Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 160, ал. 7 вр. чл. 144, ал. 1 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) /ДОПК/.
Образувано е по касационната жалба на директора на ТД на НАП – В. Т, подадена чрез пълномощника му юрк. Д., против решение № 115/22.07.2020 г. на Административен съд – Габрово, постановено по административно дело № 173/2020 г., с което е отменен Акт за установяване на задължение по декларация /АУЗД/ № ПО-04000720008590-180-001/27.02.2020 г., издаден от старши инспектор по приходите при Териториална дирекция на Национална агенция за приходите /ТД на НАП/ - В. Т, потвърден с решение № 56/16.04.2020 г. на директора на ТД на НАП – В. Т и в полза на жалбоподателя са присъдени разноски в размер на 510 лв.
В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно, поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост, съставляващи отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3, предложения първо и трето АПК. Претендира се отмяна на същото и постановяване на друго, с което да се отхвърли жалбата на М. Л. против оспорения от него АУЗД, както и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по касационната жалба - М. Л. с адрес за призоваване: гр. Г., [улица] - оспорва същата чрез процесуалния си представител адв. К. Т. - В. по съображения, изложени в писмено становище, и заявява искане да бъде оставено в сила решението на административния съд.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е допустима, а разгледана по същество, неоснователна, поради следните съображения:
Предмет на съдебен контрол в производството пред Габровския административен съд е АУЗД № ПО-04000720008590-180-001/27.02.2020 г., издаден от старши инспектор по приходите при ТД на НАП - В. Т, потвърден с решение № 56/16.04.2020 г. на директора на ТД на НАП – В. Т, с който на основание чл. 107, ал. 3 ДОПК е установено задължение на М. Л. за лихви за вноски като самоосигуряващо се лице за ДОО, ЗО и ДЗПО УПФ за периода от 04.05.2016 г. до 21.11.2019 г. в размер на 1 055.75 лв.
Първоинстанционният съд е приел, че оспорването на АУЗД по съдебен ред е допустимо; че същият е издаден от компетентен орган без да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Точно е установил фактите, по които не е налице спор между страните, и е изложил е съображения за неправилно установени с него задължения за лихви в противоречие с чл. 175, ал. 1 ДОПК, тъй като лихвата за забава е санкция за несвоевременно плащане, а такова в случая не е налице.
Настоящата касационна инстанция преценява решението на административния съд като валидно, допустимо и правилно.
Според справката на л. 49 за историята на осигуряването на самоосигуряващото се лице М. Л., заверена от органа по приходите – издател на акта, началото на дейността на самоосигуряващо се лице на основание чл. 4, ал. 3, т. 2 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/ като съдружник в „Комтекст” ООД е декларирано на 01.05.2002 г. На 27.01.2011 г. е декларирана промяна във вида на осигуряването. През 2015 г. Л. подава декларации образец 1 по реда и в срока, регламентирани в Наредба Н-8/29 декември 2005 г. за съдържанието, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените при тях лица, както и от самоосигуряващите се лица отм. и внася дължимите авансови месечни вноски за ДО, ДЗПО и ЗО /ДОО – 12 х 192 лв. = 2 304 лв.; ДЗПО-УПФ – 12 х 75 лв. = 900 лв.; ЗО – 12 х 120 лв. = 1 440 лв./. В подадената декларация обр. 6 погрешно са декларирани осигурителни вноски в годишен размер – 0 лв. Не е спорно, че през целия период на осигуряване вкл. към датата на издаване на АУЗД дейността на самоосигуряващото се лице не е прекъсвана или прекратявана. За следващите години – 2016 г., 2017 г., 2018 г. и 2019 г. жалбоподателят продължава да подава декларации обр. 1 и обр. 6 и да внася дължимите осигурителни вноски. По повод подадено от него през м. декември 2019 г. искане за издаване на удостоверение по чл. 87, ал. 6 ДОПК за наличие или липса на задължения е установена грешката в подадената декларация обр. 6 за 2015 г. Подадена е след това на 11.12.2019 г. коригираща декларация обр. 6 за 2015 г. с посочените по-горе данни - ДОО – 2 304 лв.; ДЗПО-УПФ – 900 лв.; ЗО – 1 440 лв.
Оспореният акт е издаден във връзка с подадена от Л. молба за преразглеждане на данъчно-осигурителната му сметка. Според мотивите на същия внесените авансови вноски за 2015 г. са погасили декларираните задължения за следващите години на основание чл. 169, ал. 5 ДОПК и главницата за 2015 г. е погасена на 21.11.2019 г. с направените вноски за 2018 г. и 2019 г., но се дължат лихви за забава от датата на изискуемостта на същите – 04.05.2016 г. до датата на погасяване на главницата.
Както правилно е приел Габровският административен съд, съгласно чл. 175, ал. 1 ДОПК лихви се дължат за неплатените в законоустановените срокове публични задължения. В случая безспорно е установено деклариране и плащане в срок на дължимите от самоосигуряващото се лице авансови месечни осигурителни вноски за 2015 г. и липсата на задължение за внасяне допълнително на изравнителни годишни вноски. Погрешно подадената декларация обр. 6 не може да обоснове извод за невнасяне на осигурителните вноски в срок и дължимост на лихва за забава на основание чл. 169, ал. 5 ДОПК. Правилно е приел съдът, че задължението за внасяне на осигурителните вноски от жалбоподателя като самоосигуряващо се лице възниква по силата на закона, а не както твърди касаторът въз основа на подадената от него декларация обр. 6, въпреки че тази декларация е изпълнително основание по чл. 209, ал. 1, т. 2 ДОПК. Съгласно чл. 1, ал. 2 от Наредба за общественото осигуряване на самоосигуряващите се лица, български граждани на работа в чужбина и морските лица при започване, прекъсване, възобновяване или прекратяване на всяка трудова дейност, самоосигуряващото се лице подава декларация по утвърден образец от изпълнителния директор на НАП до компетентната териториална дирекция на НАП. При липсата на такава подадена декларация и подадени декларации обр. 1 за 2015 г. е следвало несъответствието в декларацията обр. 6 да бъде констатирано от компетентния орган по приходите по реда на чл. 103 ДОПК и подаването на декларацията по електронен път не изключва приложимостта на чл. 103 ДОПК, видно от последния законов текст, следващ този на чл. 102. На практика без проверка на данните в декларацията обр. 6 за 2015 г. органът по приходите е приел, че авансово внесените за 2015 г. осигурителни вноски са недължими /надвнесени/ и с тях следва да се погасяват задълженията за 2016 г. и 2017 г.
По така изложените съображения решението на Административен съд – Габрово като правилно постановено в съответствие с приложимите материално правни разпоредби следва да бъде оставено в сила.
Мотивиран така, и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК Върховният административен съд, първо отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 115/22.07.2020 г. на Административен съд – Габрово, постановено по административно дело № 173/2020 г. Решението не подлежи на обжалване.