовата нормативна уредба е изведен принципът, че намаленията за извършените при специален ценови режим и безплатни пътнически превози на правоимащите лица са за сметка на превозвачите като задължение, съпътстващо упражняваната от тях транспортна дейност, и че сумите, отпускани от републиканския бюджет са частична компенсация под формата на ограничена субсидия, целяща понижаване на икономическите загуби от изпълнението на това нормативно установено задължение, а не пълно възмездяване с публични средства. Поддържаното от ищеца разбиране за пълно компенсиране на превозвача, със средства от държавния, а при недостиг - от общинския бюджет, е преценено като обезсмислящо социалната функция на цитираните норми, които според САС, възлагат върху субекта на икономическата дейност посрещането на част от разходите, свързани с ползването на обществен автомобилен транспорт от страна на определена категория лица, при задължение на държавата за частичното им възстановяване. Направен е изричен извод, че сумата на тези компенсации се заплаща чрез общината, но със средства от републиканския бюджет и размерът се определя по специалния ред, регламентиран в ПМС № 66/15.04.1991 г. и Наредба № 2 от 31.03.2006 г., а не като механичен сбор от сумата на намаленията, съобразно броя на издадените абонаментни карти. Обосновано е, че общината отговаря за заплащането на компенсациите до размера на сумата, която е преведена по нейна сметка от държавния бюджет, но не и със собствени средства от общинския бюджет, в какъвто смисъл е преценено, че е и съдържанието на клаузата на т. 3 от договора от 05.01.2009 г.

За неоснователен е преценен доводът на ищеца, че по делото не е установено, че определената за 2009 г. компенсация е ограничена до размера на преведената от републиканския бюджет сума. Обосновано е, че от приетото писмо на зам. министъра на финансите с изх.№ 94-00-986/13.06.2014. е видно, че актуализираните средства за компенсации, определени за общината през 2009 г. възлизат общо на 6 487 лв. за всички категории правоимащи лица. Изложени са съображения, че писмото е официален свидетелстващ документ, по смисъла на чл. 179, ал. 1 от ГПК, издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред, поради което притежава материална доказателствена сила относно удостоверените с него обстоятелства, а именно, че определената по реда на Наредба № 2/31.03.2006 г. компенсация е в актуализирания размер от 6 487 лв., която е преведена от държавния бюджет и е заплатена на превозвача. Аргументирано е, че съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест, ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване, че определеният размер на субсидията от републиканския бюджет за 2009г. е по-голям от този, посочен в писмото на МФ, т. е. от сумата, която му е заплатена от държавния бюджет чрез общината, в какъвто смисъл доказателства не са ангажирани.

Неоснователността за допускане на обжалването по първите два въпроса произтича от обстоятелството, че по въпроса за разпределение на доказателствената тежест в процеса, както и по въпроса за характеристиката на официалния свидетелстващ документ и обвързващата съда негова формална и материална доказателствена сила за удостоверените с него факти т. е. по тълкуването на разпоредбите на чл. 154, ал. 1 и чл. 179, ал. ГПК е създадена трайна съдебна практика, с която въззивното решение е съобразено. Приложението на двете посочени разпоредби е подчинено на принципни правила, а не е обусловено от казуистичната им интерпретация, дадена в изложението. Наличието на задължителна съдебна практика по т. 1 на чл. 280 ГПК изключва възможността за допускане на обжалването при допълнителната предпоставка на т. 3 на чл. 280 ГПК, на която касаторът се позовава. Касаторът не е оспорил нито изводите на вещото лице относно окончателно определения размер на средствата, предоставени на общината по реда на Наредба № 2 от 31.03.2006г., нито верността на отразената сума в писмото на зам. министъра на финансите, съответно не е правил и искания за доказателства, с които да установи различен размер на предвидени средства в бюджета от получените от общината за компенсиране на разходите на превозвача. Несъгласието му с изводите на въззивната инстанция, че по делото е установен по неопроверган начин размера на актуализираното разпределение на средствата за компенсация на общината за 2009г., предоставени по реда на Наредба № 2 от 31.03.2006г., не може да послужи като обща предпоставка за допускане на обжалването.

Не следва касационното обжалване да бъде допуснато и по третия материалноправен въпрос. От една страна, условията и реда за предоставяне на средства за компенсиране на намалените приходи от прилагането на преференциални цени за пътуване в автомобилния транспорт на определен кръг лица са ясно посочени в отменената, но приложима за спора Наредба № 2/2006г. и отрицателният отговор на въпроса „за пълното компенсиране” е ясно прогласен в разпоредбите на чл. 34 и 36. На второ място, наличието на допълнителната предпоставка на т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК следва да е обосновано и аргументирано. Формалното посочване от касатора на искането му обжалването да бъде допуснато „на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК” не доказва наличието на приложното й поле.

Четвъртият въпрос няма характеристиката на правен, а е пожелателен с оглед бъдеща правна регламентация. Той се поставя за пръв път пред касационната инстанция, по него САС не е излагал мотиви, което е второто основание за недопускане на обжалването по него.

Ответникът претендира заплащане на разноски за производството по представен договор за правна защита и съдействие, но в него е отразено само договарянето на адвокатското възнаграждение, без да е обективирано плащането на сумата в брой, съответно без да е доказан превод по сметка на пълномощника, поради което искането е неоснователно.

Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т. о.

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска касационно обжалване на Решение № 150 от 21.01.2016г. по в. т.д.№ 21/2015г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав.

Оставя без уважение искането на [община] за присъждане на разноски за производството.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: