Определение №404/14.11.2016 по гр. д. №2530/2016 на ВКС, ГК, II г.о.

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 404гр. София, 14.11.2016 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: З. Р.

ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

изслуша докладваното от съдията П. С. гр. д. № 2530/16г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. И. Т. и Е. К. Т. от [населено място] срещу въззивно решение № 80 от 20.01.16г., постановено по гр. д.№ 2614/15г. на Пловдивския окръжен съд, VІІІ състав, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 2686 от 13.07.15г., постановено по гр. д.№ 4854/14г. на Пловдивския районен съд, ІІІ с-в, с което е признато за установено по отношение на касаторите, че Х. Д. П., Г. С. С., К. З. Г., Н. Р. Р., И. К. П., Я. Г. К., Е. К. Б., Б. А. Г. и А. И. Н., в качеството им на етажни собственици в сграда, находяща се в [населено място], [улица], притежават правото на собственост върху помещение с площ от 15 кв. м., разположено в партера на жилищната сграда и представляващо обща част, като е осъдил ответниците да предадат на ищците владението върху имота на основание чл. 108 ЗС.

За да постанови решенето си въззивният съд е приел, че сградата, в която се намира процесното помещение е построена при условията на групово жилищно строителство и в същата ищците в първоинстанционното производство притежават от 1967г. самостоятелни жилища – апартаменти, ведно с припадащите им се части от общите части на сградата. През 2008г. ответникът Е. Т. и нейният съпруг И. Т., който е починал в хода на процеса, по силата на доброволна делба са получили в дял магазин за промишлени стоки, находящ се в същата сграда. Същият е част от по-голям магазин за хранителни стоки, който през 1995г. е бил предмет на приватизационна продажба. При приватизацията процесното помещение не е било част от магазина, а е било част от общите части на жилищната част на сградата и се е ползвало само от живущите в нея етажни собственици. До 2008г. достъпът до помещението е бил единствено откъм входа и стълбището за апартаментите, където е имало входна врата за него, а откъм магазина такъв вход не е имало. През същата година ответницата, при извършване ремонт на магазина, е зазидала входа откъм стълбището на блока и е изградила врата към магазина като от тогава помещението се ползва като склад към магазина и е недостъпно за ищците. В югоизточната му част е разположено главно ел. табло в метален шкаф, като кабелите, излизащи от таблото са ориентирани към бившия магазин за хранителни стоки. В помещението съществуват белези на съществувала вентилационна инсталация, която е обслужвала същия магазин. През помещението преминават и тръби, захранващи останалите обекти и жилищата с питейна вода и парно. При направеното през 1996г. архитектурно заснемане същото е отбелязано като „вентилационно помещение” и е част от проекта за доброволна делба от 1996г., извършена с участието на един от праводателите на ответниците.

При тези фактически данни въззивният съд е приел, че процесното помещение е обща част на жилищната част на сградата и същото принадлежи на етажните собственици съгласно чл. 38 ЗС, респ. че ответниците не са придобили права върху него.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1. Правилно ли е разпределена доказателствената тежест по смисъла на чл. 154, ал. 1 ГПК при преценката на доказаните факти в рамката на събраните по делото доказателства и изискването за пълно главно доказване на ревандикоционния иск от страна на ищците; 2. Правилно ли е изтълкувано от страна на съда законовото понятие „общи части” и приложен чл. 38 ЗС, в контекста на събраните доказателства, във връзка с определянето на спорното помещение като обща част, а не като принадлежност към обекта на ответниците и 3. Следва ли съдът да обсъди в мотивите си всички събрани по делото доказателства и пропускането да бъде обсъден съществен факт, доказан по делото, води ли до порок /неправилност/ на съдебното решение.

Ответниците по жалбата считат, че касационно обжалване на посоченото решение не следва да се допуска. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Според дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.

По отношение на първия поставен въпрос касаторите се позовават на противоречие на въззивното решение с четири решения на ВКС /Р № 252 по гр. д.№ 493/12г., ІІ г. о.; Р № 261 па гр. д.№ 5305/08г., ІІІ г. о., Р № 20 по гр.Д 5289/13г., І г. о. и Р № 411 по гр. д.№ 824/09г., І г. о./, с които е прието, че в тежест на ищеца по ревандикационния иск е да установи при условията на пълно и главно доказване правото си на собственост върху претендирания от него имот, респ. че при липсата на първата от трите кумулативно дадени предпоставки за уважаването на иска, същият подлежи на отхвърляне. Такова противоречие обаче в случая не е налице, тъй като с обжалваното решение въззивният съд не е взел друго становище по тези въпроси, а е приел, че ищците в първоинстанционното производство са установили обстоятелството, че процесното помещение представлява обща част по своето предназначение на жилищния блок по смисъла на чл. 38 ЗС, респ. че ответниците не са доказали да са придобили правото на собственост върху него на някакво основание. Ето защо този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, още повече, че е свързан с преценката на доказателствата, която е предоставена единствено на решаващия съд.

Същото се отнася и за втория въпрос, който e формулиран по начин, който го свързва с конкретната фактическа обстановка по спора, поради което същият не предполага даване на принципeн отговор относно тълкуването и приложението на приложими по делото правни норми, а е свързан с преценката на доказателствата по делото и възприемане на различна от възприетата от въззивния съд фактическа обстановка, която няма отношение към допускането на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК, а към проверката на правилността на решението в случай на допускане на касацията. Освен това не налице никакво противоречие на въззивното решение с представената във връзка с този въпрос практика на ВКС.

Не е налице и противоречие с представените две решения на ВКС, І г. о. / Р № 37 по гр. д.№ 241/11г. и Р № 796 по гр. д.№ 1660/09г./, с които е прието, че въззивният съд, като съд по съществото на спора е длъжен да направи собствени фактически и правни изводи по делото и да разгледа самия материалноправен спор, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, тъй като тези изисквания към въззивното решение в случая са спазени. Направените в изложението оплаквания относно възприемането на фактическата обстановка и обсъждането на събраните по делото доказателства не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство по селектиране на касационната жалба, като само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че обстоятелствата кога са монтирани ел. таблото и вентилационната инсталация, респ. дали етажните собственици са ползвали помещението, в случая са правно ирелевантни за принадлежността на правото на собственост върху него.

С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците по жалбата сторените от тях за настоящата инстанция разноски в размер на 400 лв.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 80 от 20.01.16г., постановено по гр. д.№ 2614/15г. на Пловдивския окръжен съд, VІІІ състав.

О с ъ ж д а Б. И. Т. и Е. К. Т. от [населено място] да заплатят на Х. Д. П., Г. С. С., К. З. Г., Н. Р. Р., И. К. П., Я. Г. К., Е. К. Б., Б. А. Г. и А. И. Н. сумата 400 лв./четиристотин лева/ разноски.

т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Дело
Дело: 2530/2016
Вид дело: Касационно гражданско дело
Колегия: Гражданска колегия
Отделение: Второ ГО
Информация за акта
Маркиране
Зареждане ...
Зареждане...
Зареждане...