Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано по касационната жалба вх. Nо 3132/07.09.2017 год. на М. В. М., П. Й. П. и Д. Й. П., и тримата от [населено място], заявена чрез адв. С. Д.- АК Б., срещу въззивно Решение No 3916 от 20.07.2017 година, постановено по гр. В.д. Nо 671/2016 год. на ОС-Благоевград по чл. 53 ал. 2 ЗКИР / стара редакция/.

С посоченото решение, окръжният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, е потвърдил Решение No 3130 от 20.05.2016 година по гр. д. Nо 1132/2012 година на РС - Разлог, с което са отхвърлени предявените от М. В. М. и Я. В. П., последната починала в хода на въззивното производство и заместена от наследниците си П. Й. П. (съпруг) и Д. Й. П. (син), исковете по чл. 53 ал. 2 ЗКИР / стара редакция/ за признаване на установено по отношение на А. ООД, ЕИК[ЕИК], че В. М. и Я. П. са собственици на 668 кв. м. от ПИ с идентификатор 61813.750.85 по КККР, целият с площ 4668 кв. м. с трайно предназначение на територията - урбанизирана, номер по предходен план 1565, кв. 102, парцел 4, с граници имоти № 61813.750.84, № 61813.750.412, № 61813.750.3061, № 61813.750.144, разположени в северозападната му част, при граници на имота № 61813.750.84, № 61813.750.144, № 61813.750.412 и имот, собственост на А. ООД, с площ 4 000 кв. м., съгласно НА № 13, том 9, рег. № 7497, нот. дело № 1613/2004 г. на нотариус Краси М., рег. № 061 с район на действие РС-Р..

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищците не са доказали правото си на собственост върху имота, предмет на спора както към момента влизане в сила на решението, с което е приключила реституционната процедура, така и към приключване на първоинстанционното производство. Позовавайки се на установената с Решение № 164 от 10.05.2011 г., по гр. дело № 95/2010 г., I ГО на ВКС, съдебна практика, въззивният съд е приел, че релевантният период, към който се установява правото на собственост в производството по чл. 53, ал. 2 ЗКИР /редакция преди изв. ДВ бр. 46 от 2014 год./, произтичащо от земеделска реституция, е моментът на влизане в сила на решението, с което е възстановен имотът, тъй като с него се засягат правата на третите лица и възниква спорът за материално право. След анализ на приложените в първоинстанционното производство доказателства, е приел, че ищците не се легитимират като собственици на процесната реална част, приемайки, че решение № 4709/30.11.2010 г. на ОСЗ [населено място], от което черпят права, е нищожно, постановено в нарушение на чл. 60а ППЗСПЗЗ/ в ред. към 30.11.2010 г./, като неподписано от началника на ОСЗ [населено място] по време, когато е могла да го подпише и че заместник-началникът на ОСЗ [населено място] не е бил законово овластен с такива функции. По тези съображения, Окръжен съд-Благоевград е приел за законосъобразни изводите на първоинстанционния съд, след извършения косвен съдебен контрол за валидност на административния акт и е потвърдил обжалваното решение.

С касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение, е неправилно, постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и необосновано, основание за отмяна по см. на чл. 281, т. 3 ГПК.

Искането да се допусне касационното обжалване се поддържа по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК/ в редакция преди изм. ДВ бр. 86/2017 г./ по процесуалния въпрос - безусловно ли е задължението на съда да извърши проверка на оспорен документ по начините, описани в чл. 194, ал. 1 ГПК, с довод, че е произнесен в противоречие с Определение No 418 от 23.11.2016 год. по ч. гр. д. No 60109/2016 год. на ВКС- II г. о, Решение No 57 от 16.04.2013 год. по гр. д. No 871/2012 год. на ВКС- III г. о., Определение No 372 от 15.08.2011 год. по ч. гр. д. No 230/2011 год. на ВКС- II г. о., Решение No 254 от 14.07.2011 год. по гр. д. No 569/2010 год. на ВКС, IV ГО.

Искането да се допусне касационно обжалване се поддържа и в приложното поле на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК / в редакция преди изм. ДВ бр. 86/2017 г./ по въпроса задължен ли е съдът да посочи конкретно как е извършил проверката –чрез сравнение, чрез свидетелски показания или заключение на вещи лица, или чрез смесване на начините?

В срока по чл. 287 ГПК е подаден писмен отговор от ответника по касация А. ООД, приподписан от адв. Р. З.-К. – АК Б., с който се оспорва основателността на касационната жалба. Навеждат се доводи за неоснователност както досежно оспорването правилността на въззивния съдебен акт, така и по отношение на изведените въпроси по см. на чл. 280 ал. 1 ГПК / в редакция преди изм. ДВ бр. 86/2017 г./ с довод, че същите нямат отношение към предмета на спора и не могат да послужат за база за селекция и допускане на касационното обжалване.

Състав на ВКС - второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания по чл. 280 ал. 1 ГПК/ в редакция преди изм. ДВ бр. 86/2017 г./ и на основание чл. 280 ал. 2 ГПК/ в редакция преди изм. ДВ бр. 86/2017 г./, намира:

Касационната жалба е подадена в сроковете по чл. 283 ГПК и с оглед характера на производството - защита на вещни права по реда на чл. 53 ал. 2 ЗКИР/ стара редакция/ е процесуално допустима.

След преценка на наведените доводи по касационната жалба, настоящият състав на ВКС намира следното:

Искането за допускане на касационно обжалване не може да бъде уважено по следните съображения:

Допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК/ в редакция преди изм. ДВ бр. 86/2017 г./, съгласно разясненията в т. 1 по ТР 1/2010 година на ОСГТК на ВКС, предполага конкретно и коректно формулиран материално или процесуално-правен въпрос, по който въпрос с обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл в противоречие със съдебен акт на ВС/ВКС, представляващ задължителна съдебна практика по смисъла на т. 2 от ТР 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС.

В настоящият случай, изведените два процесулни въпроса не могат да бъдат квалифицирани като обуславящ изхода на спора по иска по чл. 53 ал. 2 ЗКИР/ стара редакция/, доколкото производството по инцидентен съдебен контрол на административен акт от гражданския съд не е идентично с това по оспорване истинността на документ и не се развива по правилата на чл. 193 и сл. ГПК. Съобразно константната практика на ВКС, трети, неучастващи в производството по издаване и обжалване на административния акт лица, на които ИАА е противопоставим, могат да релевират пред гражданския съд при спор за материално право възражения за неговата недействителност, съобразно действащите по време на издаването му закони, както и относно липсата на материалноправните предпоставки за издаването му.

В съдебното исково производство съдът преценява издаден ли е актът от компетентния орган, в предписаната от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила, законосъобразен ли е и съответства ли на целите на закона, в изпълнение на който е издаден. Не е предмет на производството истинността на документа, доколкото не се иска установяване, че същият е неавтентичен или с невярно съдържание, съгласно правилата установени с чл. 194 ГПК.

В конкретния случай, ответникът дружеството [фирма] още в първоинстнционното производство се е позовал на нищожността на решението на ОСЗ-Р., с което на касаторите е признато правото на собственост в съществуващи (възстановими) стари реални граници, като неподписано от началника на общинската служба. В предмета на делото е въведено възражение, чиято цел не е да се оспори авторството на документа и той да се изключи от доказателствената съвкупност, а да се отрече, съществуването на валидно правно основание, от които страната черпи права, Въпросът за истинността на решението на ОСЗ не е обсъждан във въззивното решение и в този смисъл не е обуславящ правната воля на съда в обжалвания акт.

Въпросът задължен ли е съдът да посочи конкретно как е извършил проверката –чрез сравнение, чрез свидетелски показания или заключение на вещи лица, или чрез смесване на начините, също не може да бъде квалифициран като обуславящ изхода на спора, тъй като касаторът иска „отговор“ по принцип, какъвтодава правната норма на чл. 236, ал. 2 ГПК.

По тези съображения за липса на общото основание за допускане до касационен контрол, съобразно т. 1 ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване. В допълнение, трябва да се посочи, че е не е налице и соченото от касаторите допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК / в редакция преди изм. ДВ бр. 86/2017 г./. Цитираната практика е неотносима към настоящия случай, доколкото се касае за наличието на различни от разгледаните в приложените решения и определения законови хипотези на оспорване на документ.

По изложените съображения, състав на ВКС - второ отделение на гражданската колегия

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване касационната жалба вх. Nо 3132 /07. 09. 2017 година на М. В. М., П. Й. П. и Д. Й. П., и тримата от [населено място], заявена чрез адв. С. Д.- АК Б., срещу въззивно Решение No 3916 от 20.07.2017 година, постановено по гр. В.д. Nо 671/2016 год. на ОС-Благоевград по чл. 53 ал. 2 ЗКИР / стара редакция/.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: