О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 466

гр. София, 12.02.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември, две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

като разгледа докладваното от съдия Марков т. д.№506 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ВМ тайм“ ООД срещу решение №92 от 01.11.2023 по в. т.д.№165/2023 г. на АС Бургас. С обжалваното решение е потвърдено решение №158 от 22.05.2023 г. по т. д.№307/2021 г. на ОС Бургас, с което е отхвърлен предявеният от „ВМ тайм“ ООД срещу „Първа евангелска съборна църква – [населено място]“, местно поделение на „Съюз на евангелските съборни църкви в България“, регистрирано като юридическо лице по ф. д.№3083/2004 г. на ОС Бургас и „Съюз на евангелските съборни църкви в България“, религиозна институция по Закона за вероизповеданията, за солидарно заплащане на сумата 100 000 лв., представляваща неустойка по чл.20, ал.1 от сключен между ищеца и първия ответник предварителен договор от 19.12.2016 г. за учредяване право на строеж и последващо прехвърляне на идеални части от поземлен имот с КИ 07079.609.244, срещу задължение за строителство, изменен с допълнителни анекси, ведно със законната лихва, считано от завеждането на делото на 13.07.2021 г. до окончателно изплащане.

В касационната жалба са наведени доводи, че решението е недопустимо поради участие в постановилия го състав на двама съдии, които са се произнасяли по същото дело по повод обжалване на определение за прекратяване на производството спрямо втория ответник. Евентуално се сочи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК наред с поддържаната вероятна недопустимост и очевидна неправилност на решението, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, третият от които уточнен от настоящия състав с оглед посочване в изложението на няколко въпроса (трети, шести и седми) със сходно съдържание: 1. Може ли кредитор да развали договор без да даде на длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичане на срока ще смята договора за развален, когато не е налице хипотезата на чл.87, ал.2 ЗЗД. 2. Допуска ли се разваляне на договор, когато неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед интереса на кредитора и може ли такова разваляне на договор да се счита като форма на неизпълнението му. 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и да прецени всички събрани по делото доказателства в съвкупност, а когато не кредитира някое от тях или го приеме за недостоверно, следва ли да изложи мотиви за това. 4. Когато страна по договор влезе в отношение с трето лице, при наличие на клауза, съдържаща забрана за сключване на нов идентичен договор с такова трето лице, следва ли да се приеме, че когато страната по договора и третото лице, с което е сключен идентичният договор по време на действие на друг такъв, се представляват от едно и също лице - управител, то няма нарушение на забраняващата клауза, съответно не е налице неизпълнение на договорните задължения. 5. Може ли да се приеме по тълкувателен път, че е страна по договор лице, което формално не е посочено като страна в правоотношението, но от тълкуване на договорните клаузи и от наличие на йерархична зависимост, включително при вземане на решение за сключване, изпълнение и прекратяване на конкретен договор, то това лице да бъде възприемано като действителна страна по договора, годна да носи договорна отговорност и следва ли определено лице да се приеме за относително самостоятелно в хипотеза на йерархична уставна и устройствена зависимост между него и трето лице, когато се отнася за разпоредителни сделки с недвижими имоти и това трето лице на уставно ниво взема решения и дава съгласие за разпореждане с такива активи. Поддържа се, че разрешаването на четвърти въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а спрямо останалите въпроси – че са решени в противоречие с практиката на ВКС.

Ответникът по касация „Съюз на евангелските съборни църкви в България“ заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.

Ответникът по касация „Първа евангелска съборна църква – [населено място]“ не заявява становище.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 19.12.2016 г. „Първа евангелска съборна църква – [населено място]“ и „ВМ тайм“ ООД са сключили предварителен договор за учредяване право на строеж и последващо прехвърляне на идеални части от поземлен имот с КИ 07079.609.244, срещу задължение за строителство, като страните са се задължили да сключат окончателен договор за учредяване право на строеж, а срещу учредяването на правото на строеж дружеството се е задължило да извърши цялостното строителство в имота, да заплати публично задължение на прехвърлителя по ревизионен акт в срок до 01.10.2017 г., както и да заплати всички задължения и съдебни разноски, които могат да възникнат за прехвърлителя от развален предварителен договор с трето по делото лице. Установил е, че „Първа евангелска съборна църква – [населено място]“ се е задължила да не прехвърля поземления имот на трети лица, респ. да не го обременява с ограничени вещни права, тежести, ипотеки или с облигационни права на трети лица - чл.9, ал.1 и е декларирала, че няма пречки от посоченото естество към момента на сключването на договора - чл.9, ал.2. Приел е, че в договора е посочено, че гаранциите не се отнасят за претенции на НАП по ревизионния акт и по възможни бъдещи претенции на посоченото трето лице - чл.9, ал.3, че в чл.20 е уговорена неустойка от 100 000 лв., в случай че ответникът не изпълни задълженията си по чл.9, ал.1 или даде неточни или неверни гаранции по чл.9, ал.2 и това доведе до невъзможност за строителство и че страните са преуредили отношенията си с три анекса, както следва: с анекс №1 от 25.09.2017 г. срокът за заплащане на публичното задължение към НАП е продължен до 01.03.2018 г. като е предоставена възможност на ищеца да подаде от името на първия ответник възражение до ТД на НАП за погасяване на неплатената част от вземането по давност; с анекс №2 от 20.11.2017 г. е уточнен обемът, в който ще бъда запазено право на строеж от прехвърлителя, а с анекс №3 от 28.02.2018 г. страните са констатирали, че на 15.01.2018 г. е подадено възражение за погасяване на публичните вземания по давност (по повод на което е било постановено разпореждане за отказ на публичния изпълнител, обжалвано с жалба до Директора на ДТ на НАП) и водени от горното са продължили срока за заплащане на публичното задължение към НАП до влизането в сила на отказа на публичния изпълнител да уважи възражението за изтекла погасителна давност или задължението се погаси, а ищецът е поел ново задължение за предоставяне на гаранция в размер на 30 000 лв., която сума да послужи за погасяване на задължението, в случай на окончателното му потвърждаване, като сумата следвало да бъде заплатена в 7- дневен срок от решението на Директора на ТД на НАП Бургас за потвърждаване на отказа. Установил е, че с постановление от 29.05.2018 г. на публичен изпълнител върху процесния имот е била наложена възбрана, за която представляващия местното поделение на църквата е бил уведомен лично на 11.07.2018 г., като на 13.07.2018 г. задължението било погасено с превод на сумата от 31 887.28 лв. от разплащателна сметка на втория ответник, а с нотариална покана от първия ответник до ищеца, предварителният договор от 19.12.2016 г. бил развален поради неизпълнение на поетото задължение за погасяване на публичните задължения и последвалото налагане на възбрана върху имота. Изложил е съображения, че ищецът претендира заплащане на сумата от 100 000 лв. на основание чл.20 от процесния договор поради неизпълнение от ответниците на задължението по чл.3, ал.2 и чл.9, ал.1 и ал.2. Намерил е, че обстоятелството, че ищецът не е бил информиран от прехвърлителя за наложената възбрана, не представлява нарушение на задълженията по чл.3, ал.2 от договора за оказване на съдействие за проектиране, съгласуване и одобряване на проекти по време на строителството и за предприемане на всякакви фактически действия, необходими за постигане на уговореното. След анализ на анекс №3 и на представения по делото предварителен договор за строителство в процесния имот, сключен между първия ответник и „Авангард - колор“ ЕООД (чийто едноличен собственик на капитала и представляващият го е управителят и представляващ ищеца) на 27.01.2018 г. и с осъществена нотариална заверка на подписите на 01.08.2018 г., е изразил становище, че този договор е привиден и не е породил правни последици, от което е достигнал до извод, че не е налице нарушение на чл.9, ал.1 от договора. Предвид изложеното е посочил, че твърденията за недобросъвестно упражняване правото на разваляне на договора от последния са неотносими към повдигнатия спор, а тъй като вторият ответник не е страна по предварителния договор и неговата отговорност за неизпълнение не може да бъде ангажирана (местното поделение е самостоятелно юридическо лице, носител на права и задължения и именно в това си качество е встъпило в договорно-правната връзка, а отношенията му със съюза и субординационната му зависимост не са основание за възникване на пасивна солидарност) е намерил, че искът е неоснователен.

Настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато.

При нарушение на законовата забрана за постановяване на съдебни актове от съдия, за който е налице основание за отвод, не е налице нищожност или недопустимост, а неправилност на съдебния акт, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В този смисъл не се установява вероятност обжалваното решение да е недопустимо и на това основание касационно обжалване не може да бъде допуснато, още повече, че съдия следва да се отведе на основание чл.22, т.5 от ГПК, но само ако е взел участие при решаване на делото по същество, каквото обстоятелство в случая не се установява.

На следващо място първи и втори въпрос, формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, не са обсъждани в обжалваното решение, въззивният съд не е изразявал становище по тях (намерил е същите за неотносими), поради което не се установява наличие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК по отношение на посочените въпроси. Действително последователно поддържаната позиция от „ВМ тайм“ ООД е била за липса на основания и предпоставки за разваляне на процесния договор от страна на „Първа евангелска съборна църква – [населено място]“, но с оглед предмета на делото – заплащане на неустойка по чл.20 за неизпълнение на задължението на „Първа евангелска съборна църква [населено място]“ по чл.3, ал.2 и чл.9, ал.3 от същия договор и с оглед решаващите доводи на въззивния съд – че твърдяното неизпълнение не е налице, крайният извод за неоснователност на иска не би се променил и при възприемане на тезата на ищеца за липса на основания за разваляне на договора от страна на първия ответник (неустойка за неправомерно прекратяване на договорната връзка не е предвидена и не се претендира в настоящето производство). Ето защо и тъй като останалите доводи на страните и събраните доказателства по делото са обсъдени от въззивния съд, касационно обжалване не може да се допусне и по третия от въпросите.

Липсва основание за допускане на касационно обжалване и по останалите формулирани от касатора въпроси. С четвърти въпрос се предпоставя невъзприемано от въззивния съд становище за наличие на действителен договор, сключен с трето по делото лице - както бе посочено в процесната хипотеза е прието, че сключеният между първия ответник и трето по делото лице, чийто едноличен собственик на капитала и представляващият го е управителят и представляващ ищеца, е привиден и не е породил правни последици. Пети въпрос е израз на поддържаната от касатора, но невъзприета от съда теза, че от клаузите в сключения между ищеца и първия ответник договор може да се направи извод, че и вторият ответник е страна по този договор. Отговорът на този въпрос е обусловен от конкретни факти и обстоятелства, които са релевантни за всеки конкретен спор, още повече, че в случая касаторът не е обосновал как е изразено съгласието на втория ответник да бъде обвързан от договор, който не е подписан от негов представител. Ето защо посочените въпроси не притежават характеристиката на правни въпроси, изведени от становищата на състава и определили постановения по делото резултат и по тях при липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, касационно обжалване не може да бъде допуснато. Следва да се отбележи, че невъзприемането на поддържаните от дадена страна тези само по себе си не означава, че е налице осъществено от съда нарушение при осъществяване на решаващата му дейност, а несъгласието на тази страна с възприетата в решението фактическа обстановка и направените правни изводи, е предмет на преценка на правилността на решението по същество, на основанията по чл.281, т.3 от ГПК и извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не може да бъде разгледано в настоящата фаза на селекция на касационните жалби. В този смисъл и тъй като при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.

Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №92 от 01.11.2023 по в. т.д.№165/2023 г. на АС Бургас.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.