Образувано е по касационната жалба на кмета на Столична община, чрез пълномощника му, против решение №6633 от 4.11.2013 г., постановено по адм. д.№8029/2013 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отменена негова заповед № СО-РД-08-730/17.05.2013 год., преписката е изпратена на органа за ново произнасяне и същият е осъден да заплати направените от другата страна разноски.
Според касатора решението е неправилно, тъй като е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и е необосновано. Иска неговата отмяна. Претендира присъждане на разноски за защита от юрисконсулт.
О. Х. Г. К., чрез пълномощника си, оспорва касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор.
Представителя на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховния административен съд, като провери правилността на обжалваното решение, намира касационната жалба за неоснователна.
С оспорената пред първоинстанционния съд заповед № СО-РД-08І730/ 17.05.2013 г.
кметът на С. О. е отказал на Х. К. издаване на карта за преференциално паркиране на пътно превозно средство, придвижващо хора с увреждания в зоните за почасово платено паркиране на определени и обозначени за целта места, тъй като лицето, макар и да притежава Експертно решение на ТЕЛК, не отговаря на критериите по Приложение № 11 от Наредбата за организацията и движението на територията на Столична община (НОДТСО).
Съдът е достигнал до заключението за незаконосъобразност на административния акт с мотив, че е налице норма от по-висш ранг – чл. 2 от Закона за интеграция за хората с увреждания, въвеждаща принципни положения за равнопоставеност на лицата и социалната им интеграция, която е нарушена с въвеждането на критериите по приложение № 11 към чл. 51, ал. 6 ( в пр. ред. - решение №457 по протокол 22 от 13.09.2012 год. на СОС) от Наредбата за организацията на движението на територията на Столична община. Съобразил е и разпоредбата на чл. 4 от Закона за защита от дискриминация и е посочил, че преследваната от закона по-висша цел е именно да се даде възможност на по-малко увредени лица да се интегрират с посочената преференция.
Касаторът твърди допуснато от административния съд нарушение на материалния закон, произтичащо от неправилното приложение на чл. 51 от НОДТСО и Приложение № 11. Твърди, че въпросната уредба диференцира ползвателите на социални преференции с цел подпомагането им при отчитане на специфичните особености за водене на по-самостоятелен живот. Сочи, че изводът на съда за несъответствие с целта на закона и основание за прилагане на по-висш по степен нормативен акт не е в кръга на правомощията му в настоящото производство.
При безспорно установеното от фактическа страна, наведените от касатора дводи са неоснователни. Разликата между диференциация и дискриминация е съществена за правилното разрешение на спора. Съгласно § 1 от ДР на ЗИХУ „увреждане" е всяка загуба или нарушаване в анатомичната структура, във физиологията или в психиката на даден индивид. Когато въвежда императивно равнопоставеността, социалната интеграция и подкрепа, чл. 2 от ЗИХУ използва нормативно понятието "увреждания", за да индивидуализира лицата, обект на закрила по силата на цитираната норма.
Касационният ответник е с установена неработоспособност 54%, поради което той несъмнено попада в категорията лица с увреждания по смисъла на Закона за интеграция на хората с увреждания. Така, ако с цитираният чл. 51, ал. 6 (в приложимата редакция) от НОДТСО и издадената въз основа на нея заповед на кмета, е направена диференциация, както твърди касаторът, то би следвало да са налице предоставени социални преференции спрямо всички засегнати групи хора с увреждания в зависимост от степента и възможностите им за придвижване и необходимостите им – интеграция и социализация, които следват. В настоящия случай правото на социално преимущество обаче ползва само определени групи лица – тези по чл. 51, ал. 6 (в приложимата редакция) от НОДТСО и Приложение 11 към него. Респективно, всички останали лица с увреждания, макар да имат това качеството по смисъла на § 1 от ДР на ЗИХУ, са изключени от въведената с подзаконовия нормативен акт преференция. Ето защо, не може да се говори за диференциране съобразно нуждите и възможностите на отделния индивид, а за неравноправно третиране в нарушение на редица законови императиви и конституционни принципи, при което всички останали групи, освен визираните в Приложение 11 към чл. 51 от НОДТСО, са лишени от възможността да ползват социалната преференция.
Правото на равно третиране е конституционно право по силата на чл. 6 от КРБ, като пределите му обхващат и равнопоставеността на хората с увреждания. Една от основните цели на Закона за интеграция на хората с увреждания е да бъде осигурена равнопоставеност, социална интеграция и подкрепа на лицата с увреждания. Този основен принцип не може да бъде нарушаван чрез въвеждане на ограничения с нормативен акт от по-ниска степен, предвиждащ различни критерии, водещи до ограничаване на правата на хора с увреждания.
При тези данни касационната инстанция приема, че е налице неравно третиране, което не е законово обосновано. За да бъде оправдано едно такова ограничение като въведеното с чл. 5, 1 ал. 6 (в приложимата редакция) и Приложение № 11 от НОДТСО, е необходимо да се установи, че неравното третиране е обективно оправдано предвид целта на закона и че именно непредоставянето на преференцията е подходящо и необходимо за постигане на тази законова цел средство. Това обстоятелство не е установено в конкретния случай. Като е приел, че оспорената заповед е незаконосъобразна, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да се остави в сила.
С оглед изхода на правния спор разноски в полза на касатора не се дължат. Воден от горното, Върховният административен съд РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА решение
№ 6633 от 4.11.2013 год., постановено по адм. д. № 8029/ 2013 год. по описа на Административен съд София-град . Решението е окончателно. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ Т. В. секретар: ЧЛЕНОВЕ:
/п/ И. Р./п/ С. Я.
Т.В.