О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 577

гр. София, 25.02.2025 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева

ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова

Мадлена Желева

при секретаря ......................................, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т. д. № 1542 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Графена груп“ ЕООД, [населено място], срещу решение № 232/09.04.2024 г., постановено по в. т.д.№ 1001/2023 г. от Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 660/23.05.2023 г. по т. д.№ 889/2022 г. на Софийски градски съд в частта, с която касаторът е осъден да заплати на ищеца - „Университетска многопрофилна болница за активно лечение „Александровска““ ЕАД, [населено място], сумата от 580 387,10 лева - заплатен аванс по прекратен договор Д-ОП-81/21.08.2020г. за извършване на СМР по сградния фонд на ищеца по обособена позиция № 3 - СМР в сграда „Клиника по пропедевтика на вътрешните болести“ по фактура 113/01.09.2020 г., заедно със законната лихва върху тази сума от 17.05.2022 г. до окончателното й заплащане.

Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК.

Ответникът оспорва жалбата с писмен отговор. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че между страните, че „Университетска многопрофилна болница за активно лечение „Александровска““ ЕАД и Министерство на здравеопазването е сключен договор на 19.12.2019 г., с който е отпусната целева субсидия на лечебното заведение за извършване на основен ремонт на сградния фонд в размер на 2 000 000 лв. На 21.08.2020 г. по реда на ЗОП ищецът по иска – настоящ ответник по жалбата е възложил на касатора извършването на СМР. В чл.43, ал.1 от договора е уговорен срок за изпълнение на договора - 360 календарни дни, считано от датата на възлагателното писмо от страна на възложителя, а според чл. 86 договорът може да се прекрати от възложителя, конкретно при наличието на „важна причина“ съгласно уговорката в чл.87, т.6. По силата на чл.88 в случай на прекратяване на договора от страна на възложителя, изпълнителят получава възнаграждение за извършените до момента на прекратяването доставки и доказаните надлежно извършени СМР, доколкото тези доставки и построените части вече са намерили приложение за обекта. С писмо от 26.10.2021 г. ищецът е уведомил ответника, че прекратява договора на основание чл.86, т.1 във връзка с чл.87, т.6 и отправя покана за връщане на сумата от 596 620,94 лв. Ответникът (касатор) е отговорил с писмо от 29.10.2020г., че няма основание за прекратяване на договора, тъй като забавянето на изпълнението било по вина на възложителя заради липсата на издадено разрешение за строеж и защото в договора не било предвидено, че възложените СМР се финансират с целеви средства, които се отпускат до края на 2021 г. и че дотогава трябвало договорът да бъде изпълнен. С второ писмо от 31.12.2021 г. ищецът е заявил, че счита договора за прекратен и отправя повторна покана за връщане на сумата. Първоинстанционният съд е приел, че възложителят е упражнил правото си да прекрати договора на основание чл. 87, т. 6 и чл. 268 ЗЗД поради важна причина - нереализиране на очакванията за възможност на финансиране, поради изтичане на срока на договора сключен с Министерство на здравеопазването за отпускане на финансови средства, като прекратяването е настъпило на 29.10.2021 г.

Въззивният съд е посочил, че правният спор между страните е за наличието на правно основание на ищеца (поради важна причина) едностранно да прекрати процесния договор за СМР. Разгледани са възраженията на изпълнителя за неправомерно прекратяване на договора от възложителя и същите са счетени за неоснователни поради: предвидено в чл.118, ал.1 ЗОП право за прекратяване на договор за обществена поръчка на основание, посочено в закона или договора; уговорката в чл.87, т.6 от сключения между страните договор; основанието в случая не е вина на възложителя или поради липса на парични средства, а с оглед изтичане на срока на договора с Министерство на здравеопазването и подлежащото на връщане първоначално финансиране. Възраженията за нарушаване на императивната разпоредба на чл.12 ЗЗД, налагаща принципа за добросъвестност в договорните отношения, тъй като възложителят се отказал от процесния договор и извънсъдебно е признал факта, че е неизправна страна по него, са счетени за ирелевантни.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице въведените основания за допускане на касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя по реда на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК въпросите: „Как съдът следва да тълкува разпоредба в договор за строителство, представляващ подвид на договора за изработка, сключен при условията на ЗОП, с която е уговорено, че възложителят има право едностранно да прекрати договора по „важна причина“, но никъде в договора не е изяснено какво се има предвид под същия този термин „важна причина“ и не трябва ли в такъв случай съдът да приеме, че след като страните не са договорили какво имат предвид под „важна причина“, следва да се приложи разпоредбата на чл.268 ЗЗД, която свързва същото право на възложителя с идентичен термин „основателна причина“, по отношение на който има и задължителна практика на ВКС?“, „Императивна или диспозитивна е нормата на чл.268 ЗЗД?“ и „При доказана недобросъвестност на възложителя при изпълнението на договор за поръчка разполага ли последният с правото да се откаже от договора за изработка (било при условията на чл.268 ЗЗД или на друго различно уговорено между страните основание за едностранен отказ?“, а само на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК – въпроса: „Не следва ли съдът, когато разглежда облигационен правен спор, където възложителя се е отказал едностранно от договора за изработка въз основа на конкретна причина, да изследва по своевременно направено възражение на изпълнителя, независимо от уговорките на страните, дали причината е и основателна, с оглед на разпоредбата на чл.268 ЗЗД?“.

Въпросите са поставени от касатора с оглед на развития довод, че според уговорката в чл.87, т.6 от договора правото на прекратяване може да се упражни при наличието на важна причина, което не е основание, различно от това по чл.268 ЗЗД, но тази разпоредба е императивна и прекратяването не следва да се основава на недобросъвестно поведение на възложителя. Въпросите следва да се разгледат общо, тъй като от една страна, въззивният съд не е изложил съображения, както твърди касаторът, че основанието в договора е ново и различно от законовите основания за прекратяване на договора, а от друга - поради необходимостта от обсъждане на практиката на ВКС по тълкуване на нормата на чл.268 ЗЗД.

От цитираната от касатора практика на ВКС значение за отговора на поставените въпроси има решение № 84/19.07.2011 г. по т. д.№ 494/2010 г. на ІІ т. о. Съставът е приел, че като материалноправна предпоставка за отказ от сделката основателните причини по смисъла на чл.268 ЗЗД са обстоятелства извън правоотношението между поръчващия и изпълнителя, но които са във връзка с договора за изработка, тъй като мотивират възложителя да преустанови договорната връзка. В конкретния случай ВКС е коментирал развалянето или прекратяването на предварителни договори за прехвърляне на право на собственост или учредяване на право на строеж, във връзка с които е сключен друг договор за изработка.

По настоящия спор въззивният съд е разгледал въведените възражения относно съдържанието на употребеното в договора понятие „важни причини“ и в тази връзка е приел, че няма как предварително да предвидят и да се уредят в договора всички важни причини, които могат да настъпят като основание за неговото едностранно прекратяване от възложителя. Извън съображението за липса на законова забрана, с която да се отрече правото на страните да уговорят в договора неговото прекратяване по важни причини, решаващият състав се е позовал на чл.118, ал.1 ЗОП. Според законовата норма възложителят може да прекрати договора за обществена поръчка при наличието на основание, което е предвидено в закона или в договора, с което въззивният съд е обосновал приложението на чл.87, т.6 от договора. Изложени са и съображения, че разпоредбата на чл. 81, ал. 2 ЗЗД не се прилага, тъй като не се касае за противопоставена липса на парични средства спрямо дължимо вече изпълнение, при възникнало основание за плащане (например изпълнен договор за СМР), а за прекратяване на договор и освобождаване от отговорност преди възникването на бъдещи основания за плащане. Посочено е, че страните изрично са уговорили правните последици от прекратяването на договора, както и правата и задълженията на възложителя спрямо изпълнителя, поради което интересите на изпълнителя са охранени както от предвиденото в разпоредбата на чл. 268 ЗЗД, така и от уговорката в чл.88 от договора между страните относно дължимото възнаграждение за извършените до момента на прекратяването работи. Въззивният съд е приел, че причина за прекратяване на договора е невъзможността за бъдещо финансиране, като възложителят не може да бъде задължаван да наруши договора си с Министерство на здравеопазването. Преценката за евентуална недобросъвестност на възложителя следва да се основава на събраните по делото доказателства, което е част от решаващата дейност на съда, като съставът не е приел, че неизпълнението на задължения на възложителя се включва в понятието „важна причина“ по договора или „основателна причина“ по смисъла на чл.268 ЗЗД.

По тези съображения съставът на ВКС не констатира несъответствие на обжалваното въззивно решение с практиката на ВКС по тълкуването на разпоредбата на чл.268 ЗЗД, както и не е налице основанието за допускане на касационно обжалване с оглед на точното приложение на закона и развитието на правото.

Касаторът е поставил и въпрос по приложението на чл.12 ЗЗД: „Възможно ли е да се разглежда облигационен правен спор без да се прилага императивният принцип на чл.12 ЗЗД, с аргумента че същият е неприложим, при положение че за приложението на императивните правни норми съдът следва да следи служебно?“, като се позовава на Тълкувателно решение №1/2020 от 27.04.2022 г.

Съставът на ВКС констатира, че въззивния съд е приел, че преценката за евентуална недобросъвестност и вина на възложителя не са предмет на производството и същата касае евентуални искови претенции за обезщетение по чл.12, изр.2 и чл.79, ал.1 пр. посл., вр. с чл.82 от ЗЗД, докато по делото се претендира връщане на авансово платената сума. В този смисъл въпросът не е от значение за правния спор, поради което не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е въведено с довода, че въззивният съд не е приложил императивната материалноправна норма на чл.12 ЗЗД. Както бе посочено нормата не намира приложение в конкретния спор, поради което не е обосновано допускането на касационно обжалване.

По разноските. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати юрисконсултско възнаграждение на ответника, което съдът определя в размер на 300 лв.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 232/09.04.2024 г., постановено по в. т.д.№ 1001/2023 г. от Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА „Графена груп“ ЕООД, [населено място], да заплати на „Университетска многопрофилна болница за активно лечение „Александровска““ ЕАД, [населено място], сумата от 300 лв. (триста лева) – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: