О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4629

София, 15.10.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

изслуша докладваното от съдия С. Н. гр. д. № 1197/2023 г. по описа за ВКС, Второ г. о., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Т. Б. Д., подадена чрез пълномощник адв. Хр. Д., срещу въззивно решение № 1354 от 03.11.2022 г. по в. гр. д. № 1453/2022 г. на ОС-Варна.

Според касатора Т. Д.-ответник по иска, въззивното решение страда от визираните в чл. 281, т. 3 ГПК пороци, поради което моли за неговата отмяна и за отхвърляне на предявения иск като неоснователен. Счита, че единственият одобрен кадастрален план е този от 1900 г., като не ставало ясно защо съдът приема, че действащ е планът от 1965 г., за който нямало данни да е одобрен с конкретна заповед. Липсвало основание за раздробяване на имота стар пл. № * по кадастралния план от 1900 г., не било установено да е извършена делба между съсобствениците на този имот с площ от 450 кв. м. по документи за собственост, а по скица 492 кв. м. и следователно предявеният иск бил неправилно уважен.

В изложение към жалбата се поддържа наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Ищците П. и Ю. П. оспорват касационната жалба в писмен отговор чрез пълномощник адв. Вл.Б., оспорват касационната жалба по съображения за отсъствие на релевираните предпоставки за допускането до разглеждане по същество, както и на поддържаните касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Молят за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение съобразно представен договор за правна защита и съдействие от 21.09.2023 г.

Жалбата оспорва и О. В. с писмен отговор чрез ст. юрисконсулт Г. П..

Ответницата С. М. не взема становище.

Върховният касационен съд, състав на II г. о., след извършена проверка, намира касационната жалба за процесуално допустима.

За да се произнесе по поддържаните предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване съобразява следното:

С обжалваното въззивно решение, в резултат на потвърждаване на решението от 11.03.2022 г. по гр. д. № 19331/2018 г. на РС-Варна, е уважен искът на П. В. П. и Ю. Ж. П. срещу Т. Б. Д., С. Д. М. и О. В. с основание чл.54, ал.2 ЗКИР, като е установено между страните, че П. В. П. и Ю. Ж. П. са собственици на 12 кв. м. идеални части от реална част от недвижим имот с идентификатор № *** съгласно кадастралната карта, одобрена със Заповед № РД-18-98 от 10.11.2008г. на изпълнителния директор на Агенция по кадастъра, с площ от 492 кв. метра, с трайно предназначение - урбанизирана територия, начин на трайно ползване - ниско застрояване /до 10 м/. стар идентификатор: № *, *, * , квартал № 5, парцел *, *, при съседи; имоти с идентификатори №№ ***; ***; *** и ***, с площ на реалната част 323 кв. м., така както е посочено на скицата, находяща се на л.154 от първоинстанционното дело, приподписана от първоинстанционния съд и съставляваща неразделна част от решението, представляваща приложение № 4 към СТЕ на вещото лице, и оконтурена със зелен пунктир, представляваща южната част на имот с ид. № ***, при граници: имоти с идентификатори №№***; ***; ***, и останалата част от имот с идентификатор № ***, като реалната част неправилно е отразена в кадастралната карта, приета със Заповед № РД 18- 92/14.10.2008г. на Изпълнителния директор на АГКК като част от ПИ с идентификатор № ***, заедно с друг самостоятелен поземлен имот, представляващ северната част от имот с идентификатор № *** с площ от 170кв. м., при граници: имоти с идентификатори №№***; ***; ***, и останалата част от имот с идентификатор № ***, както и Т. Д. е осъдена да заплати на ищците 1450 лв. разноски.

Въззивният съд е приел, че между страните не е налице спор относно съществуването на претендираното от ищците право на собственост върху процесните 12 кв. м. ид. ч., което се установявало и от приложените писмени доказателства, в частност нот. акт № 185, том LXXXI д.№17608, рeг. №28018/29.12.2009 г., като основният спорен въпрос е дали притежаваните от тях идеални части са част от отразения като цял ПИ с идентификатор *** или собствеността им е ограничена в отделен имот, съсобствен между ищцште и други лица, който имот неправилно е отразен в кадастралната карта /КК/ като част от целия ПИ с идентификатор *** .

Установено е, че в актуалния вид на КККР, ПИ-** е отразен с площ 492 кв. м., който в регистъра към плана е записан в съсобственост: на Т. Б. Д. (на основание н. а.№ 52/07.09.1990 г., н. а.№ 90/08.12.1999г, н. а.№ 21/19.12.1997 г. за (1/4) ид. част, съд. реш. №181/20.02.2005г за 180/450 ид. част и н. а.№ 83/22.12.1997 г.) за 90 кв. м. ид. част; на Н. В. П. ( основание н. а.№ 147/27.03.2008 г. за 12 кв. м. ид. част); на С. Д. М. (на основание постановление №193/26.09.2012г на СИ за 11,92 кв. м. ид. част); и на П. В. П. (на основание н. а.№ 185/29.12.2009 г. за 12 кв. м. ид. част).

За установяване предметния обхват на правото на собственост на ищците, въззивният съд е направил преценка на събраните по делото писмени доказателства и на приетото експертно заключение на СТЕ, което е кредитирал като обективно и компетентно. Въз основа на поредицата от прехвърлителни сделки в нотариална форма в периода 2003-2008 г., от които ищците черпят правата си върху посочената от тях ид. част от процесната реална част, и направеното от вещото лице по СТЕ проследяване на индивидуализацията и идентичността на имота, от които ищците П. П. и Ю. П. са придобити процесната идеална част, както и неговото отразяване в съществувалите кадастрални планове /КП/ за обследваната територия (съответно от 1900 г., 1950 г., 1965 г. и с неговото изменение, и 2003 г.) и изготвената КК, въззивният съд е направил решаващ извод, че ищците са придобили собственост единствено в ПИ № ** по КП 1965 г. във варианта му след неговото изменение, респективно ПИ № * преди изменението. Установил е, че този недвижим имот е отразяван различно във времето.

От приетите нотариални актове, на които ответницата Д. се позовава за своето право на съсобственост върху целия ПИ-** по КК – н. а. № 196/08.02.1967г.; нотариални актове от 15.01.1984 г., протокол за одобряване на спогодба за извършване съдебна делба от 14.05.1987 г. на ВРС, н. а. № 52/07.09.1990 г.; н. а.№ 21/14.12.1997 г.; н. а.т № 83/22.12.1997 г.; н. а. №113/08.12.1999 г., които също са проследени от СТЕ, се установява, че Т. Д. е придобила идеални части от поземлени имоти № * и № */респективно № **, след изменението на КП от 1965 за обединяване на ПИ № * и № */. Въззивният съд е приел, че съществуващата съсобственост в ПИ-**, който е част от ПИ-* по КП - 2003 г., който от своя страна е ситуиран в югозападна част на ПИ-** по КККР от 2008, както и размера на притежаваните от нея идеални части от имота, е ирелевантно, с оглед предмета на иска по чл. 54, ал. 2 от ЗКИР. Също така без правно значение за решаващите изводи на съдебния състав е и обстоятелството, че собствеността на община Варна е ограничена в същия този ПИ-**. по силата на АОС № 2713/09.07.2004 г. Акцентирано е върху вече приетото от съда, че правото на собственост на ищците П. и Ю. П. върху процесните 12 кв. м. ид. ч. е ограничен единствено в пределите на посочения ПИ-**, след изменението на КП от 1965 г. и не се установява ищците да притежават идеални части от северната част от имота с предходен номер по КП от 1965 г. - ПИ №*. В последният не е налице съсобственост между насрещните страни в производството П. и Д., като между тях не е налице и спор, а и от представените по делото доказателства се установява, че имотите са разделени посредством материализира на място масивна фасадна стена, която реално отделя имотите с настоящ адрес [улица] и №16.

Базирайки се на горните си изводи, и на заключението на СТЕ, сочещо, че за територията на града има изработени регулационни планове в годините така: РП/1959 г., РП/1962 г., РП/1981 г., РП/1996 г. и РП/2000 г., но никой от тях не е приложен, тъй като не се е установило обезщетяване на собствениците на имоти в обследваната зона за отнети им части, придадени към съседни имоти или улици, въззивният съд е анализирал съдържанието на относимите правни норми на ЗПИНП в сила от 01.01.1950 г./отм./ и действалия след него ЗТСУ от 01.06.1973 г., отменен със Закона за устройство на територията, считано от 31.03.2001 г. Посочил е, че по смисъла на чл. 110 ЗТСУ дворищнорегулационният план има непосредствено отчуждително действие, тоест правото на собственост върху придадените по регулация части от един имот към парцел, отреден за друг имот и съсобствеността върху образувания от два маломерни имота общ парцел се придобиват по силата на самата регулация от момента на влизане в сила на дворищнорегулационния план. Позовал се е на ТР № 3 от 15.07.1993 г. на ВС по тълк. д. № 2/1993 г., ОСГК и е приел, че понятието „приложен план“ по чл. 32, ал. 1, т. 5 ЗТСУ е относимо не към заемането на придадения имот, а към съвпадането на регулационните линии с имотните граници след заемането на придадените части и владението им, продължило повече от десет години от деня на това заемане. Сега действащият ЗУТ е посочил, че зачита регулационните граници на имотите по влезлите в сила и приложени при действието на отменените закони дворищнорегулационни планове като имотни граници, като в същото време не допуска принудително изменение на границите на имотите, респективно тяхното отразяване в общ такъв, без осъществяването на някой от посочените в закона правопораждащи фактически състави. При тази относима правна уредба, и доколкото от доказателствената съвкупност по делото е установено, че не е налице приложена дворищна регулация по отношение на поземления имот, не е извършена „доброволна регулация“ чрез създаване на общ урегулиран поземлен имот, и с оглед факта, че по силата на съставената кадастрална карта при действието на ЗУТ е невъзможно принудителното изменение на границите на имотите, респективно тяхното отразяване в общ такъв, без осъществяването на някой от посочените правопораждащи фактически състави, съдът е заключил, че същото е лишено от правно основание и неотразяването на отделните поземлени имоти представлява непълнота в кадастралната карта, която подлежи на поправяне по реда на чл. 54 от ЗКИР. Тъй като към момента на осъществяване на транслативните придобивни основания на насрещните страни имотите са били отделени както фактически чрез стена, така и юридически в действащите КП, което действително правно положение е следвало да бъде отразено в КК, а не обединяването им в един общ имот, то обединяването им в КК е незаконосъобразно и противоречи на декларативното й действие, изискващо да се поддържа в актуално състояние и да отразява точно собствеността. В заключение е достигнал до извода, че броят, местоположението и границите на поземлените имоти, които незаконосъобразно са обединени в един, съответстват най-пълна степен на положението при действието на КП от 1965 г. след неговата промяна, така както е отразено в комбинираната скица № 4 към заключението, както е приел и първоинстанционния съд.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката, вкл. и задължителната такава в тълкуватени решения и постановления на ВКС и ВС, и които въпроси са и такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Уточнени и конкретизирани съобразно правомощията на настоящата съдебна инстанция по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпросите се свеждат до: 1/ задължението на въззивния съд да съобрази официалната доказателствена сила на приобщените по делото и неоспорени нотариални актове, съдебна спогодба и заповед на кмета на община Варна;

2/ задължението на въззивния съд да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор и да посочи защо игнорира дадени доказателства, а други кредитира напълно, както и да изложи собствени мотиви по предмета на спора;

3/ дължимата преценка от съда при разглеждане на спор по чл.54, ал.2 ЗКИР кой от приетите за територията и предхождащи одобряването на КК планове очертава границите на собственост на ищеца върху имот, който се твърди да не е нанесен в КК.

Първият въпрос е необуславящ, защото въззивният съд не е излагат мотиви, с които да е обсъждал дали представените от ответницата документи имат характер или не на официален документ, и по него не е налице общото основание за селекция по чл.280, ал.1 ГПК, съгласно разясненията на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК.

Вторият въпрос е относим към задължението на въззивния съд, като инстанция по същество на спора, да обсъди всички доводи и възражения на страните и всички относими събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност. По същността си този въпрос е оплакване за допуснато от съда процесуално нарушение, но не и правен въпрос по чл. 280, ал.1 ГПК, и не може да обуслови допускане до касационно обжалване. Направеното при обосновката на касатора оплакване за несъответствие между фактическите изводи и събраните доказателства представлява касационно основание за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, разглеждането на каквото в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. Поради липсата на общо основание за селекция по тези два въпроса, не се изследва дали е налице кумулативно и специфичното основание по чл.280, ал.1, т.1 или т.3 ГПК.

По третия въпрос е налице основание за допускане касационното обжалване. В практиката на ВКС последователно и непротиворечиво се приема (т.4 на ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г., ОСГК на ВКС, решение № 50008/01.02.2023 г. по гр. д.№ 1745/2022 г. на ВКС, І г. о., решение № 48/16.03.2015 г. по гр. д.№ 6047 2014 г. на ВКС, І г. о., решение № 60112/12.10.2021 г. по гр. д. № 1042/2021 г. на ВКС I г. о.), че одобрението на кадастралната карта няма вещно-прехвърлително действие, нито може да погаси или измени правото на собственост върху имотите по действащия регулационен план (ПУП), нито въз основа на него може да възникне съсобственост, при действащи регулационен план (ПУП) и кадастрална карта границите на собственост на имотите се определят съобразно действащия регулационен план (ПУП), а не по кадастралната карта. Несъответствията между действителното правно положение и отразеното в картата няма правопораждащо или правопрекратяващо действие. Регулационните линии по приложен дворищнорегулационен план се отразяват в кадастралната карта като имотни граници на поземления имот, затова в производство по иск по чл.54, ал.2 ЗКИР съдът изследва положението на имотите по плановете, предхождащи одобряването на кадастралната карта, като се съобразява дали има прилагане на регулацията по тях, което би обусловило трансформиране на регулационните граници в имотни. Предмет на доказване по делото ще са всички последователни регулационни промени, прилагането или неприлагането на дворищнорегулационните планове, съответно - прекратяване на отчуждителното им действие, съобразно разрешенията, дадени в Тълкувателно решение № 3 от 15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВС и Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2011 г. по т. д. № 3/2010 г. на ОСГК на ВКС, и всички други факти, водещи до промяна на границите. Мотивите на въззивния съд разкриват противоречие с горепосочената практика на ВКС, тъй като решаващия извод на въззивния съд, че за процесната територия няма приложен РП (и така е проследено положението на процесния имот по кадастралните планове), почива на идентичен извод от заключението на СТЕ, касаещ РП/1959 г., РП/1962 г., РП/1981 г., РП/1996 г. и РП/2000 г., без СТЕ да извежда този извод от констатации какво е било предвиждането по всеки от тези РП за процесните имоти, дали и какви части са придавани/отнемани по регулация по всеки от тези планове, и без съда да прецени наличието на данни в същата СТЕ за РП от 1903г. (л.5 от СТЕ) и отреждането по него на парцел *-*, съответно и без да прецени значението на този РП за спора. Наличието на практика на ВКС по въпроса обосновава допускане касационното обжалване по чл.280, ал1, т.1 ГПК, а не по т.3 както сочи касатора.

Касаторът следва да заплати държавна такса 25 лв. по допускане касационното обжалване.

Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, Второ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1354 от 03.11.2022 г. по в. гр. д. № 1453/2022 г. на Варненския окръжен съд.

УКАЗВА на касатора Т. Б. Д. в 1-седмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внесена по сметката за държавни такси на Върховен касационен съд сума в размер на 25 лв. за държавна такса, като при неизпълнение горното указание изцяло и в срок, касационната жалба ще се остави без разглеждане и производството по нея ще се прекрати.

Делото да се докладва на Председателя на Второ г. о на ВКС за насрочване при внасяне на държавната такса в срок.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: