Производството е по реда на чл. 208 – чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 160, ал. 6 вр. чл. 144, ал. 1 от Данъчно – осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/ вр. чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ (ЗАКОН ЗА МЕСТНИТЕ ДАНЪЦИ И ТАКСИ) /ЗМДТ/.
Образувано е по касационната жалба на директора на Дирекция „Местни данъци и такси“ при О. В. Т, подадена чрез процесуалния му представител юрк. Х.В, против решение № 79/23.02.2018 г. на Административен съд – В. Т, постановено по адм. д. № 971/2017 г., с което е отменен Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК / АУЗ / № 621-1/09.10.2017 г., издаден от старши експерт С.И, потвърден с решение № 194/14.11.2017 г. на директора на Дирекция „Местни данъци“ при О. В. Т, и в полза на жалбоподателя са присъдени разноски в размер на 310 лв.
В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно, поради неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствентите правила и необоснованост, съставляващи отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Претендира се отмяна на решението изцяло, вкл. в частта му за разноските, и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното и касационното съдебни производства в размер на 300 лв. за първото и 400 лв. за второто.
Ответникът по касационната жалба – А.П с адрес: [населено място], [улица] – оспорва същата чрез процесуалния си представител адв.. Т и заявява искане за присъждане на направените за касационната инстанция разноски.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта, съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е допустима.
Предмет на съдебен контрол в производството пред Великотърновския административен съд е бил АУЗ № 621-1/09.10.2017 г., издаден от старши експерт С.И, потвърден с решение № 194/14.11.2017 г. на директора на Дирекция „Местни данъци“ при О. В. Т, с който на основание чл. 107, ал. 3 ДОПК, чл. 53 вр. чл. 60 ЗМДТ на А.П са установени задължения за данък върху превозните средства за периода 2012 г. – 2016 г. в размер на 1 047.20 лв. и лихва в размер на 345.63 лв.
Първоинстанционният съд е приел, че оспорването на акта по съдебен ред е допустимо; актът е издаден от компетентен орган – служител на общинската администрация, определен със заповед № РД-22-170/03.02.2017 г. на основание чл. 4, ал. 3 и ал. 4 ЗМДТ вр. чл. 8, ал. 5 ДОПК; не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Жалбоподателят е уведомен за започналото административно производство чрез връченото му съобщение да подаде декларация, с която декларира собствения си лек автомобил в О. В.Т.И е съображения за неговата материална законосъобразност, които се свеждат до следното: Доколкото от лицето не е подадена декларация пред общината по променения му адрес и регистрацията на МПС не е променена, то заплащането на данъка съгласно чл. 61 ЗМДТ следва да бъде направено в полза на общината, в която е регистрирано превозното средство – в случая община З..
Между страните по делото не е налице спор относно фактите, а установените такива от първостепенния съд са:
А.П е собствени на лек автомобил марка „Мицубиши“, модел „Паджеро“ с рег. [рег. номер на МПС], придобит през 2009 г. В законния срок след придобиването му е подал декларация по чл. 54 ЗМДТ в община З., тъй като е имал регистриран постоянен адрес в [населено място]. На 17.01.2011 г. е променил адресната си регистрация по постоянен адрес от [населено място] в [населено място] и не е подал декларация по чл. 54 ЗМДТ пред община В.Т.П МПС е регистрирано на адреса на собственика в [населено място], видно от свидетелство за регистрация, част І и тази регистрация не е променена.
Спорът между страните е правен и той е за това компетентен ли е служител на общинската администрация при община В. Т да издаде оспорения АУЗ и дължим ли е на тази община данъкът върху превозното средство.
Съгласно чл. 53 ЗМДТ данъкът върху превозните средства по чл. 52, т. 1, регистрирани за движение по пътната мрежа в Р. Б, се заплаща от собствениците им. В чл. 54, ал. 1 ЗМДТ в редакцията й преди изменението в ДВ в ДВ бр. 105 от 2014 г. /ал. 4 след това изменение/ е регламентирано задължението на физическите лица, собствениците на МПС, да ги декларират пред общината по постоянния им адрес в двумесечен срок от придобиването им. Според чл. 61 ЗМДТ, предложение първо данъкът се внася в приход на бюджета на общината, по постоянния адрес, съответно седалището на собственика, подал декларацията. Изключението от правилото е регламентирано във второто предложение на чл. 61 ЗМДТ и според него, когато не е подадена декларация, както и в случаите по чл. 54, ал. 5 /в редакцията след изменението в ДВ бр. 105 от 2014 г. /чл. 54, ал. 2 до това изменение/ - данъкът се заплаща в приход на общината, в която е регистрирано превозното средство. Според чл. 54, ал. 2, съответно ал. 5, когато собствениците на превозни средства нямат постоянен адрес/ седалище на територията на страната, декларации се подават пред общината по регистрация на превозното средство. Следователно, данъкът върху преводните средства се заплаща по принцип в общината по постоянен адрес на собственика, пред която той е подал декларация по чл. 54, ал. 1, а по изключение, когато собственикът няма постоянен адрес, данъкът се заплаща в общината по регистрация на превозното средство, в която отново собственикът без постоянен адрес е подал декларация. Когато собственикът не е подал декларация по чл. 54, ал. 1, данъкът съгласно чл. 61 ЗМДТ също се заплаща в приход на общината, в която е регистрирано превозното средство.
В случая безспорно собственикът на превозното средство не е подал декларация, с която да декларира пред община В. Т като община по постоянния му адрес след 17.01.2011 г., че е собственик на процесния автомобил. Същият не е изпълнил и задължението си по чл. 14, ал. 1 от Наредба № I-45 от 24.03.2000 г. за регистриране, отчет, пускане в движение и спиране от движение на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства в действащата към 17.01.2011 г. редакция да поиска промяна в регистрацията, поради изменение на данните за превозното средство и собственика, посочени в свидетелството за регистрация, а именно промяна на постоянния адрес на собственика, вписан в свидетелството за регистрация, от [населено място], [адрес] на [населено място], [адрес]. Поради това, към датата на издаването на АУЗ и към процесните периоди от време, за които са установени задълженията за данък върху превозното средство /2012 г. – 2016 г./, процесният автомобил остава регистриран в община З. по смисъла на чл. 61, предложение второ ЗМДТ и на основание същата правна норма данъкът върху това превозно средство се заплаща в приход на общината, в която то е регистрирано – в случая това е община З.. Според представените квитанции от жалбоподателя този данък е заплащан от него на община З..
Дори и да се приеме, че не е справедливо и логично община В. Т като община по постоянния адрес на собственика след промяната на адресната му регистрация да бъде лишена от правото й да получи плащане на данъка върху превозното средства, в резултат на неправомерното поведение на собственика, в какъвто смисъл са доводите на касатора, а и особеното мнение на съдията-докладчик в решение № 13792 от 14.11.2017 Г. по адм. д. № 11885/2016 г., на VІІ отд. на ВАС, то при наличието на разпоредба в ЗМДТ като тази на чл. чл. 61, предложение второ, според която, когато не е подадена декларация данъкът се заплаща в приход на общината, в която е регистрирано превозното средство, не може да се приеме, че този данък в настоящата хипотеза се дължи на общината по постоянния адрес на собственика. Неоснователен също така е доводът на касатора, че разпоредбата на чл. 61, предложение второ ЗМДТ следва да се тълкува в смисъл, че е приложима само за случая, в който собственикът няма постоянен адрес и поради тази причина е подал декларация в общината по регистрация на МПС, след като в нея изрично е посочена и хипотезата на неподаване на декларация. Би могло да се приеме, че нормата има предвид подаването на декларация в двумесечен срок от придобиването на превозните средства, но подаването на декларация при промяната на постоянния адрес не е изрично регламентирано в закона като задължение на собственика на МПС, а то логично следва от първото такова задължение при придобиването на МПС. Поради това, настоящият съдебен състав намира, че чл. 61, предложение второ ЗМДТ е тълкуван правилно от административния съд.
Неправилно обаче съдът е приел, че оспореният АУЗ е издаден от компетентен орган съгласно чл. 8, ал. 5 ДОПК. Според цитираната разпоредба компетентността относно местните данъци се определя по местонахождението на общината, в приход на чийто бюджет следва да постъпи съответният местен данък съгласно ЗМДТ. След като на основание чл. 61, предложение второ ЗМДТ данъкът се заплаща в приход на общината, в която е регистрирано превозното средство, то компетентен да издаде акта за установяване на дължимия дънък върху МПС е служител на общинската администрация, определен със заповед на кмета на община З. на основание чл. 4, ал. 3 и ал. 4 ЗМДТ, а не служител на общинската администрация при община В. Т.
С оглед изложеното, решението на Великотърновския административен съд, постановено при неправилно приложение на материално правните норми, определящи компетентността на органа, макар и съдържащи се в процесуален закон, следва да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което да се проглеси нищожността на АУЗ № 621-1/09.10.2017 г., издаден от С.И, старши експерт в общинската администрация на О. В. Т. С оглед прецизност следва да се посочи, че не са налице твърдените от касатора съществени нарушения на съдопроизводствените правила, налагащи отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия първоинстанционен съд. С оглед изхода на спора основателна е претенцията на отватника по касация за заплащане на напвените от него разноски за настоящата касационна инставция, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв.
Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предложение второ АПК, Върховният административен съд, първо отделение РЕШИ :
ОТМЕНЯ решение № 79/23.02.2018 г. на Административен съд – В. Т, постановено по адм. д. № 971/2017 г., в частта му, в която е отменен Акт за установяване на задължения № 621-1/09.10.2017 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРОГЛАСЯВА нищожността на Акт за установяване на задължения № 621-1/09.10.2017 г., издаден от С.И, старши експерт в общинската администрация на О. В. Т, потвърден с решение № 194/14.11.2017 г. на директора на Дирекция „Местни данъци“ при О. В. Т.
ОСЪЖДА О. В. Т да заплати на А.П с адрес: [населено място], [улица] разноски за касационното производство в размер на 500 лв. /петстотин лева/. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. Решението не подлежи на обжалване.