Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Министерство на вътрешните работи против решение № 906 от 23.04.2020 г., постановено по въззивно гражданско дело № 3504 по описа за 2019 г. на Софийския апелативен съд, ГО, десети състав, в частта, с която е отменено решение № 2471 от 05.04.2019 г. по гр. д. № 12535 по описа за 2015 г. на Софийския градски съд, I ГО, тринадесети състав, за осъждане на „Уникарс“ ООД да заплати на основание чл. 59 от ЗЗД 30 454, 69 лв. обезщетение за неоснователно обогатяване и дължимата мораторна лихва в размер на 3 763, 47 лв. и е постановено друго решение, с което тези искове са отхвърлени. Със същото решение е отхвърлен предявеният от „Уникарс“ ООД срещу Сдружение „Клуб борба, самбо и кеч“ обратен частичен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, а първоинстанционното решение е обезсилено в тази част и производството е прекратено.

Касаторът твърди, че решението на Софийския апелативен съд е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон - основание за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи очевидна неправилност, както и т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК по въпроса относно установяването на причинната връзка между обедняването и обогатяването на страните, когато се претендира обезщетение в случаите, когато е безспорно, че собственикът е лишен от възможността да ползва имота си – публична държавна собственост, който предвид характера на собствеността се ползва с особен режим (отдаването под наем става при съобразяване разпоредбата на чл. 16, ал. 2 от ЗДС (ЗАКОН ЗА ДЪРЖАВНАТА СОБСТВЕНОСТ)). Счита, че разрешението на въззивния съд по този въпрос противоречи с цитираните в жалбата и приложени към нея решения на ВКС.

„Уникарс“ ООД застъпва становището, че не са налице предвидените в закона основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, като оспорва касационната жалба и по същество.

От третото лице помагач на страната на ответника Сдружение „Клуб борба, самбо и кеч“ не е постъпило писмено становище в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Касаторът е изложил в исковата молба, че ответното дружество е ползвало без основание част от недвижим имот-УПИ-VI в кв. 148 по плана на [населено място], който е публична държавна собственост и е предоставен за ползване на МВР.З е предявил срещу „Уникарс“ ООД искове с правно основание чл. 59 от ЗЗД за заплащане на 80 190 лв. за периода от 01.02.2012 г. – 01.05.2014 г. и за сумата 50 490 лв. за времето от м. май 2014 г. до м. септември 2015 г., както и за заплащане на мораторна лихва върху горните суми на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД в размер на 9 797, 95 лв. върху първата сума за периода 19.07.2014 г. – 30.09.2015 г. и в размер на 3 365, 22 лв. върху втората сума за периода 19.07.2014 г. – 05.10.2015 г.

В отговора на исковата молба ответното дружество е заявило, че ползва част от имота по силата на договор за наем със сдружение „ Клуб борба, самбо и кеч“ към СК „Левски“, за което плаща дължимия наем. Възразило е, че част от вземанията са погасени по давност.

Първоинстанционният съд е приел за доказано, че ответникът е ползвал без законово или валидно договорно основание площ от 1 300 кв. м. в периода от 01.10.2012 г. – 01.05.2014 г., поради което са налице предпоставките по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за частично уважаване на претенцията за неоснователно обогатяване. Посочил е, че претендираните наемоподобни обезщетения, както и вземанията за лихви, са периодични вземания, поради което са погасени по давност за периода до 29.09.2012 г. Ето защо е определил размера на дължимото обезщетение за периода от 01.10.2012 г. до 01.05.2014 г. въз основа на средноаритметичните размери по посочения в експертизата пазарен показател - сумата 10 566, 69 лв. и за периода от 01.05.2014 г. до 30.09.2015 г., съобразно цената, която е посочена в нотариалната покана до ответника - сумата 19 888 лв. /общо 30 454, 69 лв./. Присъдил е и изчислената въз основа на главницата мораторна лихва в размер на 3 763, 47 лв.

За да отмени така постановеното решение в осъдителните части, Софийският апелативен съд е приел, че ответникът не си спестява разходи, посредством което да се обогатява по смисъла на чл. 59 от ЗЗД, тъй като ползва имота на договорно основание с третото лице помагач и заплаща уговорената по договора месечна наемна цена в размер на 100 лв. По този начин именно третото лице се обогатява, а не ответното дружество. При плащане на наемна цена не може да има връзка между обедняването на ищеца и обогатяването му чрез спестяване на разходи за имота, който ползва. След като такава връзка не се установява, не е налице фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 от ЗЗД/т. 5 от ППВС № 1/1979 г./

Така постановеното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като в мотивите не се съдържат вътрешни противоречия или груби нарушения на правилата на формалната логика, не е приложена правна норма в противоположния й смисъл или несъществуваща правна норма.

С оглед мотивите за отхвърляне на исковете поставеният въпрос е от решаващо значение за изхода на спора дали ответното дружество дължи обезщетение за ползването на недвижимия имот. Цитираното от касатора решение № 409 от 20.06.2012 г. по гр. д. № 1411/2010 г. на IV ГО на ВКС е неотносимо, тъй като е постановено по въпроса относно това кой носи отговорност за държането в имота на чужди вещи. Посочените решения № 719 от 27.12.2010 г. по гр. д. № 532/2010 г. на III ГО, № 394 от 27.11.2015 г. по гр. д. № 3034/2015 г. на IV ГО, № 677 от 5.11.2010 г. по гр. д. № 1822/2009 г. на III ГО, № 131 от 27.10.2009 г. по т. д. № 268/2009 г. на I ТО, № 1025 от 23.12.2009 г. по гр. д. № 3841/2008 г. на IV ГО, № 55 от 28.02.2012 г. по гр. д. № 652/2011 г. на III ГО и № 204 от 5.09.2013 г. по т. д. № 1158/2010 г. на II ТО на ВКС действително касаят случаи, в които ВКС е приел, че ответникът дължи обезщетение за ползването на имота, когато го държи без основание, защото се обогатява, като си спестява разходи. Във всички тези случаи обаче ответникът не имал сключен договор за наем за исковия период с трето лице и не е плащал наемната цена, които в настоящия казус са обстоятелствата, мотивирали въззивния съд да отхвърли предявените искове. Когато в тези решения се посочва, че ответникът ползва неправомерно имота на основание, което не може да се противопостави на действителния собственик/например-договор за наем с трето лице-несобственик/, съдът има предвид правомощието на собственика да владее имота, което се разпростира спрямо всички трети лица. Затова по вещен иск за собственост не може да се противопостави държане, основано на договор за наем с несобственик. За основателността на облигационния иск по чл. 59 от ЗЗД обаче трябва да има връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника. Такава връзка е налице, когато ответникът си спестява разходи, ползвайки имота без да заплаща наемна цена. Когато тази наемна цена се заплаща на трето лице, се обогатява това трето лице, а не ползвателят. Връзката съществува между неговото обогатяване и обедняването на ищеца, а не между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника. Затова искът по чл. 59 от ЗЗД срещу ползвателя е неоснователен и това не означава, че договорът за наем с несобственик се противопоставя на вещното право на действителния собственик, а води до извода, че по отношение на ответника не е осъществен фактическият състав на чл. 59 от ЗЗД. В този смисъл са цитираните от въззивния съд определения № 190 от 7.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1928/2018 г. на IV ГО, № 804 от 21.11.2019 г. по гр. д. № 2535/2019 г. на III ГО и представените от ответното дружество определения № 299 от 30.04.2020 г. по гр. д. № 4081/2019 г. и № 552 от 11.06.2018 г. по гр. д. № 476/2018 г. на IV ГО на ВКС. Настоящият състав споделя тази практика, с която е съобразено решението на Софийския апелативен съд. Ето защо това решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

Разноски на „Уникарс“ ООД за касационното производство не следва да се присъждат поради липса на данни, че са извършени.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Р. Б, Гражданска колегия, Трето отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 906 от 23.04.2020 г., постановено по въззивно гражданско дело № 3504 по описа за 2019 г. на Софийския апелативен съд, ГО, десети състав, в частта, с която е отменено решение № 2471 от 05.04.2019 г. по гр. д. № 12535 по описа за 2015 г. на Софийския градски съд, I ГО, тринадесети състав, за осъждане на „Уникарс“ ООД да заплати на основание чл. 59 от ЗЗД 30 454, 69 лв. обезщетение за неоснователно обогатяване и дължимата мораторна лихва в размер на 3 763, 47 лв. и е постановено друго решение, с което тези искове са отхвърлени.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: