Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е по касационна жалба на изпълнителния директор на Държавен фонд (ДФ) „Земеделие”, подадена чрез пълномощника юриск.Л. Ж.. Жалбата е против решение №40 от 07.11.2016г., постановено по адм. дело №400/2014г. от Административен съд - Русе. С него е отменено уведомително писмо за извършена оторизация и изплатено финансово подпомагане по мярка 214 „Агроекологични плащания“ от програмата за развитие на селските райони 2007-2013г. за кампания 2013г. с изх. №02-180-6500/3925 от 24.09.2014г. на изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие", с което е разпоредено оторизираната субсидия в размер на 5831.43 лв. да бъде изцяло прихваната. Със същото решение преписката е изпратена на изпълнителния директор на ДФ „Земеделие" за ново разглеждане и произнасяне. С касационната жалба се твърди недопустимост и неправилност на обжалваното решение. Според касатора ответникът бил уведомен на какво основание е направено прихващането на оторизираната му сума, като изброява възможните хипотези, в които това прихващане може да бъде извършено, без да сочи конкретната от тях. Твърди също, че изложеното в оспорения административен акт уведомление за „извършена удръжка“ имало информационен характер и не подлежало на съдебен контрол за законосъобразност. Прави искане за отмяна на обжалваното решение и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът – И. Р. Т. от [населено място], в представен писмен отговор изразява становище за неоснователност на жалбата.
Участвалият по делото прокурор от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Предлага обжалваното решение като правилно и законосъобразно да бъде потвърдено.
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в първоинстанционното производство и в срока, визиран в чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество съобразно чл. 218 от АПК, касационната жалба е неоснователна.
Производството пред Административен съд - Русе е било образувано по жалба на И. Р. Т. от [населено място] против уведомително писмо с с изх. №02-180-6500/3925 от 24.09.2014г. на изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие" за извършена оторизация и изплатено финансово подпомагане по мярка 214 „Агроекологични плащания“ от програмата за развитие на селските райони 2007-2013г. за кампания 2013г., с което е разпоредено оторизираната субсидия в размер на 5831.43 лв. да бъде изцяло прихваната.
С оспореното решение №40 от 07.11.2016г., постановено по адм. дело №400/2014г. административният съд е отменил уведомителното писмо и е изпратил преписката на изпълнителния директор на ДФ „Земеделие" за ново разглеждане и произнасяне, като в мотивите към съдебното решение са дадени указания по тълкуването и прилагането на закона. За да постанови този резултат първоинстанционният съд е приел, че процесното уведомително писмо е издадено от компетентен орган, но по отношение на извършеното прихващане са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, нарушение на изискването за мотивираност на тази категория актове, въведено с правилото на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК и като последица от това – неправилно приложение на материалния закон. От съдържанието на уведомително писмо по никакъв начин не ставало ясно с кои точно изискуеми и ликвидни публични държавни вземания е извършено процесното прихващане - същите не били определени нито по основание, нито по вид, включително не ставало ясно и какъв е техният размер. Не бил индивидуализиран дори административният акт, въз основа на който е възникнало това задължение, за да се приеме, че по силата на разрешението, дадено с Т. Р. №16 от 31.03.1975г. на ОСГК на ВКС, мотивите са изложени в друг акт, към който процесният препраща. Не били посочени актове, въз основа на които се твърди да е наложено прихващането, не се твърдяло също да е налице хипотеза на влязъл в сила АУПДВ, издаден в производство по установяване на държавно вземане, а било пристъпено направо към удържане на сума с процесния административен акт, което било незаконосъобразно, като сторено в противоречие с разпоредбата на чл. 5б от Регламент № 885/2006. Обжалваното решение е правилно.
Действително се установява, че под Таблица №2 от процесното уведомително писмо за удържаната сума от 5831.43 лв. са изброени три хипотези: 1. санкции от предходни периоди или 2. недължимо оторизирани суми, за които е издаден АУПДВ, или 3. приспаднати суми от изискуеми задължения по други схеми и мерки, администрирани от ДФЗ. Не е посочено по никакъв начин обаче коя от тези хипотези е налице, за да се извърши прихващането. В този случай правилно първоинстанционният съд е приел, че уведомителното писмо е немотивирано, тъй като не е посочено на коя от трите хипотези административният орган е удържал сумата, като не е посочено и фактическото и правно основание за това. Дори да се приеме, че се касае за санкция, следваща от прекратяване на договорни отношения от предходен период между ДФЗ и И. Р. Т., такива твърдения са посочени от процесуалния представител на касатора едва в първоинстанционното производство в съдебно заседание, проведено на 15.01.2015г. Допълнително представените в съдебното производство доказателства, не могат да санират този съществен пропуск на административното производство. В съответствие с Тълкувателно решение №16/31.03.1975г. на ОСГК на ВС, мотивите към административния акт могат да бъдат изложени и отделно от самия акт - в съпътстващата документация по неговото издаване или най–късно до изпращането на жалбата срещу акта, в съпроводителното писмо или в друг документ към изпратената преписка. Но мотивите към акта не могат да се излагат едва в съдебното заседание по оспорване на акта. Мотиви не се съдържат нито в оспорваното писмо, нито могат да се извлекат от документите, предхождащи или съпътстващи неговото издаване. Тук е мястото да се отбележи, че дори с касационната жалба не се конкретизира основанието, на което е извършено прихващане на цялата оторизирана сума. В жалбата отново са изброени възможните хипотези за удържане на сумата, като е посочено, че жалбоподателят е бил уведомен за основанието. По този начин и ответника в касационното производство и административният съд е трябвало да гадаят какво е основанието, на което е извършено прихващането.
За да бъде възможно да се извърши прихващане, не е достатъчно да бъде уведомен бенефициентът за основанието за това, както се твърди от касатора, а следва двете насрещни вземания да са ликвидни и изискуеми (чл. 103 от ЗЗД). Изискването за изискуемост на вземането следва и от приложимата нормативна уредба. Според чл. 65 от Регламент (ЕО) №1122/2009 на Комисията от 30 ноември 2009 година е предвидено съответната сума да се прихваща в съответствие с чл. 5б от Регламент (ЕО) №885/2006. Последната разпоредба регламентира, че държавите-членки уреждат всички неуредени задължения на бенефициера, установени в съответствие с националното законодателство, като ги прихващат от бъдещите плащания, които предстои да бъдат извършени от страна на разплащателната агенция, натоварена с възстановяването на дължимите суми, към същия бенефициер. Или за да бъде извършено прихващане е необходимо освен наличието на бъдещо плащане, което предстои да бъде извършено от разплащателната агенция към същия бенефициер, да има и неуредени задължения на бенефициера, които при това да са установени в съответствие с националното законодателство.
В случая не може да се приеме, че прихванатата сума от 5831.43 лв. представлява неуредено задължение на И. Р. Т., установено в съответствие с националното законодателство. За да бъде изпълнено това изискване на приложимото европейско законодателство е необходимо сумата да е изискуема, в противен случай няма неуредено задължение. Необходимо е и сумата да е установена по основание и размер, тъй като нормата на чл. 5б от Регламент (ЕО) №885/2006 изисква задължението да е установено в съответствие с националното законодателство. В случая безспорно тези условия не са били налице. Към момента на издаване на уведомителното писмо задължението не е било изискуемо – не е имало влязъл в сила административен или съдебен акт, въз основа на който носителят на вземането би могъл юридически обосновано да може да иска от насрещната страна – длъжник, изпълнение на задължението й. Още повече, че от данните по делото се установява, че проведеният по гражданскоправен ред съдебен спор между ДФЗ и И. Р. Т. е приключил с влязло в сила решение за отхвърляне иска на ДФ „Земеделие” по чл. 422 от ГПК.
Затова процесното уведомително писмо е незаконосъобразно, поради което като го е отменил и е върнал преписката на административния орган, съдът е приложил правилно материалния закон. По тези съображения обжалваното пред ВАС съдебно решение е правилно и не страда от релевираните с касационната жалба пороци, поради което следва да се остави в сила.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение №40 от 07.11.2016г., постановено по адм. дело №400/2014г. от Административен съд - Русе. Решението е окончателно.