№ 188

София, 04.05.2022 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети април през две хиляди и двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА

ЧЛЕНОВЕ: В. М. ЕМИЛИЯ ДОНКОВА

като разгледа докладваното от съдия К. М. гр. д. № 4952 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. А. П., чрез пълномощника й адвокат Ч. П., против решение № 51 от 22.07.2021 г., постановено по гр. д. № 246 по описа за 2021 г. на Апелативен съд - Бургас с което е потвърдено решение № 43 от 8.03.20201 г. по гр. д. № 1765/2020 г. на Окръжен съд - Бургас за отхвърляне на предявения от Т. А. П. против Я. Р. Ж., Д. Х. Ж., П. Б. П. и Т. М. П. ревандикационен иск по отношение на поземлен имот с идентификатор ***, ведно с построената в имота сграда с идентификатор ****, като решението е постановено при участие на „Золекс“ ЕООД, гр. Бургас като трето лице-помагач на ответниците.

Я. Р. Ж., Д. Х. Ж., П. Б. П. и Т. М. П., чрез пълномощника си адвокат Г. С. и „Золекс“ ЕООД, гр. Бургас чрез пълномощника си адвокат М. Д. са подали писмен отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК в който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съдебен състав съобрази следното:

Апелативният съд е констатирал, че ищцата твърди, че след като през 1999 год. чрез дарение от своите родители е придобила процесния поземлен имот ведно с построена към този момент сграда в имота, през 2005 г. е изградила процесната сграда, а през 2006 г. е учредила договорни ипотеки върху имотите; не е знаела, а от справка в имотния регистър извършена преди завеждане на делото е установила, че по нотариален акт за покупко-продажба от 2019 г. ответниците са вписани като собственици на процесните имоти, които са придобили от продавача „Золекс“ ЕООД; дружеството не е бил собственик на имотите и транслативен ефект по отношение на собствеността не е настъпил в полза на ответниците.

В отговора на исковата молба ответниците са оспорили предявените искове. Твърдят, че ищцата и нейният съпруг – П. Г. П. действително са били собственици на процесните имоти, но съгласно нотариален акт от 15.05.2018 г. са продали поземления имот на техния праводател „Золекс“ ЕООД, а преди продажбата на поземления имот, „Золекс“ ЕООД е придобило процесната сграда, която е била изградена в същия имот, въз основа на постановление за възлагане от 16.04.2014 г., след извършена публична продан от ЧСИ, поради което към момента на предявяване на исковете ищцата не е собственик на процесните имоти, а същите са валидно придобити от тях въз основа на договора за покупко-продажба от 2019 г Евентуално са направили възражение за придобиване на процесната сграда с изтичане на кратката петгодишна придобивна давност, считано от влизането в сила на постановлението за възлагане - 30.04.2014 год., изтекла преди предявяване на иска на 16.07.2020 год.

Третото лице-помагач на ответниците „Золекс“ ЕООД излага твърдения за злоупотреба с права от страна на ищцата; сочи, че тя е взела участие в изпълнителното производство, по което за погасяване на нейни задължения към банка-ипотекарен кредитор е извършена публична продан на процесната сграда, на която дружеството е купувач съгласно влязло в сила постановление за възлагане; след придобиване собствеността при публичната продан, „Золекс“ ЕООД сключило с еднолично дружество представлявано от ищцата договори за отдаване под наем на процесната сграда, по които тя като представляващ дружеството е поела задължение за плащане на наемна цена в полза на „Золекс“ ЕООД като собственик на имота, а през 2018 г. ищцата и нейният съпруг са прехвърлили чрез покупко-продажба собствеността върху терена, върху който е изградена сградата. Оспорва твърдението на ищцата, че инцидентно е разбрала, че трети лица са собственици на процесните имоти; твърди, че ищцата е наясно с всички обстоятелства относно трансформациите на собственост върху процесните имоти, а предявените искове имат за цел единствено да увредят правата на ответниците, респ. на дружеството „Золекс“ ЕООД като техен праводател.

След възраженията на ответниците и третото лице-помагач, и представените от тях доказателства, ищцата е заявила оспорване на автентичността на представени по делото документи от които ответниците черпят права, включително на постановлението за възлагане, с твърдение, че прехвърлителните и други съпътстващи документи, за които се сочи, че носят нейния подпис, не са подписани от нея. Твърди също, че постановлението за възлагане не е подписано от отразения в него издател - ЧСИ С. Н., а нотариалният акт от 2018 г. не е подписан от нея и от представляващия дружеството-купувач – О. З... С допълнително становище от 02.11.2020 г. /л. 174/ ищцата е поддържала твърденията си за неавтентичност на документите на които се позовават ответниците и третото лице, като за първи път е изложила и твърдения за нищожност на сделката от 2018 г. за покупко-продажба на поземления имот. Сочи, че сделката противоречи на закона или го заобикаля, накърнява добрите нрави, има невъзможен предмет, липсва съгласието й за прехвърляне на собственост, предписаната от закона форма не е спазена, липсва основание и договорът е привиден. Твърди нищожност на сделката едновременно на всички сочени основания. Според ищцата е налице противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави поради нееквивалентност на престацията, тъй като имотът е прехвърлен на значително по-ниска цена от пазарната и данъчната му оценка. Твърди, че ниската цена на имота сочи и липсата на основание. Твърди също, че сключените с третото лице-помагач на ответниците договори за наем доказват, че прехвърлителната сделка е привидна, тъй като ищцата никога не е имала намерение да продава, поради което е налице и липса на съгласие за продажба. Ищцата твърди, че само е имала намерение да обезпечи задължението си за плащане на наемна цена, а не да прехвърля собственост.

Изложените със становището твърдения за нищожност са оспорени от насрещните страни.

При така възприетия предмет на спора, въззивният съд е формирал следните фактически и правни изводи: С нотариален акт за дарение на недвижим имот № 65 от 06.10.1999 г., том VI, peг. № 7508, дело № 1406/1999 г., на нотариус с peг. № 285 в НК, родителите на ищцата са й прехвърлили чрез дарение собствеността върху дворно място от 630 кв. м., представляващо парцел *, имот пл. № *, кв. 52 по плана на кв. С., [населено място], ведно с построената в него едноетажна масивна жилищна сграда, заедно със сутерена под нея. Не се спори, и се установява от приложените по делото скици и отбелязванията по тях, че това е процесния поземлен имот, отразен на приетата по-късно кадастрална карта с идентификатор ***. От представените строителни книжа се установява, че в дворното място представляващо УПИ *, кв. 52, след разрешение за строеж издадено през 2005 г., е била изградена от ищцата, /видно от разпоредителните документи - по време на брака и с нейния съпруг/, жилищна сграда съгласно одобрен архитектурен проект, за която не се спори, че е процесната жилищна сграда, отразена след приемане и последващо изменение на кадастралната карта с идентификатор ****. Горните документи установяват собственост за ищцата върху процесните имоти – земя и изградена върху нея сграда, към минал момент.

С нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 85 от 22.06.2006 г., том II, peг. № 5200, дело № 249/2006 г. на нотариус с рег. № 246 в НК, ищцата Т. П. и съпругът й П. П. са учредили ипотека в полза на „Банка ДСК“ за обезпечение на получен от съпрузите заем от банката, върху процесната сграда описана в нотариалния акт като масивна жилищна сграда с РЗП от 852, 54 кв. м., при подробно описание на броя на етажите и площта на всеки от тях.

От представените по делото документи - част от изпълнително дело № 20138050401652 по описа на ЧСИ С. Н. се установява, че същото е било образувано по молба на взискателя „Банка ДСК“ при участието на присъединен взискател „Ей Джи Би Финанс“АД, срещу длъжниците Т. П. и съпругът й П. П.. В процеса на осребряване на имуществото на длъжниците процесната сграда е била предмет на публична продан. С постановление за възлагане от 16.04.2014 г. по изпълнителното дело, влязло в сила на 30.04.2014 г. сградата е възложена на купувача от публичната продан – „Золекс“ ЕООД представлявано от едноличния собственик на капитала О. З.. Видно от представените копия от разписки - част от изпълнителното дело, ищцата е била лично уведомена за постановлението за възлагане на 21.04.2014 г., като не се твърди и не се установява същата да го е обжалвала в срок. От заключението на вещо лице Щ. Н. по приетата от окръжния съд съдебно почеркова експертиза се установява, че подписите на оспорените като неавтентични разписки за получени съобщения за изготвеното постановление за възлагане от длъжниците по изпълнителното дело, са положени от ищцата Т. П. - лично за нея и в качеството на съпруга на другия длъжник П. П..

Апелативният съд е посочил, че приема оспорването на разписките за неуспешно проведено и ги кредитира като годни доказателства. Счел е за неоснователни възражението на ищцата във въззивната жалба относно основното и допълнително заключения на вещо лице Щ. Н. по приетата от окръжния съд експертиза. Оспорването направено с въззивната жалба е голословно и не дава основание за съмнение в компетентността на вещото лице. Оспорване на заключенията не е било заявено своевременно от ищцата в първоинстанционния процес, като не е направено и искане за нова или тройна експертиза.

Посочил е, че приетите по делото разписки за уведомяването на ищцата за постановлението за възлагане по изпълнителното дело на 21.04.2014 г. подкрепят възражението на насрещните страни за неистинност на твърдението й, че не е знаела за придобиването на собственост върху процесната сграда от праводателя на ответниците „Золекс“ ЕООД. Като длъжник в изпълнителното дело ищцата е била уведомена за обстоятелствата относно публичната продан на процесната сграда и настъпилата в полза на „Золекс“ ЕООД трансформация на собственост. Знанието на ищцата се установява и от представени по делото три договора за наем, сключени съответно на 08.05.2015 г., 11.07.2016 г. и на 30.05.2017 г. между „Золекс“ ЕООД – последният като собственик и наемодател на процесната сграда от една страна и дружеството еднолична собственост на ищцата Т. П. с наименование „Алекса 96“ ЕООД, в качеството му на наемател. Клаузите по договорите ясно показват, че ищцата не само е знаела за придобитата от „Золекс“ ЕООД собственост върху процесната сграда, но в периода на действие на договорите за наем 2015 г. – 2018 г. не е имала никакви оспорвания по отношение на тази собственост.

Съдът е приел за несвоевременно заявени и недоказани възраженията на ищцата, че с договорите за наем са прикрити договори за заем.

Посочил е, че постановлението за възлагане също е оспорено от ищцата като неавтентично, поради неподписването му от ЧСИ С. Н.. От основното и допълнително заключения на вещо лице Щ. Н. по приетата от окръжния съд съдебно-почеркова експертиза се установява, че действително ЧСИ С. Н. не е подписала постановлението за възлагане, но се установява, че същото е подписано от П. Ч., за която от представеното по делото удостоверение на КЧСИ /л. 281/ става ясно, че е овластена от ЧСИ С. Н. с договор, считано от 19.05.2010 г., на основание чл. 36 ЗЧСИ като действащ помощник-частен съдебен изпълнител. От съдържанието на договора представен като част от удостоверението на Камарата се установява, че П. Ч. е имала правомощията, включително към момента на подписването на процесното постановление за възлагане, да извършва всички действия от компетентността на ЧСИ С. Н., произтичащи от законодателството на РБ.

Апелативният съд е приел, че за автентичността - т. е. истинността на постановлението за възлагане е от значение дали същото отразява обективно осъществили се факти и обстоятелства по публична продажба в изпълнителното производство и дали изхожда от компетентен орган. В случая е установено, че оспореното от ищцата като неавтентично постановление за възлагане отразява действително осъществили са факти и обстоятелства в изпълнителното производство по публична продажба на процесната сграда /в какъвто смисъл оспорвания не са и заявени/ и е подписано от надлежно овластено лице, притежаващо съответната компетентност. По тези съображения е направил извод, че оспорването за недоказано и е кредитирал постановлението за възлагане като истински документ, удостоверяващ права на собственост върху процесната сграда в полза на праводателя на ответниците по делото „Золекс“ ЕООД. Посочил е, че макар да не е спазено изискването на чл. 37, ал. 2 ЗЧСИ, тъй като към подписа си върху постановлението за възлагане помощник-частният съдебен изпълнител не е прибавил допълнението „помощник“, този пропуск по никакъв начин не води до нищожност на акта и не го прави неавтентичен. Постановлението за възлагане установява, че считано от 30.04.2014 г. ищцата е изгубила собствеността си върху процесната сграда, като съгласно чл. 496, ал. 2 ГПК, вр. чл. 99 от Закона за собствеността, вещното право на собственост е придобито на валидно правно основание противопоставимо на ищцата, от праводателя на ответниците „Золекс“ ЕООД. С оглед гарантиране на сигурността на гражданския оборот и правата на купувача, законодателят с разпоредбата на чл. 496, ал. 3 ГПК е предвидил, че ако възлагането не бъде обжалвано, действителността на продажбата може да бъде оспорена по исков ред само при нарушаване на чл. 490 и при невнасяне на цената, каквито хипотези не се твърдят от ищцата и не се установяват по делото.

Видно от представения нотариален акт № 64, том 2, peг. № 2105, дело № 197 от 15.05.2018 г. на нотариус peг. № 133 в НК /л. 111/, ищцата Т. П. и нейният съпруг П. П., представляван от пълномощника си Теменуга П., са продали на „Золекс“ ЕООД процесния поземлен имот върху който е изградена процесната сграда отразен с идентификатор ***, номер по предходен план 591, кв. 52 по плана на [населено място], кв. С., ведно с друга сграда находяща се в същия поземлен имот, с идентификатор 07079.820.803.2 с площ от 76 кв. м., за сумата от 98 450 лв., платена на ищцата като продавач по банков път, при данъчна оценка на имотите общо 86 368, 70 лв. Съдът е приел за недоказано оспорването на автентичността и на този нотариален акт, тъй като от основното заключение на вещо лице Щ. Н., което е кредитирал като обосновано и компетентно, се установява, че подписите върху акта са положени от отразената като продавач и пълномощник на другия продавач Т. П. и от представителя по закон на купувача „Золекс“ ЕООД – едноличния собственик на капитала на дружеството О. З...

Съдът е отчел, че по делото е представено съдебно решение № 125/28.03.2019 г. по гр. д.№ 1761/2018 г. по описа на Бургаския окръжен съд, с което е уважен ревандикационния иск на купувача „Золекс“ ЕООД срещу продавачите Т. П. и П. П. за установяване на собствеността на „Золекс“ ЕООД и предаване на владението върху другата сграда с идентификатор ****, находяща се в процесния поземлен имот, като решението е влязло в сила на 18.04.2019 год. Посочил е, че воденият предходен процес по исковата претенция на праводателя на ответниците по делото срещу настоящата ищца, за другата сграда разположена в процесния поземлен имот, също опровергава твърдението на Т. П. относно това, че е научила в по-късен момент за правата на собственост на „Золекс“ ЕООД и то, от справка в имотния регистър.

Счел е, че въведените с последващо становище /л. 174/ от страна на ищцата основания по чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД за нищожност на сделката обективирана в горепосочения нотариален акт № 64, том 2, peг. № 2105, дело № 197 от 15.05.2018 год. на нотариус peг. № 133 в НК, са преклудирани. Независимо от този извод е изложил и съображения защо ги намира за неоснователни.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Теменуга А. П. се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси:

1) длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите на които се основават и доказателствата за тях;

2) длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и да отговори на всички заявени във въззивната жалба оплаквания;

3) длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви в решението си, когато с него препраща към първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК(

4) формалното препращане към мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли въззивната инстанция от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните.

Първите два въпроса не са обосновани от касаторката, доколкото нито в изложението, нито в касационната жалба са посочени конкретни нейни доводи или конкретни събрани по делото доказателства, които апелативният съд да не е обсъдил, а следователно и въпросите са поставени бланкетно и без връзка с конкретното дело.

Третият и четвъртият въпрос са неотносими, доколкото въззивният съд е отразил в мотивите на решението самостоятелни фактически и правни изводи, като липсва препращане към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК.

Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК е обосновано с тезата на касаторката, че въззивният съд се е впуснал в размисъл относно смисъла на правното понятие „автентичност“, като неправилно и напълно погрешно е приел, че за да е автентичен документа следва да отразява обективно осъществилите се факти и да изхожда от компетентен орган, а тези съждения противореча на правната теория и практика, според която автентичността на един документ се определя от това дали подписът под него е на посочения за негов автор или не.

Соченото основание не е налице. Тезата на касаторката е основана на смесване понятието автентичност на частен документ, относимо към придадената му от чл. 180 ГПК доказателствена сила и материалната доказателствена сила на официалните документи (какъвто е постановлението за възлагане) по чл. 179, ал. 1 ГПК. При официалните документи е от значение дали са издадени от компетентен орган, а не само дали формално са подписани от лицето, сочено като техен автор. Именно в тази насока са и изводите на въззивния съд относно правото на помощник частния съдебен изпълнител да извършва всички действия от компетентността на частния съдебен изпълнител.

Касационният съдебен състав не констатира основание за допускане на касационно обжалване и с оглед тезата на касаторката, че очевидно неправилно съдът не е обсъдил възраженията й за нищожност на договора по нотариален акт № 64, том 2, peг. № 2105, дело № 197 от 15.05.2018 г. на нотариус peг. № 133 в НК. От една страна тези възражения са преклудирани от силата на пресъдено нещо на решение № 125/28.03.2019 г. по гр. д.№ 1761/2018 г. по описа на Бургаския окръжен съд, с което са признати придобити от ищеца вещни права от същия договор. От друга страна въззивният съд все пак е изложил съображения по тези възражения, а обстоятелството, че ги е приел за неоснователни не съставлява соченото очевидно нарушение на процесуалните правила.

С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 51 от 22.07.2021 г., постановено по гр. д. № 246 по описа за 2021 г. на Апелативен съд - Бургас.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: