Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба от П.Й срещу решение № 33 от 08.01.2020г., постановено по адм. д. № 1163 от 2019г. от Административен съд София-област, в частта му, с която са отхвърлени предявените срещу Националния осигурителен институт искове за заплащане на обезщетение за причинени имуществени и неимуществени в резултат на незаконосъобразно спиране изплащането дължимото обезщетение на ищцата по чл. 53, ал. 1 от КСО за м. април и м. май 2019 год., респ. изплащането на сумите със забава.
Касаторът твърди, че решението в обжалваната част е неправилно по съображения, които следва да се квалифицират като такива за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушения на материалния закон - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска отмяна на съдебното решение по подробно мотивирани в жалбата и допълнително развити в съдебно заседание доводи. Претендират се и сторените по делото разноски.
О. Н осигурителен институт, чрез процесуалния представител поддържа становище за неоснователност на касационната жалба.
Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава становище за неоснователност на жалбата.
Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима.
С решението Административен съд София-област е осъдил НОИ да заплати на П.Й сумата от 4, 54 лв, представляваща обезщетение за претърпени от същата имуществени вреди, съставляващи законната лихва върху дължимото й обезщетение, както следва: в размер на 3, 91 лв законна лихва върху обезщетението по чл. 53, ал. 1 от КСО за периода 08.05-13.06.2019 год. и 0, 63 лв. законна лихва върху същото обезщетение за периода 08.06-13.06.2019 год., като е отхвърлил иска в частта му над 4, 54 лв. до пълния предявен размер от 81, 07 лв. Отхвърлен е и искът за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 100 лв., под формата на претърпени загуби, представляващи разноски по пътуването на ищцата до централното управление на НОИ и дневни разходи за нея и детето й, както и искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2 000 лв., представляващи претърпени от същата стрес, нервно напрежение, несигурност и т. н. в резултат на забавеното й обезщетение.
Съдът е приел за установено, че докато ищцата е била в отпуск за отглеждане на дете до 2-годишна възраст, е получавала обезщетение в размер на 380 лв. месечно до м. март 2019 год. вкл., като за месеците април и май 2019 год. не е получила дължимото обезщетение. При направеното писмено запитване е получила отговор от 16.06.2019 год. от директора на ТП на НОИ - София град, който заявява, че поради заповед на ръководителя на контрола по разходите на ДОО се извършвала проверка на работодателя й и това било причина да се спрат обезщетенията й за два месеца. Не се спори, че обезщетението за м. април и м. май 2019 год. е изплатено на Йорданова на 13.06.2019 год.
По делото е прието за установено незаконосъобразно действие на служител при ответника, изразяващо се в спиране при липсата на законни основания за това на дължимото обезщетение по чл. 53, ал. 1 от КСО на Йорданова за м. април и май 2019 год., респ. изплащането му със забава. Съдът е счел обаче, след обсъждане на събраните писмени и гласни доказателства, че разходи, представляващи разноски по пътуването на Йорданова до ЦУ на НОИ и дневни разходи за нея и детето й не са доказани, че е невъзможно да се установи пряката причинна връзка между предприето пътуване, което не се индивидуализира по дата и място и направените във връзка с него разходи. Като недоказан е отхвърлен и искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2000 лв, тъй като според съда ищцата не е доказала, че е претърпяла твърдените от нея стрес, несигурност, нервно напрежение, лишения и отрицателни преживявания като пряка последица от незаконосъобразното забавяне изплащането на обезщетението й по чл. 53, ал. 1 от КСО.
Решението в обжалваната му част е правилно. Съдът е анализирал подробно събраните по делото доказателства и е приложил правилно материалния закон. Крайните правни изводи се споделят от настоящата инстанция. Съгласно разпоредбата на чл. 203 от АПК, гражданите и юридическите лица могат да предявяват искове за обезщетение за вреди, причинени им от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административните органи и длъжностни лица, като тежестта на доказване е оставена на ищеца. Основателността на такъв иск предполага предварителното установяване на точно определени от законодателя кумулативно налични предпоставки: незаконосъобразен административен акт, незаконосъобразно действие или бездействие на административен орган или длъжностно лице на държавата или общината; този акт, действие или бездействие да е при и по повод изпълнение на пряка административна дейност; да е отменен по съответния ред; да е настъпила вреда от такъв административен акт, действие или бездействие; да е налице пряка и непосредствена връзка между постановения незаконосъобразен административен акт, действие или бездействие и настъпилата вреда. При липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата или общините по посочения в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ ред. Практиката на административните съдилища в това отношение е постоянна и последователна. Важно е да се посочи, че този сложен фактически състав не се презюмира, а подлежи на установяване от ищеца с необходимите за това доказателства.
Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. В тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 от ЗОДОВ. В случая претендираните имуществени и неимуществени вреди не са доказани по несъмнен начин от писмените доказателства и свидетелските показания по делото, нито е доказана причинната връзка между незаконосъобразния акт и твърдените вреди.
Направените от ищцата разходи за покупка на продукти не представляват вреди по смисъла на чл. 1 ЗОДОВ и не са причинени от незаконосъбразен акт, действие или бездействие на ответника. Касае се за текущи ежедневни покупки, които биха били направени, независимо от атакуваното незаконосъобразно поведение.
Правилно съдът е приел за недоказани твърдяните разходи за пътуване, тъй като действително доказателства в тази връзка не са събрани, нито е доказана конкретната дата, на която ищцата е трябвало да отиде до офис на НОИ. Правилно е изчислена и законната лихва върху неизплатените възнаграждения.Неоснователни са доводите на касатора и във връзка с настъпването на неимуществени вреди. От събраните показания не са установяват болки, страдания и неудобства, които да са в такава степен интензивни, че да надхвърлят прага на обичайния ежедневен стрес и да обуславят възникването на право на обезщетение. Касае се за минимално забавяне на дължимото обезщетение, което в крайна сметка е изплатено.
Решението обаче е неправилно в частта, в която са присъдени разноски в размер на 99, 79 лв на НОИ. В производството по разглеждане на иск с правно основание чл. 1 ЗОДОВ към момента на предявяване на исковата молба не е действала разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ.
Административно дело 1163/2019г. на Административен съд София-област е образувано на 28.08.2019г. След това, със Закон за изменение и допълнение на ЗОДОВ, Обн. ДВ. бр. 94 от 29 ноември 2019г., е приета новата разпоредба на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ, съгласно която ищецът следва да заплати юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от иска. Разпоредбата е влязла в сила на 29.11.2019 г., след предявяване на исковата молба. Съгласно § 6, ал. 1 З. З. този закон се прилага за предявените искови молби, подадени след влизането му в сила. По отношение на заварените искови молби новата чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ няма приложение. Липсата на нормативна уредба относно присъждане на юрисконсултско възнаграждение в ЗОДОВ до последното му изменение не означава празнота на закона, поради което ГПК не се прилага субсидиарно. Мълчанието на законодателя се дължи на практиката на Европейския съд по правата на човека, че не е допустимо голяма част от присъденото по реда на ЗОДОВ обезщетение да се връща на ответника под формата на юрисконсултско възнаграждение. В т. 59. от решението си по делото „СТАНКОВ с/у БЪЛГАРИЯ“ от 12.07.2007г., Европейският съд по правата на човека сочи следното: „Сезиран по дело относно иск за обезщетение за вреди от неразумна продължителност на производство, причинени от публичните власти, Съдът е казал, че приложимите правила по отношение на разходите, трябва в подобни случай да позволят на лицето да не понася прекалени тежести, когато исковете му са основателни, тъй като „може да изглежда парадоксално държавата, чрез различни такси, преди образуването на жалбата или след решението, да вземе с едната ръка, това което е дала с другата, за да поправи едно нарушение на Конвенцията. Не бива също така тези разходи да бъдат прекалени и създаващи неразумно ограничение на правото да се предприеме такова действие за обезщетение и водещи до засягане на правото за достъп до съд” (виж Scordino с/у Италия).
В конкретния случай присъденото по иска с правно основание чл. 1 ЗОДОВ обезщетение е в общ размер около 10 лв. Абсолютно непропорционално е при този размер на обезщетението на ответната страна да бъде присъждано юрисконсултско възнаграждение в какъвто и да било размер, особено при липсата на нормативна уредба в този смисъл, приложима по конкретното дело.
При този изход от спора, на касатора не се дължат разноски. Искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно, предвид действащите към момента на предявяване на иска норми на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ и изложените в тази връзка съображения по-горе.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение, РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 33 от 08.01.2020г., постановено по адм. д. № 1163 от 2019г. от Административен съд София-област, В ЧАСТТА МУ, с която на Национален осигурителен институт са присъдени разноски в размер на 99, 79 лв.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му обжалвана част. Решението не подлежи на обжалване.