Образувано е по касационна жалба на П.А, представен от адв. Б.С, срещу решение № 1536/16.07.2018г. на Административен съд Варна по административно дело № 1468/2018 г., с което е отхвърлена жалбата му против акт за установяване на задължение /АУЗ/ по чл. 107, ал. 3 ДОПК № МД-АУ-1836/19.02.2018 г., издаден от длъжностно лице с функциите на орган по приходите от Дирекция „Местни данъци“ при О.В.К обосновава трите категори основания за неправилност на съдебния акт по чл. 209, т. 3 от АПК. Към процесуалните нарушения отнася отказът на съда да възприеме твърдяни от него съществени нарушения на административнопроизводствените правила при издаване на АУЗ, както и произнасянето му с решението извън обхвата на съдебния контрол с извършена преценка за съответствие на издаден от ОбС Варна подзаконов нормативен акт с нормативни актове от по-горна степен. Изразява несъгласие с изводите на съда за неприложимост на установеното с наредба на ОбС основание за освобождаване от данък върху превозните средства. Настоява да е установил убедително предпоставките за освобождаването. Заявява позиция за недължимост на присъдените на ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение, тъй като неоснователността на жалбата му следвала от поведението на О. В по приемането на наредбата, на която е основал искането си за освобождаване от местния данък. Иска отмяна на обжалваното решение и връщане наделото за ново разглеждане от друг състав на административния съд, а евентуално – отмяна на АУЗ. Претендира деловодни разноски.
Ответникът по касация – директорът на Дирекция „Местни данъци“ при община В. не изразява становище по жалбата.
Заключението на прокурора от Върховна административна прокуратура е за неоснователност на жалбата.
Обсъждайки доводите на страните и извършвайки проверка на оспореното решение в обхвата на чл. 218 от АПК, съдът прие за установено следното:
С оспореният пред АС Варна АУЗ са установени в тежест на П.А задължения за данък върху превозните средства за 2017 г. в размер 281.60 лева с лихви за забава в размер 13.49 лева. Задълженията са обвързани с притежаването от Атанасов на лек автомобил марка „Мерцедес“, модел 380 с рег. [рег. номер на МПС],
По констатациите на първостепенния съд жалбоподателят е собственик на лекия автомобил с рег. [рег. номер на МПС] и е декларирал придобиването му пред общинската администрация с декларация по чл. 54 ЗМДТ № ДК54003235/12.02.2014 г. Инициирал е издаване на акт за установяване на задължения по декларация па реда на чл. 107, ал. 3 ДОПК с молба от 09.02.2018 г. На 23.02.2017 г. е декларирал настъпване на обстоятелства, водещи до данъчно облекчение или до освобождаване от задължение за данъци – факта на членство в ретро клуб Варна с процесния автомобил и плащането на членския внос за годината. Според чл. 43, ал. 3 от Наредба за определяне размера на местните данъци на територията на община В. се освобождават от данък върху превозните средства ретро автомобилите собственост на членовете на авто-мото ретро клубове на територията на община В., след представяне от собственика на документ за платен членски внос.
С позоваване на разпоредбите на чл. 52, т. 1 и чл. 53 ЗМДТ съдът е определил обекта на облагане и данъчно задълженото лице. Приел е, че като собственик на превозно средство Атанасов е субект на задължението за плащане на местния данък върху превозните средства. Отрекъл е да е приложимо претендираното от жалбоподателя основание за освобождаване от данъка, доколкото въведеното с наредба на ОбС Варна основание за освобождаване е в противоречие с чл. 60, ал. 2 КРБ и чл. 58, ал. 1 ЗМДТ.
С решението е разрешен в полза на общинската администрация спорът за съществуването и размера на публичните вземания и за законосъобразността на акта за установяването им. Съдът е отхвърлил оспорването и е присъдил на община В. разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер 100 лева. Първоинстанционното решение е правилно.
Не е опущение на съда да възприеме като противоречащ на административнопроизводствените правила отказът на администрацията в производството по издаване на индивидуалния административен акт да цени като доказателствени средства такива за факти, които не са правно или доказателствено релевантни. Без да съществува като част от правопорядъка субективното право на освобождаване от данък върху превозните средства по чл. 43, ал. 3 от цитираната наредба на ОбС Варна са неотносими доказателствените средства за установяване на пораждащия го фактически състав.
Правораздавателната дейност на съда съответства на правилата на чл. 5, ал. 3 АПК и чл. 15, ал. 3 от ЗНА, разрешаващо противоречието на нормативните източници с различен ранг със задължението за прилагане на актът от по-висока степен. Правилно е позоваването от съда на разпоредбата на чл. 60, ал. 2 КРБ, въвеждаща изискване данъчни облекчения и утежнения да се установяват само със закон. Ретро-автомобилите не са сред тези по чл. 58, ал. 1 ЗМДТ, чието притежаване обуславя право на освобождаване от данък върху превозните средства. Законът не делегира правомощие на общинските съвети да въвеждат с нормативни административни актове допълнителни основания за освобождаване от местния данък.
Без да съществува претендираното от касатора основание за освобождаване от данък и да се спори по размера на публичните задължения, актът за установяването им е законосъобразен, а решението за отхвърляне на оспорването – правилно.
Първоинстанционният съдебен акт е правилен и в частта за разноските. Дори размерът им е благоприятен за жалбоподателя, тъй като е определен не по реда на чл. 161, ал. 1, изр. 3 ДОПК във вр. с чл. 8, ал. 1, т. 1 от Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а в минималния размер по чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ. Присъждането на разноски на неизправната страна в производството по оспорване на ИАА не е средство за преодоляване на последиците от прилагането на нищожен или унищожаем нормативен административен акт. Последиците от действието на обявения за нищожен или отменения като унищожаем нормативен административен акт се уреждат служебно от компетентния орган /вж. чл. 195, ал. 2 АПК и ТР № 2 от 27.06.2016 г. по тълк. д. № 2/2015 г. на ОСС на ВАС I и II колегия/.
При този изход на спора на ответника се следват деловодни разноски в размер 225 лева на основание чл. 161, ал. 1, изр. 3 ДОПК във вр. с чл. 8, ал. 1, т. 1 и по аналогия на чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от горното, Върховният административен съд, Първо отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1536/16.07.2018г. на Административен съд Варна по административно дело № 1468/2018 г.
ОСЪЖДА П.А да заплати на О. В разноски за касационното производство в размер 225 лева. Решението не може да се обжалва.