Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Делото е образувано по частна жалба вх. № 260942/25.01.2021г. на М. А. С., чрез адвокат И. Ц., подадена срещу определение № 260235 от 12.01.2021 г. по ч. гр. д. № 22/2021 г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което е потвърдено определение № 260059 от 2.10.2020 г. по гр. д. № 1160/2019 г. на Районен съд – Пещера за прекратяване на производството поради недоказване от страна на ищцата на твърденията, с които обосновава правния си интерес от делото.

За да потвърди обжалваното пред него определение, въззивният съд е посочил, че в исковата молба на М. А. С. срещу Г. Н. А. се твърди, че ищцата е дъщеря и наследник на А. С. С., починал на 30.08.2013 г. От своя страна А. С. С. е единствен наследник на дядото и бабата на ищцата - С. А. С. и М. К. С., починали, съответно, на 28.05.1984 г. и на 2.10.2005 г. Излага се, че в наследство от тях останали поземлени имоти в [населено място], [община], включително УПИ * в кв. * по плана на [населено място], одобрен със заповед № 305/8.12.1995 г., с административен адрес ул. „*“ № *, с площ от 720 кв. м (графично измерена). След смъртта на баща си ищцата разбрала, че нотариален акт за този имот притежава ответникът Г. Н. А.. С нотариален акт № 28, т. 2, д. № 188/2013 г. на нотариус Г. К. той, в качеството си на договарящ със себе си пълномощник, „закупил“ имота от В. А. А.. От своя страна В. А. А. притежавала нотариален акт за този имот, издаден по реда на чл. 20 ЗСГ отм. - нотариален акт № 74, т. II, д. № 555/1988 г. Този нотариален акт материализирал една нищожна сделка, противоречаща на нормите на тогава действащия ЗСГ и Правилник за приложението му. От текста на нотариалния акт се установявало, че продажбата е извършена по реда, предвиден в чл. 22 ЗСГ отм. - при изнесен от съда на публична продан делбен имот, като съдебният изпълнител предоставял на народния съвет извършването на продажбата, която съгласно чл. 51, ал. 1 ППЗСГ се извършвала по процедурата, предвидена в чл. 16-19 ЗСГ отм., Съгласно чл. 20 ЗСГ отм. нотариалният акт се издавал въз основа на искане от председателя на ИК на ОбНС. В конкретния случай, обаче, нотариалният акт бил издаден въз основа на искане (писмо) изх. № 369/14.07.1988 г. на кмета на [населено място], т. е. искането произхождало от лице, неоправомощено от закона, което означава, че нотариусът (районният съдия) нямал право да издаде нотариалния акт. Ищцата сочи, че е нарушена и разпоредбата на чл. 16 ЗСГ отм., Тези закононарушения при процедурата, довела до издаването на нотариалния акт, водели до липсата на задължителни елементи от фактическия състав на покупко-продажбата по реда на чл. 22 ЗСГ отм., което правело сделката нищожна. Купувачката В. А. А. не била придобила собствеността върху имота. От своя страна и последващата сделка, с която ответникът се легитимирал като собственик, също така не била породила вещноправен ефект, тъй като никой не можел да прехвърли повече права, отколкото той сам притежава. М. С. заявява, че по този начин бившият собственик А. С. С. е останал собственик на процесния имот, а по силата на наследственото правоприемство тя притежава 1/2 ид. ч. от имота. Твърди, че през всички тези години имотът се е владеел първоначално от нейния баща А. С., а след неговата смърт и до настоящия момент ищцата и нейният брат продължавали да упражняват фактическа власт върху имота. Никой от съседите не бил виждал някога там нито В. А., нито Г. А.. Моли да бъде прието за установено по отношение на Г. Н. А., че той не е собственик на УПИ * в кв. * по плана на [населено място], одобрен със заповед № 305/8.12.1995 г., с административен адрес ул. „*“ № *, с площ от 720 кв. м (графично измерена), незастроен, при съседи: УПИ *, УПИ *, УПИ * и улица.

Съдът е визирал, че от приложеното гр. д. № 1137/2013 г. на Районен съд - Пещера е видно, че същата ищца, заедно е малолетния А. С., е предявила иск срещу същия ответник - установителен иск за право на собственост върху същия имот, при права по 1/2 ид. ч. за всеки от ищците. В молбата са изложени същите обстоятелства, от които се извежда правото на собственост. Ищците твърдят, че имат права върху имота по наследство от същите наследодатели. Съдът е отхвърлил иска, като е приел, че не ищците, а ответникът е собственик на имота.

Въз основа на така изложеното въззивният съд е заключил, че правилно първоинстанционният съд е приел, че предявеният иск е недопустим. С постановеното и влязло в сила решение са отречени правата на ищцата върху имота. И в двете производства ищцата основава претенцията си за собственост все на наследствено правоприемство, поддържайки, че имотът е запазил наследствения си характер. След като това е така, тя няма правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск срещу същия ответник. Прието е по задължителен за съдилищата начин в съдебната практика, че правен интерес от предявяване на отрицателен иск за собственост и други вещни права е налице, когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Съдът е направил изводи, че в случая не са налице условията за допустимост на отрицателния установителен иск. Изложил е, че след постановяване на решението принципно е възможно да настъпят промени, които да обосноват правен интерес на ищцата от предявяване на иска, но такива обстоятелства не са изложени. От друга страна, силата на пресъдено нещо на иска за собственост, осъдителен или установителен (положителен или отрицателен), обхваща разрешаването на един и същи спор, а именно за принадлежността на правото на собственост върху вещта.

Жалбоподателката атакува определението на Окръжен съд - Пазарджик като незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Твърди, че искането и основанието по двете дела са различни, налице е само идентичност на страните.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК М. С. сочи, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК.

Счита, че по въпроса: какъв е обхватът на силата на пресъдено нещо, обжалваното определение противоречи на приетото в: решение № 47/20.07.2016 г. по гр. д. № 5642/2015 г. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 154/24.08.2016 г. по гр. д. № 3848/2015 г. на ВКС, ІV г. о. Твърди и противоречие с ТР № 8/2013 г.

М. С. намира определението и за очевидно неправилно, предвид приетото в определението, че и по двете дела тя е извела правото си на собственост от наследствено правоприемство и че не са налице изложени обстоятелства относно настъпили промени след предходното решение. Сочи, че по предходното дело се е позовала единствено на придобивна давност, както и че в исковата молба по гр. д. № 1160/2019 г. е визирала, че се намира във владение на имота (повече от шест години след приключване на гр. д. № 1137/2013 г.), но не може да се снабди с нотариален акт по обстоятелствена проверка, тъй като имотът навсякъде е регистриран на ответника.

От Г. Н. А. е подаден отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на частната жалба.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира следното:

Частната жалба е процесуално допустима.

С исковата молба по гр. д. № 1160/2019 г. по описа на Районен съд – Пещера М. А. С. е предявила срещу Г. Н. А. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК – за признаване за установено, че ответникът не е собственик на УПИ * в кв.* по плана на [населено място], одобрен със заповед № 305/8.12.1995 г., с административен адрес ул. „*“ № *, с площ от 720 кв. м (графично измерена), незастроен, при съседи: УПИ *, УПИ *, УПИ * и улица, тъй като го е закупил от несобственик (В. А. А.). В исковата молба са изложени твърдения, че имотът бил оставен в наследство от бабата и дядото на ищцата - С. А. С. и М. К. С., починали, съответно, на 28.05.1984 г. и на 2.10.2005 г. и оставили за законен наследник А. С. С.. В. А. закупила имота по реда на чл. 22 ЗСГ отм., като сделката била извършена в нарушение на чл. 16 и чл. 20 ЗСГ отм. и поради това е нищожна. По тези съображения ищцата счита, че бившият собственик А. С. С. е останал собственик на имота, а след неговата смърт на 30.08.2013 г. М. С. наследила 1/2 ид. ч. от същия. През всички години имотът се владеел от А. С., а след като той починал и към момента на завеждане на делото – от ищцата и брат й. Независимо от това М. С. не може да се снабди с нотариален акт по обстоятелствена проверка, тъй като в регистрите като собственик е вписан Г. А..

Производството по гр. д. № 1137/2013 г. е образувано по искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, предявени от М. А. С. и А. А. С. срещу Г. Н. А. – за установяване, че ищците са собственици на описания по-горе имот. Ищците са изложили, че имотът бил закупен от техните дядо и баба (С. А. С. и М. К. С.) и оставен в наследство. Навели са доводи, че от закупуването на имота в началото на 60-те години на миналия век имотът бил владян от дядо им и баба им, след това от баща им А. С., а след смъртта му – от тях самите. Когато след смъртта на баща им поискали да се снабдят с нотариални актове, разбрали, че имотът се води на ответника, който го „закупил“ от В. А. А..

С влязло в сила решение № 378/9.06.2014 г. по гр. д. № 1137/2013 г. Районен съд – Пещера е отхвърлил така предявения иск. В мотивите си е приел, че имотът е бил закупен през 1988 г. от В. А. А., която през 2013 г. го е продала на ответника Г. А.. Въз основа на събраните доказателства е заключил, че след продажбата на имота през 1988 г. не се установява осъществявано от наследодателите на ищците давностно владение повече от 10 години. Имотът е бил обработван от М. С. и А. С. като държатели или временни ползватели.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

За да потвърди обжалваното пред него определение, въззивният съд е приел, че от ищцата не са били изложени доводи, които да обосноват наличието на правен интерес от предявения отрицателен установителен иск. По отношение на тези решаващи мотиви на Окръжен съд – Пазарджик М. С. не е изложила никакви съображения за наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

Обжалваното определение е валидно и допустимо.

Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Обратното – въззивният съд се е съобразил при постановяване на акта си със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно постановките на същото, правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. Интерес от отрицателния установителен иск за собственост може да е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект. С отрицателен установителен иск могат да се защитават и фактически състояния. Интерес от предявяване на отрицателен установителен иск е налице и когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права. Всяка страна, независимо от процесуалното си качество, следва да установи фактите и обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. При отрицателния установителен иск за собственост и други вещни права ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес. Той следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. Въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т. е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията. Наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията - дали ответникът притежава или не претендираното от него и отричано от ищеца вещно право.

Изложените в исковата молба, въз основа на която е образувано гр. д. № 1160/2019 г., твърдения не обосновават правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск срещу Г. А.. В исковата молба не е посочено придобивно основание (нито са представени доказателства за такова), извън давностното владение, по силата на което имотът да е влязъл в патримониума на праводателите на ищцата, за да може последната, като отрече правата на ответника, да се легитимира като собственик на процесния имот въз основа на наследствено правоприемство. Същевременно придобиването на имота по давност от праводателите на С. и от нея е било отречено с влязлото в сила решение на Районен съд – Пещера по гр. д. № 1137/2013 г. Следователно с уважаването на отрицателния установителен иск за собственост, М. С. няма да постигне целения от нея правен резултат. Соченото от нея, че тя владее имота и след приключване на спора по гр. д. № 1137/2013 г., обосновава интерес от водене на положителен иск за собственост, но не и на отрицателен такъв.

Ответникът по частната касационна жалба има право на 500 лв. разноски за адвокат пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 260235 от 12.01.2021 г. по ч. гр. д. № 22/2021 г. на Окръжен съд – Пазарджик.

ОСЪЖДА М. А. С., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], да заплати на Г. Н. А., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет. 4, ап. № 19, разноски пред ВКС в размер на 500 лв. (петстотин лева).

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: