Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Кредит плюс“ООД против Решение № 415 от 26.11.2021г. по в. гр. д. № 542/21г. на Окръжен съд – Перник, с което е потвърдено Решение № 260761 от 24.06.2021г. по гр. д. № 25/2021г. на Пернишки районен съд в обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният от „Кредит плюс“ООД срещу В. Б. М. и П. С. М. иск по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК за установяване, че дължат солидарно по Договор за кредит от 31.05.2019г. разликата над 18 025 лв. до пълния размер от 24 675 лв. за главница и изцяло за неустойка в размер на 2 500 лв.

В касационната жалба се поддържат оплаквания за наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК – материална и процесуална незаконосъбразност, както и необоснованост на обжалваното решение. Касаторът излага доводи за неправилност на изводите на въззивния съд за нищожност на договора, обоснован с неeквивалентност на насрещните престации; - за невъзможност да се разбере какъв е реално процентът на поскъпване на кредита при посочен ГПР само като абсолютна величина – 36%; - за липса в договора на изискуемия по чл. 24, ал. 1, т. 7 от ЗКНИП погасителен план.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е депозиран отговор от ответниците по касация В. Б. М. и П. С. М., които изразяват становище за недопускане на обжалваното решене до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждането на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да достигне до обжалвания резултат, въззивният съд е констатирал, че предявеният иск е по чл. 422 ГПК за установяване по отношение на ответниците В. Б. М. и П. С. М., че солидарно дължат на ищеца „Кредит плюс“ООД сумата 27 175 лв., от която главница – 24 675 лв. и неустойка – 2 500 лв., заедно с лихвата за забава, считано от 20.05.2020г. – датата на подаване на Заявлението за издаване на заповед за изпълнение. От фактическа страна е прието, че отношенията между страните са се развили въз основа на сключен на 31.05.2019г. Договор за кредит, какъвто е отпуснат за сумата от 25 000 лв., при следните условия: - задължение за връщане в срок от 12 месеца, считано от датата на сключването му, но не по-късно от 30.05.2020г., съгласно посочен в чл. 6, ал. 1 от договора погасителен план; - месечен лихвен процент от 3%, равняващ се на 750 лв. месечна договорна лихва, дължима на 12 равни месечни лихвени периода на 30-то число от съответния месец; - ГПР по кредита в размер на 36% ; - при забава на плащането на месечна погасителна вноска съгласно погасителния план, размерът на непогасените лихви и главница се отнасят в просрочие, като се начислява наказателна лихва за забава върху цялата усвоена и непогасена главница за периода след настъпването на момента на забавата, в размер на месечния лихвен процент върху редовната главница, увеличен с 3 пункта; - еднократна неустойка от 2 500 лева, в случай на неиницииране на действия по продължаване на срока на действие на договора при настъпила изискуемост на задължения по договора, които са останали изцяло непогасени. Посочено е, че съгласно погасителния план, отразен в чл. 6, ал. 1 от договора, кредитополучателят дължи плащане на начислените лихви до 30-то число на съответния месец, считано от 30.06.2019 до 30.04.2020г., при задължение за заплащане на главница от 0.00 лв., като за последния лихвен период от кредита, т. е. от 30.04.2020г. до 30.05.2020г., ведно с начислената договорна лихва за периода, кредитополучателят дължи погасяване изцяло на усвоената главница от 25 000 лв. Прието е, че договорът за кредит е обезпечен с учредена в полза на кредитора първа по ред договорна ипотека върху собствен недвижим имот. Също така е установено, че с уведомление изх.№ 1129/03.01.2020г. ответниците са били уведомени от ищцовото дружество, че към 31.12.2019г. са изпаднали в забава в заплащането на дължимите погасителни вноски с падежи за период от 30.11.2019г. до 15.02.2020г., като на основание чл. 4, ал. 3 от договора е начислена и наказателна лихва за забава, при което общият размер на задължението им възлиза на 32 625лв., от които 25 000 лв. главница; -2 475 лв. договорна лихва за периода от 30.10.2019г. до 15.02.2020г.; - 2 500 лв. наказателна лихва за периода от 30.11.2019г. до 15.02.2020г. и 2 500 лв. неустойка, като при неизпълнение на задълженията в седмодневен срок от получаване на уведомлението, задълженията по договора ще бъдат обявени за предсрочно изискуеми. Уведомлението е получено от адресата му на 03.02.2020г. Въз основа на експертно заключение е установено, че за периода от усвояване на кредита до датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение – 19.05.2020г. кредитополучателят е платил общо 6 975 лв.

За да потвърди решението в обжалваната отхвърлителна част, въззивният съд е изложил подробни съображения досежно това, че процесният договор за кредит намира своята правна регламентация в ЗКНИП и кредитополучателите имат качеството на потребители съгласно §1, т. 20 от ДР на ЗКНИП, поради което се ползват от защитата срещу неравноправни клаузи, предвидени в Глава VІ, чл. 143-148а от ЗЗП, към които чл. 40 ЗКНИП изрично препраща. Като е изходил от общите критерии за преценка на евентуално неравноправния характер на клауза в потребителския договор по чл. 143 ЗЗП и правомощието служебно да следи за такава, въззивният съд е установил недействителност на постигнатите договорености в чл. 4, ал. 1 и ал. 6 от договора относно дължимата възнаградителна лихва в размер на месечен лихвен процент от 3%, в общ размер на 9 000лв., възлизаща на 36% от цената на самата услуга, както и ГПР в размер на 36%, като неотговарящи на изискването за добросъвестност с оглед значителното неравновесие между правата и задълженията на потребителя и кредитора, като договарянето им води до накърняване на добрите нрави и справедливостта по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. трето ЗЗД. Посочено е, че взети поотделно, годишният процент на разходите и възнаградителната лихва, надвишават три пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, равен на основния лихвен процент, обявен от БНБ, плюс 10 пункта, съгласно Постановление № 426 на МС от 18.12.2014г. От друга страна е прието, че доказателствата по делото не установяват обстоятелства, които да обосновават определянето им в такъв висок размер, довел до нееквивалентност на насрещните престации при установената стойност на заема, както и недоказаност на значителни разходи или риск, поет от заемодателя за срока на договора, които да оправдаят договарянето на такива високи проценти. В допълнение е акцентирано и на обстоятелството, че кредитът е обезпечен с договорна ипотека.

Изложени са съображения, че в случая не е налице нито една от двете хипотези на чл. 26, ал. 4 ЗЗД – нищожните клаузи относно определянето на процента на възнаградителна лихва и на ГПР да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът за кредит би бил сключен и ако в него не са включени двете клаузи, предвид възмездния характер на този договор, като включването на клаузи за договаряне на лихвен процент по кредита и ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл. 24, ал. 1, т. 8 и 9 ЗКНИП. Направен е извод, че в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и нищожността на посочените клаузи обуславя недействителност на целия договор.

Отбелязано е също така, че в нарушение на чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП уговореният в чл. 4, ал. 6 от процесния договор ГПР от 36% е посочен като абсолютна процентна стойност, като липсва каквото и да е било уточнение какви точно разходи се включват в посочения процент, изчислени по формула съгласно Приложение №1 от ЗКНИП, каквото е изискването на чл. 29, ал. 2 от с. з. Липсата на посоченото конкретизиране на начина, по който е формиран ГПР, води и до неяснота относно включените в него компонентни, което е нарушение на основното изискване за сключване на договора по разбираем начин – чл. 24, ал. 1 ЗКНИП, тъй като потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

Следват съображения за неизпълнение на условието на чл. 24, ал. 1, т. 7 ЗКНИП досежно изискването договорът за кредит да съдържа условията за погасяването на кредита, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски и т. н., тъй като посочената в чл. 6, ал. 1 от договора таблица, наименувана „погасителен план“, включва погасителна вноска за погасяване само на начислените възнаградителни лихви за периода от 30. 06.2019т. до 30.04.2020г., без погасяване на усвоената главница, като единствено вноската за последния лихвен период от кредита - от 30. 04. 2020г. до 30.05.2020г., включва целия размер на главницата, ведно с начислената договорна лихва за периода. По причина, че посочената в табличен вид информация не съдържа изискуемата се по закон информация каква част от дължимата главница бива погасена с месечната вноска на длъжника и какви части от вноската се отнасят за погасяване на главницата, лихвите и разноските по кредита, съдът е заключил, че същата не представлява погасителен план по смисъла на чл. 24, ал. 1, т. 7 ЗКНИП. Освен това, уговарянето на вноски по кредита, които погасяват единствено начислената възнаградителна лихва, но не погасяват никаква част от дължимата главница, не представляват погасителна вноска и съобразно посоченото в Европейския стандартизиран информационен формуляр /ЕСИФ/, който съдържа задължителната информация, която кредитодателят по силата на чл. 6 ЗКНИП трябва да предоставя на потребителя относно предлагания кредит. Акцентирано е, че съгласно ЕСИФ погасителните вноски представляват сбор от дължимата лихва, дължимата главница и когато е приложимо – другите дължими разходи. В таблицата по чл. 6, ал. 1 от договора като ежемесечно задължение е посочено и заплащането на наказателна лихва в размер на 1 500 лв., която по силата на чл. 4, ал. 3 от договора се дължи при забава на плащането на месечна погасителна вноска, поради което е необяснимо включването й в погасителната вноска, наред с възнаградителната лихва.

Въз основа на горните съображения, въззивният съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 38 ЗКНИП липсата на всяко едно от императивните изисквания, посочени в разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 7 и т. 9 от с. з., води до изначална недействителност на договора за кредит, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. По силата на чл. 39 ЗКНИП, както и предвид констатираната недействителност на клаузите, уреждащи размера на възнаградителната лихва и ГПР, водеща до нищожност на целия договора за кредит, подлежаща на връщане е само сума, равняваща се на общия размер на кредита, без да се дължи лихва или други разходи по кредита, включително и претендираната неустойка от 2 500 лв. Обобщено е, че кредитополучателите дължат единствено чистата стойност на договорения кредит в размер на 25 000 лв., от които след приспадане на заплатеното от тях в размер на 6 975лв., дължим е остатъкът от 18 025лв., ведно със законната лихва за забава, считано от датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

Допускането на касационното обжалване е основавано на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без формулирани въпроси. Касаторът сочи и самостоятелния селективен критерий по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, обоснована отново с твърденията за неправилност и необоснованост на направените от въззивния съд изводи за нищожност на договора.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства, с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало, а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

Независимо от липсата на въпрос, който да покрива общия критерий за допустимост, установен с разпоредбата на чл. 280 ал. 1 ГПК и което съгласно указанията в т. 1 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, е самостоятелно основание да бъде отказан достъп до касационен контрол, настоящият състав не констатира наличие и на посочената от касатора допълнителна предпоставка за извършване на селекцията по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Същата само е цитирана формално, без да е обоснована, съобразно постановките на т. 4 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, с необходимостта от създаване на практика за попълване на празноти в закона, отстраняване на неяснота в конкретно посочени правни норми, промяна на създадена неправилна съдебна практика или нужда от промяната й поради изменения в законодателството или обществените условия.

В касационната жалба и в приложеното към нея изложение касаторът е направил твърдение за очевидна неправилност на решението на въззивния съд, което следва да се квалифицира като сочена предпоставка за допустимост, според нормата на чл. 280 ал. 2 предл. 3 ГПК. Това самостоятелно основание за извършване на селекцията също не може да бъде споделено като налично, доколкото то се обосновава с идентични на тези в касационната жалба оплаквания за незаконосъобразност на изводите за нееквивалентност на престациите, за неизпълнение на условието на чл. 24, ал. 1, т. 7 ЗКНИП досежно изискването договорът за кредит да съдържа условията за погасяването на кредита, включително погасителен план, и за нищожност на договора. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280 ал. 2 предл. 3 ГПК, въззивното решение следва да страда от такъв съществен порок, който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му без да се налага извършването на преценка на доказателствата и на такава за съответствие и обоснованост спрямо приложените към хипотезата материално-правни норми, обусловили решаващите му правни изводи. Извод за наличие на очевидна неправилност би могъл да бъде направен само при положение, че тя е обективно и явно установима непосредствено от прочита на решението - например, когато е видно, че въззивният съд е основал изводите си на правна норма, която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; когато решаващият извод е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на формалната логика и др. В случая не може да бъде направен извод някоя от примерно изброените или подобни на тях хипотези да е осъществена по отношение на обжалваното решение. За да сподели приетата от първоинстанционния съд неоснователност на иска в отхвърлената част, въззивният съд се е позовал на приложимите в случая разпоредби на ЗКНИП и ЗЗП, както и на правомощието си да преценява, включително и служебно, наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит, обусловили извод за нищожност на договора за кредит. Заявените от касатора оплаквания са за неправилност на решаващите изводи на съда, обоснована на неточно тълкуване и прилагане на материален закон, която обаче представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. В случая всички доводи, изложени от касатора, съставляват основания по чл. 281 т. 3 ГПК, а не такива по чл. 280, ал. 2 ГПК, и не могат да обусловят уважаване на искането за достъп до касационна проверка.

Поради изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

С оглед изхода на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на адв. К. А. С. адвокатско възнаграждение в размер на 750 лв., на основание чл. 38 ЗА.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 415 от 26.11.2021г. по в. гр. д. № 542/21г. на Окръжен съд – Перник.

ОСЪЖДА „Кредит плюс“ООД, ЕИК:[ЕИК] да заплати на адв. К. А. С. адвокатско възнаграждение в размер на 750 лв., на основание чл. 38 ЗА.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.