ОПРЕДЕЛЕНИЕ

N 228

София, 21.01.2025 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д АВърховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на пети декември две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател: М. С.

Членове: Светлана Калинова

Г. Г.

като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. N 1584/2024 година, и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 118/24.01.2024 г. по в. гр. д. № 2631/2023 г. Пловдивският окръжен съд е отменил решение № 353/17.07.2023 г. по гр. д. № 1658/2022 г. на Асеновградския районен съд и е отхвърлил предявените от С. П. Х., М. Д. Х. и В. Д. Ч. срещу Е. Я. П. иск по чл. 108 ЗС за ревандикация на 1/2 ид. ч. от целия приземен/избен етаж с идентификатор [№], находящ се в двуетажна сграда с адрес: [населено място], [улица]; отрицателен установителен иск да бъде признато, че ответницата не е собственица на 1/3 ид. ч. от ПИ с идентификатор [№], както и на целия приземен етаж; да бъде прогласена нищожността, поради невъзможен предмет и противоречие със закона, на договор за дарение, изповядан с н. а. № 1015, том 6, дело № 1503/20.07.1993 г., по силата на който С. Я. Ч. и Д. Я. Ч. са дарили на ответницата 2/3 ид. ч. от приземния етаж с идентификатор [№], като дарителите са си запазили безсрочно правото на ползване върху две стаи - изби от същия етаж, и да бъде отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК н. а. № 181, том 4, рег. № 3232, дело № 723 (вх. рег. № 3265/29.07.2021 г.), вх. рег. № 3389, акт № 198, том 12, дело № 2066, с който ответницата е призната за собственица на 1/3 ид. ч. от ПИ с идентификатор [№], ведно със самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№].

По делото е установено, че дворното място, в което е построена сградата, е било собственост на Я. Д. Ч., на чието име било издадено строително разрешение от 15.06.1970 г. за изграждане на двуетажна жилищна сграда.

С н. а. № 1536/29.04.1975 г. Я. Ч. дарил на сина си Д. Я. Ч. само първия жилищен етаж, недовършен, от двутежната си жилищна сграда; в акта е записано, че от парцела, в който сградата се намира, дарителят притежава само 1/3 ид. ч., а останалите 2/3 са собственост на надарения и на неговия брат С. Я. Ч..

Я. Ч. е починал на 29.09.1987 г. като вдовец и е оставил за наследници по закон ответницата по исковете Е. Я. П. и двамата й братя Д. Я. Ч. и С. Я. Ч..

С н. а. № 1015/20.07.1993 г. С. и Д. Ч. дарили на сестра си Е. П. собствените си 2/3 ид. ч. от приземния етаж от жилищната сграда, построена в парцел [№] от кв. 44 по плана на [населено място], като си запазили безсрочно право на ползване върху две стаи - изби, от този етаж.

С н. а. № 32/14.11.1997 г. Д. Ч., действащ със съгласието на съпругата си София С. Ч., дарил на дъщеря си - ищцата М. Д. Х., и на сина си - ищеца В. Д. Ч., по равно, 1/3 ид. ч. от парцел І[№] от кв. 44, ведно с целия първи етаж от построената в дворното място жилищна сграда.

С н. а. № 74/07.11.2013 г. В. Д. Ч. продал на ищеца С. П. Х., който е съпруг на ищцата М. Х., 1/6 ид. ч. от дворното място и 1/2 ид. ч. от първия жилищен етаж с идентификатор [№] от триетажната жилищна сграда в имота. С н. а. № 75/07.11.2013 г. М. Х. продала на В. Ч. 1/6 ид. ч. от дворното място и 1/2 ид. ч. от същия първи етаж. С н. а. №№ 199 и 200, двата от 29.07.2019 г., са поправени н. а. №№ 74 и 75, като идентификаторът на етажа е променен от [№] на [№].

С постановление от 26.02.2018 г. на ЧСИ П. И. етажът от сградата с идентификатор 02974.11.439.1.3, ведно с 1/3 ид. ч. от общите части на сградата и 1/3 ид. ч. от поземления имот, е възложен на Б. Х. Х..

С н. а. № 180 от 29.07.2021 г. Е. П. е призната за собственик по силата на наследяване и давност на 1/3 ид. ч. от ПИ [№] и от самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№]., а с н. а. № 181 от с. д. е призната за собственик въз основа на представени писмени доказателства на 1/3 ид. ч. от поземления имот и на целия самостоятелен обект с посочения идентификатор.

Въззивният съд е приел, че съгласно заключението на вещото лице инж. М. Г. в кадастралната карта сградата е отразена като триетажна, с три самостоятелни обекта на всеки етаж, предназначени за жилища. На етажа с идентификатор [№] са налице седем помещения, достъпът до които се осъществява от общо за трите етажа стълбище в североизточния ъгъл на сградата и от самостоятелен вход от юг. След общото стълбище, в дясно е разположена изба (помещение № 2 на скицата на л. 73, стр. 2), насреща - битова стая. Следват отдясно кухня и дневна, преходни помежду си, с вход откъм коридора за дневната. Отсреща са разположени две изби, между които попада баня с тоалетна. Всички помещения са със светла височина 2,54 м и височина над котата на средното ниво на прилежащия терен 1,80 м. В отклонение от одобрения архитектурен проект за сградата е обособена банята с тоалетна. Такова отделно помещение и с такова предназначение не е предвидено по проект, като площта му е следвало да се включи в югоизточната изба. Също така в отклонение от проекта помещения №№ 4 и 5 (кухнята и дневната) са изградени като преходни, а не със самостоятелен вход за помещение № 4.

По-нататък въззивният съд е обсъдил заключението на вещото лице арх. Р. И.-Н. (депозирала повторна експертиза), според което етажът с идентификатор [№] е с предназначение „за склад“, тъй като в обема му попадат складови помещения (изби), прилежащи към горните два жилищни етажа. Друг аргумент в подкрепа на този извод е и обстоятелството, че и по архитектурния проект този етаж е с предназначение за изба (изби). Наличието по проект на две помещения с предназначение за „лятна кухня“, според вещото лице, не променя предназначението на етажа, защото летните кухни не са жилищни помещения. В заключението е отразено и това, че приземният етаж е функционално свързан с горните два жилищни етажа, защото броят на помещенията в него - две малки и две големи изби и две летни кухни, е кратен на жилищните етажи, които, за да отговарят на изискванията за жилища, трябва да имат поне по едно складово помещение вътре в обема си или извън него.

По делото са разпитани свидетели относно броя и вида на помещенията в приземния етаж и ползването на същия.

Въззивният съд е посочил, че приземният етаж има два самостоятелни входа и би могло да се приеме, че е функционално свързан с горните два етажа само в случай, че помещенията в него са разпределени като складови към жилищата на първия и втория жилищни етажи. В никой от наличните документи за собственост обаче конкретно определени помещения от приземния етаж не са описани като принадлежност към горните два етажа. Изискването към жилището да има поне едно складово помещение, което е съществувало в нормативната уредба от момента на издаване на строителното разрешение и понастоящем, не може според въззивния съд да бъде изпълнено чрез притежаването на идеална част от няколко складови помещения, като в тази насока съдът е съобразил обстоятелството, че предмет на иска по чл. 108 ЗС е 1/2 ид. ч. от целия приземен етаж, а не конкретни помещенията в него, както и обстоятелството, че с н. а. № 1015/20.07.1993 г. С. и Д. Ч. са си запазили право на ползване върху две изби от приземния етаж, т. е. тези изби, които при това не са конкретно посочени, също са предмет на дарението, а не са изключени от него като принадлежност към горните етажи. Съдът е добавил, че правото на ползване е лично, непрехвърлимо и ненаследимо, поради което ищците нямат основание да претендират дори и за право на ползване върху някоя от избите в приземния етаж. Претенцията им за право на собственост върху приземния етаж би могла да бъде основателна на посоченото в исковата молба основание - принадлежност на помещенията на приземния етаж към горните два жилищни етажа, само за конкретни складови помещения, но не и за идеална част от целия приземен етаж, и то само при положение, че с н. а. № 1536/29.04.1975 г. Я. Ч. беше дарил на сина си Д. Ч. не „само първия жилищен етаж, недовършен, от двуетажната си жилищна сграда“, но и тези конкретни складови помещения като принадлежност към първия жилищен етаж. По архитектурен проект също не е предвидено определени помещения на приземния етаж да се считат за принадлежност съответно към първия и към втория жилищни етажи. По тези съображения въззивният съд е заключил, че искът по чл. 108 ЗС се явява неоснователен и първоинстанционното решение в частта, с която този иск е уважен, е отменено като неправилно, а искът е отхвърлен.

Въззивният съд е посочил, че по иска с правно основание чл. 26 ЗЗД от особено съществено значение е въпросът дали към датата на сключване на договора за дарение по н. а. № 1015/20.07.1993 г., с който С. и Д. Ч. са дарили на сестра си Е. П. собствените си 2/3 ид. ч. от приземния етаж, предметът на сделката е съставлявал годен, самостоятелен обект на право на собственост. Приел е за установено, че сграда с идентификатор [№] е изградена в цялост при действието на ЗТСУ (отм., в сила от 01.06.1973 г. до 31.03.2001 г.) и съответно при действието на Наредба № 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство от 1977 г., отменена през 1995 г. с приемането на последващата Наредба № 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство. Съгласно чл. 35 от наредбата от 1977 г. жилището се състои от помещения, които териториално и функционално са обединени в самостоятелен обект, предназначен за задоволяване жилищните нужди на гражданите. Съгласно чл. 36, ал. 1 и 2 и чл. 39 помещенията в жилището са жилищни и обслужващи, като към жилището е следвало да има и складови помещения, разположени извън очертанията на самото жилище - в избата, в тавана или на самия етаж. В разглеждания случай по архитектурен проект е било предвидено на приземния етаж да бъдат изградени четири изби и две летни кухни. Липсват данни при строителството на сградата проектът да е бил стриктно спазен, като на този етаж са били обособени жилищни помещения по смисъла на чл. 37 от наредбата - дневна и трапезария, назована битова стая или механа, както и обслужващи помещения по чл. 38 - кухня и баня-тоалетна. Светлата височина на всички помещения е над 2,50 м, колкото е минимално изискуемата светла височина съгласно чл. 49, ал. 1 от наредбата (същата минимална светла височина е въведена като изискване в чл. 99 от Наредба № 5 от 1995 г.). Посочено е, че складовите помещения не са разположени извън обема на тази част от приземния етаж, в която попадат жилищните и обслужващите помещения, тъй като достъпът до тях е по един и същи коридор, свързващ двата входа за етажа. Според въззивния съд обаче това не означава, че приземният етаж не е съставлявал годен, самостоятелен обект на право на собственост. Съдът е посочил, че липсват конкретни помещения в етажа, които по силата на архитектурния проект или на документ за собственост да са определени като принадлежност към горните етажи. Предвиденото в архитектурния проект изграждане на складови помещения на приземния етаж само предполага, че те ще обслужват жилищните етажи, но не ги определя конкретно и ясно като принадлежност към тези етажи. Освен това чл. 93, ал. 3 от последващата Наредба № 5 от 1995 г. вече допуска складовите помещения да бъдат в жилището, като това правило е възпроизведено и в чл. 110, ал. 1 от действащата Наредба № № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. По тези съображения въззивният съд е заключил, че сделката по н. а. № 1015/20.07.1993 г. не е нищожна поради невъзможен предмет и поради това решението на районния съд е отменено и в тази част и искът за прогласяване нищожността на сделката е отхвърлен.

Въззивният съд е приел, че ответницата притежава спорната 1/3 ид. ч. от дворното място по наследство от своя баща Я. Ч., който е бил собственик на поземления имот, а не като собственица на самостоятелен обект в сградата с идентификатор 02974.11.439.1. Съдът е посочил, че не са налице обстоятелства, които да дават основание за извод, че след придобиване на тази част по наследство, някой друг я е придобил на друго основание. Поради това е отменил първоинстанционното решение и в тази част и е отхвърлил отрицателния установителен иск за собственост.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили, при основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, следните въпроси:

I. Материалноправни въпроси:

1. Избените и складови помещения могат ли да се придобиват от трето лице, което не притежава самостоятелен обект в сграда-етажна собственост, чрез прехвърлителна сделка, по давност или по друг от предвидените в ЗС способи;

2. Избените и складови помещения могат ли да принадлежат на трето лице, което не притежава самостоятелен обект в сградата - етажна собственост;

3. Представлява ли обща част по предназначението си приземен етаж и следва ли същият да се счита за обслужващ останалите два жилищни етажа в сградата, който приземен етаж е отреден за изба и складови нужди съобразно одобрения и действащ без последващи изменения архитектурен проект;

4. Какъв е статутът на избените/складови обслужващи помещения в сградата и същите следва ли да се считат за принадлежност към главна вещ - самостоятелен обект в сграда в режим на етажна собственост;

5. Допустимо ли е да бъде променено предназначението на избен етаж, който е предвиден изцяло за складови и обслужващи нужди, при условие, че липсват други предвидени и обособени складови помещения в сградата;

6. Допустимо ли е да бъде придобита по давност, чрез правна сделка или по друг начин реална или идеална част на избен етаж от трето лице - несобственик на друг самостоятелен обект в сградата - етажна собственост.

Така поставени, въпросите изхождат от предпоставката, че приземният етаж не е самостоятелен обект на правото на собственост в сграда - етажна собственост, а се състои от избени (складови) помещения, поради което правото на собственост върху идеална или реална част от тези помещения не може да се придобива от трето лице чрез предвидените в закон способи. Такава предпоставка не е установена от данните по делото. Видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд не е приел ответницата по исковете да е трето за етажната собственост лице. Приел е, че на посочения етаж са били обособени жилищни и обслужващи помещения, и, изхождайки от фактически изграденото и неговото съответствие със законовите изисквания за жилище, е направил своя извод, че липсват конкретни помещения в етажа, които по силата на архитектурния проект или на документ за собственост да са принадлежност към горните жилищни етажи, като е изложил обосновани съображения защо не счита, че предназначението му е за складови помещения (изби) и е функционално свързан с горните етажи, каквото е становището на вещото лице арх. Н.. Предвид изложеното не може да се допусне касационно обжалване по тези въпроси, тъй като същите не отговарят на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, без да е необходимо да се обсъжда наличието на специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и съдебната практика, на която касаторите се позовават.

Следващата група въпроси са:

7. Следва ли да се счита за обща част по естеството си коридор - естествено продължение на вътрешното стълбище в жилищна сграда - етажна собственост, който обслужва избените помещения в сградата и осъществява достъп до външната входна врата на сградата към дворното място;

8. Допустимо ли е обособяването на самостоятелен обект на правото на собственост - жилище, при условие, че в него попада коридор - обща част по естеството си, чрез който се осъществява изход към дворното място, и чиято функция е да обслужва складовите помещения, които са собственост на други лица и са принадлежност към други жилища;

9. Допустимо ли е да съществува самостоятелно жилище, през което да преминава общ за сградата коридор, който да обслужва складовите помещения и да осъществява достъп до входа на сградата към дворното място;

10. Допустимо ли е да се обособи самостоятелно жилище в случай, че в неговия обем са включени общи части по естеството си, както и общи части по предназначението си.

Касаторите смятат, че след като от техническата експертиза е установено, че освен самостоятелен вход от юг, достъпът до помещенията в приземния етаж се осъществява и от общо за трите етажа стълбище в североизточния ъгъл на сградата, то коридорът в този етаж, като естествено продължение на стълбището, представлява обща част за сградата по смисъла на чл. 38 ЗС, а законът не допуска придобиването на такива части по давност. В обжалваното решение обаче въззивният съд не е приел приземният етаж да е несамостоятелен обект на правото на собственост, а да се състои от обслужващи горните етажи помещения, което евентуално да води до извод, че коридорът в този етаж е обща част на сградата. Не е излагал и съображения дали обща по естеството си или по предназначението си част може да бъде обект на придобивна давност. Като поставени в несъответствие с мотивите към въззивното решение, по тези въпроси касационно обжалване не може да бъде допуснато, без да е необходимо да се изследва дали е налице противоречие със сочената от касаторите съдебна практика.

По-нататък в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите питат:

11. Допустимо ли е съществуването на самостоятелно жилище при условие, че съгласно архитектурния проект в неговия обем не е предвидено обособяването на клозет/тоалетна и баня.

Въпросът не обосновава възможност за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд правилно е приел, че от значение за спора е дали фактически изграденото и съществуващо на място е самостоятелен обект - жилище, и отговаря на изискванията за такова. Поради това не може само на базата на проектната документация приземието да се обяви за принадлежност на двата горни жилищни етажа, ако при строителството архитектурният проект е фактически изменен и функционалното предназначение е променено от обслужващи помещения към пълноценно жилище. А в случая това е установено, включително и, че едно от помещенията на този етаж представлява баня с тоалетна, каквото санитарно помещение трябва да има всяко жилище съгласно изискванията на благоустройствените правила действали към момента на строителството и понастоящем.

Въпросите, поставени по-нататък в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, са следните:

12. Допустимо ли е собствениците на единствените два жилищни етажа в сградата да притежават по една втора идеална част от избен етаж, който е функционално свързан чрез вътрешно стълбище и коридор с останалите етажи в сградата;

13. Допустимо ли е да бъде уважен предявен иск за собственост по отношение на идеална част от няколко складови помещения или за идеална част от избен етаж, който етаж е принадлежност към определени жилищни обекти, при условие, че искът не е предявен по отношение на конкретни изби поради обстоятелството, че съсобствениците не са извършили делба или разпределение на избените помещения към съответните жилищни обекти;

14. Допустимо ли е изискването жилището да има поне едно складово помещение да бъде изпълнено чрез притежаването на идеална част от няколко складови помещения или на идеална част от целия избен етаж.

И по тези въпроси не може да се допусне касационно обжалване, макар въззивният съд неправилно да е приел, че изискването към жилището да има поне едно складово помещение, не може да бъде изпълнено чрез притежаването на идеална част от няколко складови помещения (в хипотеза, при която складовите помещения не са поделени и не са принадлежност към отделните самостоятелни обекти в етажната собственост, етажните собственици притежават идеални части от тези помещения). Това е така, защото решаващият мотив, на който е основано обжалваното решение, е приетото от въззивния съд, че приземният етаж е самостоятелен жилищен обект, а не съвкупност от складови помещения.

Следващият въпрос № 15: Прилежащите идеални части следват ли главната вещ, ако това не е посочено в нотариалния акт или документа за собственост, не е свързан с мотивите към обжалваното решение, в което въззивният съд не е приел вторият и третият жилищни етажи като главна вещ (вещи), нито приземният етаж - като тяхна принадлежност, и като такъв не отговаря на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въпросът е свързан с предходната група въпроси, по които касационно обжалване също не може да бъде допуснато по изложените съображения.

Въпрос № 16: В кой момент настъпва вещно-прехвърлителният ефект на сделка, чийто предмет хипотетично е възможно да възникне, но все още не е възникнал, тъй като не е налице реално обособен самостоятелен обект на право на собственост и липсва одобрен инвестиционен проект, също не отговаря на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Това е така, защото въззивният съд е приел, че още към момента на сключване на договора за дарение през 1993 г. предметът на сделката - приземен етаж, 2/3 ид. ч. от който са придобити от ответницата по исковете, е бил годен самостоятелен обект на правото на собственост, а не предмет, който хипотетично е възможно да възникне, каквато е тезата на касаторите, невъзприета в обжалваното решение. След като обектът е бил изграден на място, т. е. фактически обособен, то липсата на одобрен инвестиционен проект, съответно – на предварително съгласие на страните за неговото изготвяне, са ирелевантни обстоятелства за изхода на спора. Противоречие с ТР № 3/28.06.2016 г. по тълк. д. № 3/2014 г. на ОСГК на ВКС не е налице.

II. Процесуалноправни въпроси:

17. Длъжен ли е съдът да обсъди събраните по делото доказателства, извършвайки съпоставка на доказателствения материал с фактите по спорното материално право, като се произнесе по всички искания, възражения и доводи на страните в рамките на предмета на делото и да изложи правните си доводи.

Касаторите се позовават на два броя удостоверения, издадени от техническата служба при общината, съгласно които спорният приземен етаж не представлява жилище, които обаче не били обсъдени и това препятствало въззивния съд да формира законосъобразни изводи по спорния въпрос дали посоченият етаж представлява жилище. Сочат, че съдът не е изложил мотиви защо не се е съобразил със заключението на повторната техническа експертиза при наличието на противоречия между него и първоначалното заключение; не е обсъдил свидетелските показания, което е довело до невъзможност да формира правни изводи по искането за отмяна на констативните нотариални актове, издадени в полза на ответницата по исковете; при липса на доказателства по делото, установяващи качеството наследник на ответницата, не е посочил въз основа на какви доказателства е заключил, че същата е собственик на дворното място по наследство; не е обсъдил възражението в отговора на въззивната жалба на ответницата, че в приземния етаж не са предвидени клозет, баня и тоалетна - императивно изискване на пар. 38 и 65 от СПН за изграждане на населените места, чл. 52, ал. 2 ЗПИНМ, чл. 54, ал. 1 от Наредба № 5 за правила и норми по ТСУ, чл. 40, ал. 1 ЗУТ.

Така поставеният процесуалноправен въпросът е свързан с основния за материалноправния спор въпрос - дали приземният етаж представлява самостоятелен обект на собственост или помещенията в него са складови и като такива - принадлежност към горните жилищни етажи. Вярно е, че при формиране на извода си по този въпрос съдът не е обсъдил посочените от касаторите удостоверения, както и не е изложил изрични съображения защо не поставя в основата на своето решение повторното заключение. При разрешаването на спора обаче въззивният съд е изложил свои мотиви защо приема, че приземният етаж не е функционално свързан с горните два етажа и по този начин е отрекъл тезата, поддържана в повторното заключение, защо приема, че посоченият етаж е жилище, което отговаря на изискванията за такова, включително и с оглед фактическото наличие на санитарно помещение (без значение дали такова е било предвидено по архитектурен проект), като направените изводи са логични и обосновани. Що се отнася до удостоверенията, същите не притежават обвързваща съда материална доказателствена сила, а подлежат на съвкупна преценка с останалия доказателствен материал, каквато в случая е извършена. Изводът, че ответницата по исковете е наследница по закон на Я. Ч., починал през 1987 г. като вдовец, е основан на представеното по делото удостоверение изх. № 08-20-08/24.01.2020 г. на кметството [населено място], а обстоятелството, че същото не е описано в мотивите към обжалваното решение, не води до извод за допуснато процесуално нарушение, щом е видно, че е съобразено и взето предвид от съда. Правният извод за неоснователност на искането с правно основание чл. 537, ал. 2 ГПК е следствие от правния извод за неоснователност на предявените от касаторите искове за защита на собствеността - резултат от заключението на съда, че приземният етаж представлява жилище и е собственост на ответницата, която притежава и 1/3 ид. ч. от поземления имот. Противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и останалата посочена от касаторите съдебна практика на ВКС не се установява.

В следващата група са поставени въпросите:

18. Какви са правомощията на въззивния съд като инстанция по съществото на спора;

19. Произнасянето на въззивния съд във връзка с неправилността на първоинстанционното решение, при ненаправено оплакване във въззивната жалба, представлява ли нарушение на диспозитивното начало;

20. При произнасяне по предявен срещу ответника отрицателен установителен иск, въззивният съд разполага ли с правомощията да установи, че правото на собственост на ответника върху недвижим имот произтича от такова правно основание, на което ответникът не се е позовал с отговора на исковата молба, както и по ненаправено оплакване с подадената въззивна жалба, и при липсата на представени надлежни доказателства по делото.

Като се позовават на чл. 269 ГПК относно правомощията на въззивния съд, който по правилността на първоинстанционния акт е ограничен от посоченото в жалбата, касаторите сочат, че в случая, при липса на оплаквания във въззивната жалба в тази насока, на възражения и твърдения в исковата молба и на доказателства, въззивният съд е приел, че ответницата по исковете е собственица на дворното място на основание наследствено правоприемство.

Във връзка с тези въпроси следва да се посочи, че в отговора на исковата молба ответницата е оспорила твърденията, че не е собственица на идеална част от дворното място и на жилището в приземния етаж, че не е владяла и ползвала посочените имоти, и е въвела твърдение, че през лятото на 2021 г. е изготвила документи за обстоятелствена проверка във връзка с коректно записване в кадастралната карта на притежаваните от нея идеални части от дворното място, а н. а. № 180/29.07.2021 г., с който е призната за собственица по наследяване и давностно владение на 1/3 ид. ч. от поземления имот и от спорния етаж, е приложен още с исковата молба. С въззивната жалба ответницата изцяло е оспорила неблагоприятното за нея първоинстанционно решение като неправилно, като е посочила, че спорът по делото се състои в това дали процесният етаж представлява самостоятелен обект и дали може да бъде предмет на право на собственост, и е развила съображения, основани на доказателствата по делото, защо етажът не е избен етаж и не е собственост на ищците (сега касатори). А както бе посочено при отговора на въпрос № 17, с представеното по делото удостоверение ответницата е доказала, че е наследник на Я. Д. Ч. - негова низходяща. Ето защо, като поставени некоректно - в противоречие на данните по делото, въпросите не отговарят на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационното обжалване.

Следващите въпроси са:

21. Длъжен ли е съдът да се съобрази със заключението на вещото лице и в случай, че не го стори, длъжен ли е да се обоснове и да изложи мотиви;

22. Независимо дали съдът възприема експертното заключение, той следва ли да изложи мотиви, обосноваващи преценката за годността на експертизата.

Тези въпроси са намерили отговор при разглеждането на въпрос № 17, като по изложените там съображения касационно обжалване не може да бъде допуснато.

Следващата група въпроси:

23. При предявен отрицателен установителен иск кой носи доказателствената тежест да установи съществуването на отричаното от ищеца право на собственост;

24. При предявен отрицателен установителен иск следва ли ответникът да се позове и да изчерпи в процеса всички правни основания, от които произтича правото му на собственост.

Касаторите мотивират въпросите с твърдението, че въззивният съд е приел правото на собственост на ответницата да произтича от правно основание, на което тя не се е позовала в процеса, и не е извършил необходимата аналитична дейност, като прецени коя страна носи доказателствената тежест за позоваване и доказване правото на собственост.

Както бе посочено при отговора на една от предходните групи въпроси, правният способ, от който ответницата твърди да произтича претендираното от нея право на собственост върху идеална част от дворното място, е наследствено правоприемство, което е установено с представеното от нея и прието удостоверение изх. № 08-20-08/24.01.2020 г. на кметството [населено място] за наследници на нейния възходящ Я. Д. Ч. (л. 55 от първоинстанционното дело), и придобивна давност. Същото удостоверение за наследници е представено и при снабдяването на ответницата с н. а. № 180/29.07.2021 г. за собственост по силата на наследяване и давностно владение, издаден след проведено производство по обстоятелствена проверка. Възложената на ищците тежест на докажат, че са собственици на спорния имот, е съответна на един от предявените от тях искове - този по чл. 108 ЗС, а възложената на ответницата - да докаже възраженията си, направени в отговора, съответства на въведените от нея придобивни основания, чрез които претендира отричаното от ищците спорно право. Обжалваното въззивно решение не противоречи на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

При условията на евентуалност, ако се приеме, че съдебните актове, на които са се позовали, са неотносими към въпросите по п. I и п. II, касаторите искат касационното обжалване да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Така поддържаното основание не е налице. Не се установява неточно прилагане на закона по смисъла, изяснен с т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, нито разглеждането на касационната жалба да е необходимо с оглед развитието на правото. Не може да се счете, че правните норми, на които касаторите като ищци основават твърденията и доводите си, са непълни или неясни, за да се налага тяхното тълкуване от Върховния касационен съд във връзка с разглеждания случай. Изводите на въззивния съд по приложението им са в съответствие с практиката на Върховния касационен съд, а при съществуване на практика, базирана на еднопосочно тълкуване на закона, липсва поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

При същото основание - чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторите поставят и въпрос № 25: допустимо ли е да се обособи самостоятелен обект на правото на собственост - жилище, ако с такова обособяване се отнемат всички складови помещения, прилежащи и обслужващи останалите жилища в сградата.

Касаторите обосновават въпроса с твърдението, че признаването на приземния етаж за жилищен пряко рефлектира, ограничава и изменя съществуващото право на собственост върху двата жилищни етажа, тъй като те биха останали без прилежащо складово помещение и така няма да отговарят на императивното изискване на чл. 40, ал. 1 ЗУТ. Данни в посочения смисъл по делото не са изнесени и не са приети за установени от въззивния съд, въпрос като поставения няма отговор в мотивите на съда и не може да обуслови достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Касаторите се позовават и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Считат, че обжалваното решение е очевидно неправилно по следните съображения:

- въззивният съд бил приложил погрешен материален закон - ЗТСУ (отм.) и Наредба № 5/1977 г. за правила и норми по ТСУ (отм.) при издадено през 1968 г. разрешение за строеж, от което следва, че строителството на сградата е одобрено и извършено при действието на ЗПИНМ (отм.) и приложение следва да намери действащият тогава материален закон - Строителните правила и норми за изграждане на населените места във връзка с чл. 52, ал. 2 ЗПИНМ (отм.), а не нормативните актове, на които съдът е основал решението си;

- отсъствие на въззивна дейност със съдържанието, произтичащо от разпоредбата на чл. 269 ГПК;

- взаимно противоречащи си мотиви по въпроса дали приземният етаж е принадлежност към главната вещ и извода на въззивния съд, че изискването към жилището да има поне едно складово помещение, не може да бъде изпълнено чрез притежаването на идеална част от няколко складови помещения;

- очевидно неправилен бил изводът, че е недопустимо притежаването на собственост върху идеална част от избен етаж, тъй като правото на собственост на определено жилище изначално е следвано от определен процент от общите части на сградата, а не от конкретни индивидуално определени части от стълбището, асансьора или други общи части на сградата; освен това в приземния етаж съществува и коридор, който обслужва освен складовете, така също и дворното място, и не съществува пречка етажните собственици да притежават идеална част от него, ведно със складовите помещения;

- окръжният съд допуснал, че е законосъобразно трето лице извън кръга на етажните собственици да придобие в пълен обем всички складови помещения в сграда в режим на етажна собственост;

- очевидно неправилен бил изводът, че спорният етаж отговаря на изискванията за жилище, макар в неговия обем да се съдържат общи части по естеството си и при условие, че съгласно одобрения проект, констатациите на техническата служба при общината и съгласно заключението на вещото лице същият е складов/избен етаж, без обособен клозет, баня и тоалетна.

Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно.

Очевидната неправилност като предпоставка за допускане на касационно обжалване по същество се явява квалифицирана форма на неправилността като порок на съдебните актове, поради което предполага неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без анализ на извършените от страните и съда процесуални действия, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, на събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, както и неприлагането от въззивния съд на императивна правна норма.

В случая такива видими пороци на обжалваното решение не се установяват. Една част от изложените съображения всъщност са израз на несъгласието на касаторите с извършената от съда преценка на доказателствата по делото. Такива оплаквания не могат да бъдат подведени под основанието очевидна неправилност. Друга част се припокрива с някои от поставените въпроси (1-6, 7-10, 11, 12-14, 17-19), по които, както бе посочено при отговорите на тези въпроси, касационното обжалване не може да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 3 ГПК. Мотивите към обжалваното решение не дават основание и за констатация, че е приложен погрешен материален закон, доколкото въззивният съд е приел за установено, че сграда с идентификатор 02974.11.439.1 е изградена в цялост при действието на ЗТСУ (отм., в сила от 01.06.1973 г. до 31.03.2001 г.) и съответно при действието на Наредба № 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство от 1977 (отм.), а не както твърдят касаторите - при действието на ЗПИНМ (отм.).

На последно място е въведено основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК, което касаторите е мотивират с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по ненаправено възражение, при липса на твърдения в отговора на исковата молба и на доказателства, установяващи наличието на наследствено правоприемство в полза на ответницата по исковете, както и на твърдения и оплаквания във въззивната жалба. По тези доводи вече бяха изложени съображения и същите бяха намерени за неподкрепени от данните по делото. Освен това те не могат да бъдат подведени под основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК, тъй като обжалваното решение би било недопустимо, ако въззивният съд бе разгледал спор, който не му е подведомствен или подсъден, бе разгледал непредявен иск или при ненадлежно упражнено право на иск. Такива пороци в случая не са налице.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответницата по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 200 лева по договор за правна защита и съдействие от 09.04.2024 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 118/24.01.2024 г. по в. гр. д. № 2631/2023 г. на Пловдивския окръжен съд.

ОСЪЖДА С. П. Х., М. Д. Х. и В. Д. Ч. да заплатят на Е. Я. П. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 200 (хиляда и двеста лв.) лева.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: