Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 264770/1.07.2021 г., подадена от Г. М. Г. и Д. А. Г., чрез адвокат М. К., срещу решение № 260167 от 19.05.2021 г. по гр. д. № 218/2021 г. на Окръжен съд – Хасково, с което е потвърдено решение № 260018 от 9.02.2021 г. по гр. д. № 426/2020 г. на Районен съд – Свиленград за отхвърляне на предявения от Г. М. Г. и Д. А. Г. срещу О. С иск по чл. 124, ал. 1 ГПК - за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на основание придобивна давност, в режим на съпружеска имуществена общност, на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], общ. Свиленград, одобрени със заповед № РД-18-106/13.12.2016 г. на изп. директор на АГКК, находящ се в местността „Ю.”, с площ от 1 742 кв. м, с трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: лозе, пета категория, номер по предходен план: *, при съседи: имоти с идентификатори: ***, ***, ***, *** и ***. Въззивният съд е визирал в решението си, че производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на Г. М. Г. и Д. А. Г. срещу О. С за установяване правото на собственост върху описания по-горе имот, придобит от ищците по силата на изтекла в тяхна полза придобивна давност. От страна на ответника се поддържа, че имотът е общинска собственост, на основание чл. 19 ЗСПЗЗ.

Окръжен съд – Хасково е изложил, че ищците са се позовали на давността като придобивно основание, поддържайки и доказвайки, чрез събраните по делото гласни доказателства (показанията на свидетелите Г. и И.), че от 1980 г. и понастоящем обработват имота непрекъснато. От свидетелските показания се установява и че имотите, намиращи се в съседство на процесния, са били предоставяни за ползване от Общината. О. С не оспорва факта на упражнявано от ищците ползване на имота, но заявява насрещни права по отношение на същия, основани на нормата на чл. 19 ЗСПЗЗ, като в подкрепа на това становище са представените и приети като писмени доказателства акт № 8624/17.03.2015 г. за частна общинска собственост върху спорния имот, приемо-предавателен протокол от 13.01.2009 г., установяващ предаване на списък на имотите по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, ведно с приложение № 1 към него, включващ и спорния имот, съобщение изх. № 898/28.07.2008 г. на Областна дирекция „Земеделие и гори“ - Хасково, писмо № 898/25.11.2008 г. на Областна дирекция „Земеделие“ - Хасково и заповед № 37/17.07.2008 г. на директора на Областна дирекция „Земеделие и гори“ - Хасково. Във въззивното решение е посочено, че съгласно заключението на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза процесният имот не е включван в кадастралните и регулационни планове на [населено място], първият от които е одобрен през 1937 г., а действащият понастоящем - през 1966 г.; имотът е бил нанесен в плана за земеразделяне на [населено място], като при огледа вещото лице е установило, че имотът представлява лозе, с предназначение на територията - земеделска. Към 1971 г., когато била изготвена едромащабната топографска карта (ЕТК) - картен лист с номенклатура К-5-43-/156/, изработена от ПО „Геопланпроект“ по карти от 1963 г., имотът е бил земеделски и е попадал в масив, с нанесени условни знаци за лозови и черничеви насаждения; преобладаваща част от имотите в рамките на масива били възстановени земеделски земи по ЗСПЗЗ, в съществуващи стари реални граници.

Окръжен съд – Хасково е приел предявения иск за неоснователен, предвид липсата на доказателства, установяващи заявения от ищците придобивен способ - давност. Посочил е, че съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС давностното владение в посочения срок от десет години е основание за придобиване на правото на собственост върху недвижим имот, доколкото не е налице изрична законова забрана за това. Приел е за безспорно установено по делото, че през 1980 г. ищците са започнали да обработват спорния имот, който и понастоящем е със статут на земеделска земя, като същият е бил включен в представения от ответника списък на имотите по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ. Това обстоятелство - предназначението на спорния имот като земеделска земя, не е било опровергано от страна на ищците. Напротив, в подкрепа на същото е и заключението на вещото лице, от което се установява, че имотът не е бил включван в кадастралните и регулационни планове на [населено място]. Липсват доказателства за промяна предназначението на имота от земеделски в селищен. През целия период имотът се е ползвал за лозе. При това положение въззивният съд е заключил, че намира приложение нормата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, според която изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по ЗСПЗЗ, не се зачита и започва да тече от деня на влизане на разпоредбата в сила - 22.11.1997 г., съгласно редакцията й в ДВ, бр. 107 от 18.11.1997 г. Посочил е, че доколкото по делото е безспорно, че от страна на ищците не е правено искане за възстановяване на собствеността върху имота по реда на ЗСПЗЗ, преценено съвкупно с липсата на доказателства, че имотът е принадлежал на друго юридическо или физическо лице, от което да са го придобили, то следва да се приеме, че същият е станал общинска собственост на основание чл. 19 ЗСПЗЗ. Към момента на установяване на фактическа власт върху имота е действала установената в чл. 86 ЗС забрана за придобиване по давност на държавни и общински имоти. За следващия период - с отпадане на забраната за придобиване по давност на имоти частна държавна и общинска собственост, съгласно редакцията на чл. 86 ЗС - ДВ, бр. 33/19.04.1996 г., в сила от 1.06.1996 г., намира приложение чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, в сила от 22.11.1997 г. Считано от 22.11.1997 г. - с отпадане на забраната за придобиване право на собственост по давност върху имоти, подлежащи на реституция по ЗСПЗЗ, до 31.05.2006 г., когато нормативно е спрян срокът на придобивната давност - § 1 от ЗД на ЗС (ДВ, бр. 46/6.06.2006 г., в сила от 1.06.2006 г.), не е бил изтекъл десетгодишният давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС, необходим да се придобие правото на собственост.

Окръжен съд – Хасково е визирал, че в подкрепа на доводите му относно изчисляването на срока, необходим за придобиване правото на собственост по давностно владение, е налице формирана задължителна съдебна практика, обективирана в ТР № 3/14.02.2018 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че десетгодишният срок, започнал да тече от 1.06.1996 г., изтича на 1.06.2006 г., а не на 31.05.2006 г., откогато е в сила мораториумът, установен с § 1 ЗР на ЗД на ЗС (ДВ, бр. 46/2006 г.), с който е постановено спиране на давността за определен период от време, удължен понастоящем до 31.12.2022 г. Приел е, че цитираните от Г. във въззивната жалба съдебни решения не обосновават извод в противна насока, доколкото същите са постановени по казуси, които не са идентични с разглеждания, предвид безспорно установените по делото данни за това, че процесният имот никога не е бил включван в кадастралните и регулационни планове на [населено място], липсват доказателства за промяна предназначението на имота - от земеделски в селищен, или обратно, а от обясненията на ищците се установява, че не са били членове на ТКЗС и не са се занимавали със селскостопанска дейност. От страна на ищците не са представени доказателства и за това, имотът да е бил частна собственост към момента на завладяването му през 1980 г. и до този момент да е бил обработван в реални граници. Посочил е, че в тази насока изцяло споделя мотивите на първоинстанционния съд относно забраната за придобиване по давност, уредена в ЗСГ отм. и в чл. 6 ЗС отм., изложени във връзка със заявено от ищците твърдение, че имотът не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и че е изключен от приложното поле на чл. 19 ЗСПЗЗ, прието от съда за недоказано и опровергано от събраните по делото писмени и гласни доказателства, в подкрепа на които е и заключението по допуснатата съдебно-техническа експертиза.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за незаконосъобразно, необосновано и неправилно.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК излагат съображения за противоконституционност на наложения мораториум за придобиване по давност на имоти със статут на частна общинска собственост.

Позовават се на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Задължен ли е съдът да приложи не ЗС, а пряко Конституцията на РБ, след като е налице противоречие (противоконституционност) на разпоредбата на чл. 17, ал. 3, във вр. с ал. 5 КРБ; 2. Задължен ли е съдът да тълкува норма на ЗС по начин, който в най-голяма степен съответства на разпоредбите на КРБ; 3. В случай на предоставено на Общината, която черпи права като частноправен субект, необосновано предимство пред правата на други частноправни субекти (в случая ищците), длъжен ли е съдът да приложи пряко нормата на международноправните актове, които противоречат на подобно неоправдано предимство, представено от националното право.

Ответникът е депозирал отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

С определение № 27 от 11.02.2022 г. производството по настоящото дело е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК до постановяване на решение по конст. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на Р.Б.С е възобновено с определение № 69 от 27.04.2022 г., след постановяването на решение № 3 от 24.02.2022 г. по конст. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на Р. Б (обн., ДВ, бр. 18/4.03.2022 г.). Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не следва да допусне касационно обжалване на атакуваното пред него решение. Съображенията му за това са следните:

По същество всички въпроси от изложението са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд относно въведения през 2006 г. с § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността мораториум върху давността за придобиване на имоти частна държавна или общинска собственост.

С решение № 3 от 24.02.2022 г. по конст. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на Р. Б (обн. ДВ, бр. 18/4.03.2022 г.) са обявени за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 46/2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18/2020 г.) и на § 2 от Заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 7/2018 г.).

Съгласно първата разпоредба давността за придобиване на имоти – частна държавна или общинска собственост спира да тече до 31.12.2022 г. (считано от 31.05.2006 г.), включително за придобиване на земеделски земи, които са собственост или върху които е възстановено правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ на държавни или общински училища, или на други държавни и общински институции в системата на предучилищното и училищното образование.

С атакувания § 2 ЗР на ЗИЗС е придадено обратно действие на последното по време удължаване на срока на спиране на давността за придобиване на имоти частна държавна или общинска собственост, прието с § 1 ЗИЗС (обн., ДВ, бр. 7 от 2018 г.). Разпоредбата на § 1 ЗИЗС е обнародвана в ДВ, бр. 7 от 19.01.2018 г., но влизането й в сила е от 31.12.2017 г. - § 2 ЗР на ЗИЗС, като по този начин с обратна сила е отнет вещноправният ефект на давностното владение, осъществявано в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г.

Конституционният съд е обявил за противоконституционна разпоредбата на § 1, ал. 1 ЗД на ЗС, като противоречаща на чл. 17, ал. 1 и ал. 4 от Конституцията. Изрично е посочил, че с обявяването й за противоконституционна не се засяга нейният досегашен ефект, а съгласно чл. 151, ал. 2, изр. трето КРБ последиците от преустановяване на мораториума настъпват от момента на влизане на решението му в сила (три дни след обнародването му – чл. 151, ал. 2, изр. второ КРБ).

Нормата на § 2 ЗР на ЗИЗС е обявена за противоконституционна, като противоречаща на чл. 4, ал. 1 и на чл. 17, ал. 1 и ал. 3 от Конституцията, тъй като засяга вече придобити права – в случая правото на собственост, основаващо се на изтекла в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. придобивна давност. Съгласно постановките на Решение № 3 от 28 април 2020 г. по конст. д. № 5/2019 г., където е прието, че спрямо правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, обявеният за противоконституционен закон не се прилага, настоящият съд, разглеждащ висящия пред него правен спор, не следва да приложи противоконституционната норма на § 2 ЗР на ЗИЗС (обн., ДВ, бр. 7/2018 г.).

Предвид задължителния за съдилищата характер на решенията на Конституционния съд (чл. 14, ал. 5 ЗКС), от горното следва, че за периода 31.05.2006 г. – 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. – 7.03.2022 г. придобивната давност за имоти частна държавна или общинска собственост не е текла по силата на установения от законодателя мораториум; същата започва да тече с влизане в сила на решението на Конституционния съд на 8.03.2022 г. За времето от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. давностният срок следва да бъде зачетен от настоящия съд.

Въззивното решение влиза в противоречие с приетото в решение № 3 от 24.02.2022 г. по конст. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на Р. Б в частта, в която Окръжен съд – Хасково е приел, че по силата на наложен със закон мораториум не е текъл срокът за придобиване на собственост при давностно владение за периода 31.12.2017 г. – 19.01.2018 г. Това противоречие, обаче, не е достатъчно, за да бъде допуснат атакуваният съдебен акт до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като и при съобразяване с приетото в решение № 3 от 24.02.2022 г. по конст. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на Р. Б, в случая не би изтекъл срокът по чл. 79, ал. 1 ЗС за придобиване на процесния имот по давност. Това е така, защото според решаващите мотиви на Окръжен съд – Хасково, неоспорени в тази им част, давност в полза на Г. Г. и Д. Г. е могла да започне да тече едва най-рано от 22.11.1997 г., като теченето на срока по чл. 79, ал. 1 ЗС е било спряно на 31.05.2006 г. с приетия мораториум, предмет на горепосоченото конституционно дело. Дори да се прибави, съгласно решението по конст. д. № 16/2021 г., към периода 22.11.1997 г. – 30.05.2006 г. и периодът от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г., общо изтеклият срок е по-кратък от изискуемите се от закона десет години.

Следователно, и при съобразяване с решение № 3 от 24.02.2022 г. по конст. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на Р. Б, в настоящия казус не се променя крайният извод на въззивния съд за това, че не е изтекъл целият изискуем се срок по чл. 79, ал. 1 ЗС, на който основават претенцията си ищците.

Същевременно обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. В тази връзка настоящият съд съобразява, че в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са наведени други основания за допускане на касационно обжалване, освен противоконституционността на спирането давността за придобиване на имоти частна държавна или общинска собственост.

Насрещната страна има право на 100 лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260167 от 19.05.2021 г. по гр. д. № 218/2021 г. на Окръжен съд – Хасково.

ОСЪЖДА Г. М. Г. и Д. А. Г. да заплатят на О. С разноски пред ВКС в размер на 100 лв. (сто лева).

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.