О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4076

Гр. София, 17.09.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в закрито заседание на втори октомври две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

като разгледа докладваното от съдия Г. Н. гр. дело № 624 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 27139 от 16.12.2022 г., подадена от С. С. Г. чрез адвокат Б. К. от САК срещу въззивно Решение № 1311 от 03.11.2022 г. по в. гр. д.№ 725/2022 г. на Апелативен съд – София, VІІ гр. състав.

Постъпил е отговор по реда на чл. 287 ГПК от ответника по касация УМБАЛ „Света АННА - София“ АД чрез адвокат Л. Н. от САК. Поддържа, че отсъства основание за допускане на обжалването, както и че жалбата е неоснователна. Претендира разноски.

Третото лице-помагач на ответника по иска (и по касация) – „ДЗИ-ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД не е заявил становище в касационното производство.

Третото лице-помагач на ответника по иска (и по касация) – Г. Д. Я. чрез адвокат Д. П. от САК, поддържа, че отсъства основание за допускане на обжалването, както и че жалбата е неоснователна.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., намира следното:

Въззивният съд се е произнесъл по предявен от С. С. Г. срещу УМБАЛ „Света АННА - София“ АД иск за заплащане на сумата 40 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, причинени й от виновно и неправомерно поведение на служители на ответника, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 15.10.2008 г. до окончателното изплащане като (посредством потвърждаването на Решение № 265954 от 01.10.2021 г. по гр. д.№ 16421/2012 г. на Софийски градски съд) претенцията е отхвърлена изцяло.

От фактическа страна е прието за установено, че към 2008 г. С. Г. е имала заболявания на щитовидната жлеза и бъбреците. Д-р Г. Я. не е служител на ответната болница. Той е извършил два гинекологични прегледа на ищцата - съответно на 31.01.2008 г. и на 14.02.2008 г., като липсват данни да е извършил други прегледи или манипулации освен вземането на цитонамазка и предаване на резултата.

Първото посещение на Г. в ответната болница е на 05.08.2008 г., когато е консултирана от уролог и нефролог, при което ъ е поставена диагноза за бъбречно заболяване и е назначено лечение. Извършено е рентгенографско изследване, от което е видно, че в малкия й таз се намират две на брой спирали, които не са описани от рентгенолога. На 25.08.2008 г. е направено рентгеново изследване, с което са установени хидронефроза и конкременти в десния бъбрек, но не и противозачатъчни спирали. Хидронефрозата и конкрементите в десния бъбрек са били установени и при ултразвуково изследване на Г., извършено при ответника на 29.09.2008 г. На 13.10.2008 г. ищцата отново е постъпила в болницата с коликообразни болки. Коремът ъ бил мек, но палпаторно болезнен в долната дясна половина. В същия ден ъ е извършено рентгенографско изследване, при което д-р М. е установил: „сянка на спирала в малкия таз. Суспектна сянка на Копър на ниво L3 вдясно.“ На 14.10.2008 г. е извършена консултация с гастроентеролог, а след това и с хирург. Ищцата била изписана от урологичното отделение и преместена в хирургия. Там, на 15.10.2008 г. са ъ извършени изследвания: хематологично, биохимично, микробиологично и рентгенографско. При рентгенографското изследване д-р Ч. не е открил свободна течност в корема, която по принцип е индикация за перитонит. От обзорната снимка, която е направил отново се установява наличието на две спирали във влагалището й. След изследванията д-р К. оперирал ищцата. При операцията установил, че тя е получила перитонит и илеус вследствие на вътретазово възпаление, от което са били увредени половите ъ органи. Затова той ги е премахнал. Причината за вътретазовото възпаление била анаеробна бактереологична инфекция отвън-навътре - от влагалището към вътрешните полови органи. Не може да се определи давността на инфекцията (така - заключението и обясненията на вещите лица д-р Н., д-р Т. и д-р Р.). Според вещите лица, при наличие на такава бактериологична инфекция - за преминаването й от влагалището към вътрешните полови органи допринасят: манипулации в матката; прекалено честото третиране с дезинфектант на женските полови органи; чести полови контакти с различни партньори; наличие на спирала. При жени със спирала се увеличава възможността за вътрематочно възпаление четири пъти повече от тези без спирала през първия месец от поставяне на спиралата, а след това тази възможност е еднаква независимо, дали жената е със или без спирала. Поставянето на втора спирала не увеличава риска от пренасяне на бактерии към матката.

След операцията до 06.04.2009 г. ищцата е била в отпуск поради временна неработоспособност – повече от половин година. Не е можела да се обслужва сама. За да се грижи за нея, дъщеря ъ е преминала на обучение като частен ученик.

При така установените факти въззивният съд е изложил съображения от правна страна, прочитът на които мотивира настоящата инстанция да приеме, че е налице основание касационното обжалване да бъде допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

От една страна, съобразявайки се с практиката на ВКС, въззивният съд е посочил, че произнасянето по въпроса осъществен ли е деликт при изпълнение на медицинска дейност и налице ли е лекарска грешка, като основание за отговорността по чл. 49 ЗЗД, изисква да се изследват: на първо място какви действия са били предприети или не са били извършени от лекаря, а на второ място - да се провери доколко лекарските действия/бездействия са отговаряли на дължимото съобразно утвърдените медицински изисквания, вкл. и извършването на необходимите диагностични изследвания, съобразно възможностите и наличната апаратура.

Същевременно, сред изложените от САС мотиви от правна страна отсъства посочване какви са били дължимите в конкретния случай действия в процеса на диагностициране, лечение и проследяване на здравословното състояние на ищцата. Констатации в тази насока не могат да бъдат извлечени и от формираните изводи по релевантните факти, включително в частите, обективиращи обсъждане/позоваване на заключенията на събраните по делото съдебно-медицински експертизи. При това съдържание на въззивното решение изводът, че „От обсъдените заключения по съдебно-медицинските експертизи се установява, че служителите на ответника са спазили медицинските стандарти за извършване на лечението, че са извършили всичко, съобразно възможностите си и добрата медицинска практика, като медицинските манипулации и операции са извършени правилно и не са били противопоказни.“ се явява декларативен, като не може да се приеме, че останалите изложени в мотивите разсъждения го обосновават. На следващо място – в мотивите от една страна е посочено, че „Констатацията за извършено противоправно деяние не е достатъчна, за да се ангажира отговорността на извършителя [… тъй като при липса на причинна връзка между поведението и настъпилите вреди, същото е без значение, при съобразяване, че причинната връзка подлежи на пряко и пълно доказване от този, който твърди възникването на правоотношението.]“, а същевременно е посочено, че „Дори и при теоретичното допускане на обстоятелството, че лекарите или част от тях са допуснали някакво противоправно поведение […/което също не би било лесно да се обоснове/, то причинната връзка между поведението и вредите съвсем не може да се докаже, за да бъде осъдено лечебното заведение да заплати търпените от въззивничката неимуществени вреди.]“. Така обективираните разсъждения не дават отговор на въпроса какво всъщност е приел въззивният съд – че някой/някои от лекарите от ответната болница е/са извършили противоправно деяние (респ. - какво е то) или че противоправно поведение изобщо отсъства, а относно този елемент от фактическия състав на медицинския деликт е направено само теоретично допускане.

При липсата на каквито и да е съображения за това какви по съдържание са били дължимите действия, за да се приеме, че извършеното по отношение на ищцата представлява медицинска помощ, съответна на състоянието й, въпросът извършено ли е противоправно деяние или не остава неразрешен. Съгласно правилата на логиката наличието на причинно-следствена връзка може да бъде изследвано само между конкретни факти от действителността, на които съответно се придават значение на „причина“ и „следствие“. При отсъствието на яснота относно действията, явяващи се възможна „причина“, да се отрече наличието на значима за спора връзка между поведението на служителите на ответната болница – от една страна, а от друга - претендираните от ищцата вреди, поставя под съмнение обосноваността на постановения краен резултат. Последното е установимо пряко от съдържанието на акта, без да се налага изследване на събраните по делото доказателства и обсъждане на изложените от страните доводи.

Ето защо, настоящият състав на съда намира, че обжалването на въззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. За наличието на първите два порока касационният съд е длъжен да следи служебно по силата на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС (като в разглеждания случай няма данни за такива пороци), а регламентирането на очевидната неправилност наред с тях е израз на законодателната воля (отразена в мотивите на законодателя, видно от стенограма от пленарно заседание на Народното събрание от 17.10.2017 г., за приемането на разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК) да се въведе критерий за допускане до касационен контрол, който (при запазване на селективния му характер) да разшири приложното поле на предпоставките за допускане до касационно обжалване на въззивните актове, включително чрез засилване на служебните правомощия на ВКС при установяването им. ВКС е задължен да извърши преценка за наличие на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК преди да пристъпи към обсъждане дали касаторът е доказал наличието на основание, регламентирано с чл. 280, ал. 1 ГПК, като при положителен извод за наличие на основание сред предвидените в чл. 280, ал. 2 ГПК е безпредметно да се обсъжда дали касаторът е успял да аргументира основание по чл. 280, ал. 1 ГПК.

При допускане на касационно обжалване касаторът по принцип дължи заплащането на пропорционална държавна такса, но в случая на основание чл. 83, ал. 2 ГПК касаторката е освободена от задължението да заплаща държавни такси (л. 184 от делото на СГС).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 1311 от 03.11.2022 г. по в. гр. д.№ 725/2022 г. на Апелативен съд – София, VІІ гр. състав.

Делото да се докладва на Председателя на Второ г. о. за насрочване.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: