Производството е по чл. 288 от ГПК.

Делото е образувано по касационни жалби срещу решение № 458 от 27.11.2017 г. по гр. дело № 666/2017 г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което съдът е обезсилил решение № 42 от 11.02.2015 г. по гр. дело № 305/2006 г. на Районен съд - Велинград, поправено с решение, обективирано в протокол от проведено по делото открито съдебно заседание от 21.06.2016 г., в частта, с която е отхвърлен предявеният установителен иск, като вместо това е оставил без разглеждане иска, предявен от В. Б. П., Д. И. У., И. Г. И., Д. Г. Д., В. Г. Г., Д. Н. М., Н. М. М., Б. И. Р., Ф. Г. И., К. Г. Г., Ж. Н. И., В. Х. С., М. С. С., Х. С. С., Б. Х. С., Б. Х. С., Х. Х. К., М. С. П. за признаване за установено, че към датата на постановяване на решение № 2151 от 28.03.1995 г. на ПК - [населено място] само ищците са били собственици на имот с планоснимачен номер 6600 в кв. 393 по плана на [населено място], представляващ празно дворно място с площ от 3 912 кв. м, и е прекратил производството по делото в тази част; отменил е решение № 42 от 11.02.2015 г. по гр. дело № 305/2006 г. по описа на Районен съд - Велинград, поправено с решение, обективирано в протокол от проведено по делото открито съдебно заседание от 21.06.2016 г., в частта относно квотите, като вместо това е допуснал делба при следните квоти: Г. А. У. - 45/4032 ид. ч., Д. И. У. - 135/4032 ид. ч., Ф. Г. И. - 60/4032 ид. ч., И. Г. И. - 60/4032 ид. ч., Д. Г. Д. - 60/4032 ид. ч., К. Г. Г. - 90/4032 ид. ч., В. Г. Г. - 90/4032 ид. ч., Б. И. Р. - 180/4032 ид. ч., Д. Н. М. - 144/4032 ид. ч., Н. М. М. - 144/4032 ид. ч., В. Х. С. - 36/4032 ид. ч., М. С. С. - 36/4032 ид. ч., Х. С. С. - 36/4032 ид. ч., Б. Х. С. - 108/4032 ид. ч., Б. Х. С. - 108/4032 ид. ч., Й. Х. К. - 108/4032 ид. ч., Г. М. Р. - 216/4032 ид. ч., Л. М. Р. - 216/4032 ид. ч., И. А. И. - 48/4032 ид. ч., В. И. И. - 48/4032 ид. ч., А. И. И. - 48/4032 ид. ч., В. Т. К.-Ф. - 252/4032 ид. ч., М. П. Ф. - 252/4032 ид. ч., Р. С. С. - 504/4032 ид. ч., С. Т. У. - 504/4032 ид. ч., Л. И. У.-Ш. - 504/4032 ид. ч., и е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която са допуснати до делба имот с планоснимачен номер. ... в кв.... по плана на [населено място], представляващ празно дворно място с площ от 3 912 кв. м, и имот с планоснимачен номер. ... в кв.... по плана на [населено място], представляващ празно дворно място с площ от 3 506 кв. м, както и в частта, с която не е допусната до делба М. Л. П..

Жалбоподателите Р. С. С., М. П. Ф. и В. Т. К.-Ф. обжалват с касационна жалба вх.№ 11465/19.12.2017 г. въззивното решение в частта относно размера на квотите на наследниците на Г. Ц. У., като го считат в тази част за неправилно. Излагат, че Г. У. към момента на смъртта си е притежавал по 1/8 ид. ч. от двата имота, като съгласно изменението на ЗН от 1992 г., чл. 9, ал. 2, негови наследници са не само съпругата му С. Т. У., но и племенниците му Р. С. С., М. П. Ф., В. Т. К. и Л. И. У.-Ш.. Считат, че делът на С. У. възлиза на 2/3 от наследството, а останалите наследници имат общи 1/3 ид. ч. При това положение твърдят, че квотите им, при които следва да се допусне делбата, са: Р. С. – 280/4032 ид. ч., М. Ф. – 280/4032 ид. ч., В. К.-Ф. – 280/4032, Л. У.-Ш. – 560/4032, и С. У. – 336/4032.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване посочените жалбоподатели твърдят, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос – такъв по чл. 9, ал. 2, изр. първо, хипотеза последна от ЗН, в противоречие със задължителната практика на ТР № 1 от 4.11.1998 г. по тълк. дело № 1/1998 г. на ВКС, ОСГК.

Срещу решението е подадена касационна жалба вх.№ 1074/5.02.2018 г. и от Б. И. Р., Ф. Г. И., К. Г. Г., В. Х. С., М. С. С., Х. С. С., Б. Х. С., Б. Х. С., Й. Х. К., Л. М. Р. и М. Л. П.. Същите считат решението за изцяло незаконосъобразно. Оспорват изводите на съда, че делбата не следва да се извърши и по отношение на М. П., поради непредставяне на доказателства, че съпругът й М. С. П. е закупил с договор за продажба на наследство наследството от В. Б. П.. В тази връзка твърдят, че такъв договор е представен още с исковата молба (макар да не е описан като приложение), но необяснимо липсва в кориците на делото. Твърдят, че като не е взел предвид факта, че М. С. П. е собственик на закупените по силата на цитирания договор имоти, въззивният съд е определил неправилно и квотите на наследниците на Б. У., респ. намалил е дела на Л. М. Р. и Г. М. Р.. Жалбоподателите считат и че въззивният съд неправилно е определил квалификацията на предявения установителен иск – като такъв по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, и оттам неправилно е постановил прекратяване на производството по него с аргумент, че този иск не може да се съединява с иск за делба. Молят ВКС да отмени въззивното решение и уважи инцидентния установителен иск, като въз основа на това изключи от делбата празното дворно място с площ от 3 923 кв. м, а другия имот да допусне до делба между всички съделители, включително М. П.. Към жалбата е приложен договор за продажба на наследство от 16.07.1997 г., сключен между В. Б. П. и М. С. П..

В изложението към касационната жалба Б. И. Р., Ф. Г. И., К. Г. Г., В. Х. С., М. С. С., Х. С. С., Б. Х. С., Б. Х. С., Й. Х. К., Л. М. Р. и М. Л. П. се позовават на разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от ГПК, като твърдят, че въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос относно съделителите, между които е допуснал делбата, като е изключил от нея съпругата на М. С. П.. Считат, че така постановеното решение е нищожно, поради изключване от кръга на съделителите на собственик, участващ в делбата.

Л. И. У.-Ш. не оспорва касационната жалба на Р. С. С., М. П. Ф. и В. Т. К.-Ф.

Р. С. С., М. П. Ф. и В. Т. К.-Ф. оспорват касационната жалба на Б. И. Р., Ф. Г. И., К. Г. Г., В. Х. С., М. С. С., Х. С. С., Б. Х. С., Б. Х. С., Й. Х. К., Л. М. Р. и М. Л. П.. Заявяват, че договорът за продажба на наследство от 16.07.1997 г. е доказателство, което не е било представено до този момент по делото.

М. Л. П., Г. М. Р., Д. И. У., Г. А. У., И. Г. И., Д. Г. Д., В. Г. Г., Д. Н. М. и Н. М. М. са подали отговор, съгласно който считат за основателна изцяло втората от визираните по-горе жалби, а първата – в частта относно изчисляване дела на наследниците на Ц. У..

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими, тъй като са подадени в срок, от надлежни страни, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.

Съдът счита, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по жалба вх.№ 11465/19.12.2017 г.

Видно от въззивното решение, в мотивите си Окръжен съд – Пазарджик е приел, че наследник на починалия на 22.07.2004 г. Г. Ц. У. е единствено неговата съпруга С. Т. У.. При определяне делбените квоти на наследниците на Г. Ц. У. въззивният съд не се е съобразил с действащата към 22.07.2004 г. императивна правна норма – чл. 9, ал. 2, изр. първо от ЗН (изм. ДВ бр. 60/1992 г.), съгласно която, когато съпругът наследява заедно с възходящи или с братя и сестри, или с техни низходящи, той получава половината от наследството, ако то се е открило преди навършването на десет години от сключването на брака, а в противен случай – 2/3. По приложението на чл. 9, ал. 2 от ЗН е прието ТР № 1 от 4.11.1998 г. по тълк. дело № 1/1998 г. на ОСГК на ВКС, съгласно т. 2 от което, с изменението на въпросната разпоредба (ДВ бр. 60 от 1992 г.) кръгът на наследниците по права линия на братята и сестрите се разширява като те се наследяват от своите низходящи без ограничение на степените. В тази връзка настоящият състав на първо гражданско отделение на ВКС констатира, че още с исковата молба е представено доказателство – удостоверение за наследници № 1572/22.06.2005 г., от което се установява, че Г. Ц. У. е починал на 22.07.2004 г., като същият има братя и сестри, някои от които – починали и оставили за законни наследници своите деца. Съгласно това удостоверение, удостоверение за наследници на Н. Ц. С. изх.№ 56/7.01.2009 г. и удостоверение за наследници на П. С. Ф. от 2.03.2012 г. М. П. Ф., Р. С. С. и Л. И. У.-Ш. са низходящи на починалите братя и сестри на Г. У.. Следователно, като не е определил квотите от делбените имоти на наследниците на Г. У. при прилагане нормата на чл. 9, ал. 2, изр. първо от ЗН, въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос от значение за изхода на делото, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда, в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд, обективирана в ТР № 1 от 4.11.1998 г. по тълк. дело № 1/1998 г. на ОСГК на ВКС.

Въпросът, по който следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в частта на определените делбени квоти, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, е по приложението на чл. 9, ал. 2, изр. първо от ЗН (ЗАКОН ЗА НАСЛЕДСТВОТО), който въпрос е разрешен в противоречие с ТР № 1 от 4.11.1998 г. по тълк. дело № 1/1998 г. на ОСГК на ВКС.

Настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС счита, че по отношение на жалбата вх.№ 1074/5.02.2018 г. е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението в частта относно съделителите и делбените квоти. В жалбата са поставени въпроси за правата на М. П. и на съделителите Р. с оглед изложените твърдения, че по делото са били представени доказателства във връзка с материалната им легитимация, които обаче липсват от кориците на делото. Настоящият съд, като взе предвид, че подобен довод се съдържа и във въззивната жалба на същите лица, като в нея е налице изрично позоваване на договора за продажба на наследство от 16.07.1997 г., приема, че с оглед правомощията му да конкретизира и уточни правния въпрос (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС) следва да преформулира поставения в касационната жалба въпрос като такъв за задълженията на въззивния съд в хипотеза, при която се твърди, че е представено доказателство за права на съделител, което обаче липсва по делото. Въпросът е процесуалноправен и е от решаващо значение за изхода на спора по делото, като попада в приложеното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК - от значение е за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

В останалата част решението не следва да бъде допуснато на касационно обжалване по касационната жалба вх.№ 1074/5.02.2018 г. В изложението към тази жалба въобще липсват касационни основания досежно частта от въззивното решение, с която съдът се е произнесъл по предявения инцидентен установителен иск. Съгласно нормите на ГПК и постановките на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за касационната съдебна инстанция, упражняваща правомощията си за дискреция на касационните жалби, не съществува задължение сама да изведе такива основания въз основа на твърденията в касационната жалба. За пълнота на изложението съдът държи да отбележи, предвид наведените доводи в касационната жалба за неправилна квалификация на предявения инцидентен установителен иск, че тези доводи са лишени от основание. Видно от исковата молба, с която първоинстанционният съд е бил сезиран с въпросния иск, с нея се цели разрешаване на спор за собственост между страните за възстановен земеделски имот по съображения, че преди обобществяването му същият е принадлежал единствено на Благо И. У. по силата на нотариален акт № 142/1939 г. Става дума за спор за материално право именно по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, както е възприето и от въззивния съд.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 458 от 27.11.2017 г. по гр. дело № 666/2017 г. на Окръжен съд – Пазарджик в частта на определените от съда съделители и делбени квоти.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението в останалата му част.

УКАЗВА на жалбоподателите по касационна жалба вх.№ 11465/19.12.2017 г. в едноседмичен срок от съобщението да внесат по сметка на ВКС държавна такса по касационната жалба в размер на 120 лв. и в същия срок да представят доказателства за внасяне на таксата, като в противен случай жалбата ще бъде върната.

УКАЗВА на жалбоподателите по касационна жалба вх.№ 1074/5.02.2018 г. М. Л. П. и Л. М. Р. в едноседмичен срок от съобщението да внесат по сметка на ВКС държавна такса по касационната жалба в размер на 80 лв. и в същия срок да представят доказателства за внасяне на таксата, като в противен случай жалбата ще бъде върната. Делото да се докладва на председателя на състава за насрочване след представяне на доказателства за внасяне на таксата, или на докладчика – за прекратяване, при неизпълнение на указанията относно държавната такса. Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.