Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от П. П. Т., В. П. Т., Б. Т. П., В. С. Т., А. П. К., И. Д. Т., Б. М. С., П. М. А. и В. В. Т., чрез пълномощника им адв. А. А., срещу решение № 426 от 02. 12. 2021 г. по в. гр. д. № 585/2021 г. на ОС – Перник, ГО, 1 въззивен състав, в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение № 260608 от 26. 05. 2021 г. по гр. д. № 7685/2017 г. на ПРС, е уважен предявеният от С. К. Й., И. С. М., И. Б. Й., Д. Й. К., Б. Й. И., К. С. Й., Д. С. Т., Ц. С. Т., Е. Н. П., Д. З. П., Й. З. Ц., наследници на Ц. П. Д., против касаторите П. П. Т., В. П. Т., Б. Т. П., В. С. Т., А. П. К., И. Д. Т., Б. М. С., П. М. А. и В. В. Т., наследници на Т. П. С., иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, за признаване за установено, че към образуване на ТКЗС през 1958 г. наследодателят на ищците Ц. П. Д. е бил собственик на земеделски имот – нива с площ от 1, 5 дка, находяща се в землището на [населено място], м. „Г.“, при съседи: братя Б. и Н. Г., Т. П., път и наследниците на Д. Н., който имот попада в имот пл. №. ..., за който са отредени парцели. ...,. ... и. ..., в кв.. ... по действащия КРП на [населено място],одобрен със заповед № III-234/09. 04. 1976 г. Поддържа се неправилност на решението, поради необоснованост на изводите на съда, че в админстративното реституционно производство ищците са доказали правото си на собственост с документи по чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ, че само Ц. П. Д. е наследник на П. Д., както и че свидетелските показания и препис-извлечение от емлячния регистър доказват, че наследодателят на ищците е бил собственик на процесния имот към образуване на ТКЗС. Твърди се и допуснати съществени процесуални нарушения – на чл. 266 ГПК (приемане на писмени доказателства във въззивното производство, въпреки възможността за това да е преклудирана), на чл. 235 и 236 ГПК – неизвършване на съвкупен анализ на всички събрани по делото доказателства, неправилна преценка на събраните, несъответствие на мотивите с изискванията на кодекса. Сочи се и противоречие на правните изводи с материалния закон.

В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В същото се съдържа и позоваване на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на решението.

Подаден е писмен отговор на касационната жалба от ищците-ответници по касационната жалба С. К. Й., И. С. М., И. Б. Й., Д. Й. К., Б. Й. И., К. С. Й., Д. С. Т., Ц. С. Т., Е. Н. П., Д. З. П., Й. З. Ц., чрез адв. Б. Б., с който се развиват съображения за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, правилност на същото и неоснователност на касационната жалба.

Не е подаден отговор на касационната жалба от останалите (извън касаторите) ответници по иска и наследници на Т. П. С., които не са подали касационна жалба срещу въззивното решение.

Върховният касационен съд, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да отмени първоинстанционното решение и уважи предявения иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че процесният имот е бил заявен за възстановяване както от наследници на Ц. П. Д. (със заявление № 1385/27. 02. 1992 г.), така и от наследници на Т. П. С. (със заявление № 2116/26. 02. 1992 г.). По заявлението на наследниците на Ц. П. Д. е постановено решение № 3684/17. 06. 1994 г. за признаване правото на възстановяване на собствеността, но реституционно решение не е постановено, тъй като е било установено от издаденото от общината удостоверение по чл. 13, ал. 4 ППЗСПЗЗ, че процесният имот – нива с площ от 1, 5 дка, находяща се в землището на [населено място], м. „Г.“, при съседи: братя Б. и Н. Г., Т. П., път и наследниците на Д. Н., попада в имот пл. №. ..., за който са отредени парцели. ...,. ....и. ..., в кв.. ...по действащия КРП на [населено място],одобрен със заповед № III-234/09. 04. 1976 г., и е признат за възстановяване и възстановен на други лица -наследниците на Т. П. С. с РПК № 2/10. 03. 1999 г. и РПК № 1744/19. 09. 2007 г. Въз основа на обясненията на ищцата Е. Н. П. и показанията на свидетеля на ответниците А. И., дадени по местонахождението на имота, при извършен от съда оглед, от заключенията на съдебнотехническите експертизи, извлечение от емлячния регистър със схема на имота (л. 28 от първоинстанционното дело) и удостоверение № 153/24. 06. 2021 г. на кметството - [населено място] (л. 10 от въззивното дело) въззивният съд е приел за установено, че процесният имот, намиращ се в м. „Г.“ е бил на П. Д., починал 1928 г., баща на общия наследодател на ищците Ц. П. Д., а наследодателят на ответниците е владял имот съседен на процесния, намиращ се в м. „К.“, която е под асфалтовия път, намиращ се на мястото на съществуващ преди това полски път.

От правна страна въззивният съд е приел, че предявеният иск е допустим. Приел е, че съгласно практиката на ВКС, обективирана в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения (решение № 60110 от 18. 10. 2021 г. по гр. д. № 46/2021 г., 2 г. о., решение № 18 от 19. 02. 2016 г. по гр. д. № 4592/2015 г., 2 г. о., решение № 35 от 31. 01. 2012 г. по гр. д. № 419/2011 г., 2 г. о.), когато страните претендират възстановяване правото на собственост върху различни имоти и в административната процедура по възстановяване на собствеността са доказали правото си на собственост с доказателства, допустими по чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ, то следва да се приеме, че всяка от тях е установила собствеността на праводателя си към образуване на ТКЗС, искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ не може да се отхвърли, поради недоказване правото на собственост, а следва да се формира извод относно точното местоположение на имотите и съответствието им с процесния, с което спорът за материално право ще бъде разрешен. В тази хипотеза предмет на доказване е не правото на собственост, а старите реални граници към обобществяване на притежаваните от всяка от страните имоти, което би могло да се установи с всеки от документите по чл. 12 ЗСПЗ. В случая, на ищците е признато право на възстановяване на собствеността върху нива от 1, 5 дка в м. „Гола могила“, [населено място], а на ответниците е признато право на възстановяване и възстановена собствеността върху нива с площ от 5, 420 дка в м. „К.“, [населено място], който имот включва и част от процесния от 1, 5 дка, за който е признато право на възстановяване в полза на ищците. Двете местности са съседни и понастоящем са разделени от асфалтов път, който към образуване на ТКЗС е представлявал обикновен полски път. Предмет на настоящото производство по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е да се установи точното местоположение на имота, притежаван от общия наследодател на ищците Ц. П. Д. към образуване на ТКЗС през 1958 г. и дали същият съвпада с имота, притежаван от наследодателя на ответниците Т. С.. От съвкупната преценка на събраните по делото доказателства (извлечение от емлячния регистър със схема, обясненията на ищцата Е. Н. П., заключенията на съдебнотехническите експертизи, показанията на свидетеля на ответниците А. И., удостоверение № 153/24. 06. 2021 г. на кметството - [населено място], декларациите от 03. 08. 1992 г. и 28. 01. 1998 г. на Р. Т. П. за притежаваните от Т. П. С. имоти - л. 412 и 413 от първоинстанционното дело) въззивният съд е приел за доказано твърдението на ищците, че имотът на наследодателя им Ц. П. съвпада с процесния имот и е придобит от последния по наследство от П. Д., починал 1928 г. Извлечението от емлячния регистър и съдържащата се в него схема на имота не е оспорена от ответниците по иска и представлява достатъчно писмено доказателство по смисъла на чл. 12 ЗСПЗЗ както за правото на собственост, така и за границите на спорния имот. Съдът се е позовал и на практика на ВКС, според която принадлежността на правото на собственост може да се установява с изброените в чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ писмени доказателства, които съдът следва да зачете, след като не е направено оспорване (решение № 166 от 26. 03. 2009 г. по гр. д. № 6240/2007 г., 2 г. о. и решение № 348 от 18. 06. 2010 г. по гр. д. № 657/2009 г., 1 г. о.). Приел е, че данните в извлечението на емлячния регистър и схемата се подкрепят от обясненията на ищцата Е. П., от показанията на свидетеля на ответниците А. И., от заключенията на съдебнотехническата експертиза и от декларациите на Р. Т. П. на л. 412 и 413 от първоинстанционното дело. Имотът на наследодателя на ответниците е бил в м. „К.“, която е съседна и различна от местността „Г.“.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: Длъжен ли е въззивният съд, съгласно чл. 12 ГПК, да обсъди всички събрани по делото доказателства, релевантни за спорното право, поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не избирателно само някои от тях. Когато съдът не обсъжда и не кредитира доказателства по делото, трябва ли да изложи мотиви за причините за това. Твърди се разрешаването им в противоречие с ППВС № 1/1953 г., раздел I, т. 3 и решение № 60222 от 07. 01. 2022 г. по гр. д. № 279/2021 г. на ВКС, 4 г. о.

В съответствие с практиката на ВКС, включително и с посочената от касатора, въззивният съд, съобразявайки се с разпоредбата на чл. 269 ГПК и с указанията по приложението й, дадени с ТР № 1/2013 г., като инстанция разглеждаща спора по същество, е анализирал всички събрани по делото гласни и писмени доказателства, заключенията на експертизите, обсъдил е релевантните доводи и възражения на страните и е направил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изложил е съображения защо не кредитира показанията на свидетелите на ответниците Д. Д., А. И. и Р. И. в частта им относно границите на притежавания от Т. П. С. имот (посочил е, че същите свидетелстват за обстоятелства отпреди повече от 60 години, когато са били деца, че показанията им противоречат помежду си и не съответстват на останалите събрани по делото писмени и гласни доказателства). Мотивите към решението отразяват осъществена правораздавателна дейност на инстанция разглеждаща спора по същество. Несъгласието на страната с фактическите и правни изводи на съда не е сред основанията по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

В останалата си част изложението съдържа оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения и за необоснованост на фактическите изводи. Тези оплаквания представляват касационни основания за неправилност по чл. 281 ГПК и обсъждането им е свързано с преценка правилността на въззивното решения, извършването на каквато във фазата по чл. 288 ГПК е недопустимо.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Посочените в изложението пороци на съдебния акт (очевидна неправилност на изводите на въззивния съд, касаещи възможността за установяване правото на собственост на наследодателя само с доказателства по чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ в хипотезите, при които спорът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ касае само местонахождението на имотите към образуване на ТКЗС и възможността искът да се приеме за доказан само въз основа на обяснения на ищеца, без да се анализират останалите събрани по делото доказателства) дори и да съществуват, не са такива, че да обусловят очевидна неправилност на акта. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не се касае и до нарушаване на основни принципи на гражданския процес, нито е налице липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства.

В обобщение, настоящият състав намира, че не са налице сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

При този изход на делото касаторите ще следва да бъдат осъдени, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплатят на ищците сумата 800 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 426 от 02. 12. 2021 г. по в. гр. д. № 585/2021 г. на ОС – Перник, ГО, 1 въззивен състав.

ОСЪЖДА П. П. Т., В. П. Т., Б. Т. П., В. С. Т., А. П. К., И. Д. Т., Б. М. С., П. М. А. и В. В. Т., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплатят на С. К. Й., И. С. М., И. Б. Й., Д. Й. К., Б. Й. И., К. С. Й., Д. С. Т., Ц. С. Т., Е. Н. П., Д. З. П., Й. З. Ц. сумата 800 лв. разноски за касационната инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: