- 8 -

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1784

гр. София, 22.06.2023 година.

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 15.05.2023 (петнадесети май две хиляди двадесет и трета) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров

като разгледа докладваното от съдията Д. Д. частно гражданско дело № 1207 по описа за 2023 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 1392/21.02.2023 година, подадена от П. В. Н., против определение № 11/16.01.2023 година на Апелативен съд Пловдив, 2-ри граждански състав, постановено по ч. гр. д. № 13/2023 година.

С обжалваното определение съставът на Апелативен съд Пловдив е потвърдил първоинстанционното определение № 2782/05.12.2022 година на Окръжен съд Пловдив, ІV-ти състав, постановено по гр. д. № 3112/2022 година, с което е върната подадената от П. В. Н. против А. Н. А.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Окръжен съд Пловдив, вписан с рег. № 826 в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители и К. Ц. Ц. искова молба с вх. № 31 944/02.12.2022 година, поради недопустимост на предявения с нея иск.

В частната си касационна жалба П. В. Н. излага твърдения, че обжалваното определение е поставено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необоснованост на същото. Поискано е същото и потвърденото с него определение № 2782/05.12.2022 година на Окръжен съд Пловдив, ІV-ти състав, постановено по гр. д. № 3112/2022 година да бъдат отменени и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за разглеждането на спора по същество.

П. В. Н. е уведомен за обжалваното определение на 15.02.2022 година, а частната му жалба срещу него е с вх. № 1392/21.02.2023 година. Поради това е спазен установения в чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване като жалбата на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

За да постанови определението си съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че производството е било образувано пред Окръжен съд Пловдив по подадена на 02.12.2022 година искова молба от П. В. Н. против А. Н. А.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Окръжен съд Пловдив, вписан с рег. № 826 в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители и К. Ц. Ц., с която се искало от съда да постанови решение, с което да бъде прогласена за нищожна публичната продан, проведена по изпълнително дело № 20158260400395, на единствен несеквестируем имот на Н., а именно: самостоятелен обект в сграда с идентификатор 56784.503.328.1.1 по КККР, одобрени със заповед № РД-18-48/03.06.2009 година. на Изпълнителния директор на АГКК, с административен адрес на имота-град Пловдив, район „С.“,[жк], [улица], ет. 1, ап. 1, който самостоятелен обект се намира в сграда № 1, разположена в поземлени имоти с идентификатори 56784.503.327, 56784.503.328, поради нарушаване на редица императивни разпоредби, уреждащи изпълнителното производство, общите правила на ГПК, основополагащи принципи на гражданския процес за законност и диспозитивното начало, както и поради нарушаване от страна на частния съдебен изпълнител на чл. 17, ал. 1 от КРБ, на чл. 8 от ЕКПЧ, на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ, на чл. 1 от Протокол № 1, на чл. 13 от ЕКПЧ, на чл. 17 от Всеобщата декларация за правата на човека и чл. 17 от Хартата на основните права и принципите на върховенството на закона и правовата държава, както и на нарушения на чл. 494, ал. 1 от ГПК. С обжалваното първоинстанционното определение било прието, че защитата на длъжника в изпълнителното производство можела да бъде насочена както срещу материалната, така и срещу процесуалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение, като защитата срещу последната се осъществявала чрез обжалване на изчерпателно изброени в чл. 435, ал. 2 от ГПК изпълнителни действия и само на изрично посочени в закона-чл. 435, ал. 3 от ГПК основания. По изключение, дори и възлагането да не било обжалвано, съобразно чл. 496, ал. 3 от ГПК действителността на продажбата можела да бъде оспорвана по исков ред само при нарушаване на чл. 490 от ГПК и при невнасяне на цената и това ограничение имало за цел стимулиране на третите лица да участват в публичната продан. Именно поради този обществен интерес в действащото право според първоинстанционният съд не бил уреден иск за прогласяване на нищожност на публична продан съответно на постановление за възлагане, в това число и поради несеквестируемост на изнесения на публична продан имот Съставът на Апелативен съд Пловдив споделял приетото от първоинстанционния съд. Законодателят изчерпателно и императивно бил посочил основанията за атакуване на действителността на публичната продан. Тя можела да бъде оспорвана по исков ред само при нарушаване на чл. 490 от ГПК и при невнасяне на цената. Това били случаите, когато в наддаването били участвали лица без право на това-длъжникът, неговият законен представител, длъжностните лица от канцеларията на районния съд, служителите на съдебния изпълнител, както и лицата, посочени в чл. 185 от ЗЗД. Другото основание за недействителност било обявяване за купувач на лице, което не било внесло пълния размер на продажната цена. Само при наведени такива твърдения от страна на ищеца за прогласяване недействителността на публичната продан искът против частния съдебен изпълнител и купувача щял да бъде допустим. В случая в исковата молба, П. В. Н. не твърдял наличие на някоя от предвидените в чл. 496, ал. 3 от ГПК хипотези, обуславящи недействителност на публичната продан. Като аргументи за нищожност били посочени редица общо формулирани норми на защита на частната собственост, без приложимостта им да била обоснована в исковата молба чрез конкретни фактически твърдения. Налице бил предявен иск с недопустим предмет. Действията на съдебния изпълнител, който не бил равнопоставен частноправен субект, се регулирали от правила, уредени в ГПК. По въпроса допустим ли е иск за прогласяване нищожността на постановлението за възлагане, респ. на публичната продан на основания извън тези, посочени в чл. 496, ал. 3 от ГПК, произнасянето на първоинстанционния съд било в съответствие със задължителната съдебна практика на ВКС. Публичната продан била производство за принудително прехвърляне на собственост. Постановлението за възлагане бил крайният акт, с който приключва публичната продан. С него купувачът на публичната продан се легитимирал като собственик на имота. Публичната продан на недвижим имот била деривативен способ за придобиване на вещни права и ако длъжникът не бил собственик на продавания имот, то и купувачът нямало да стане собственик (чл. 496, ал. 2 от ГПК). По правната си характеристика и последици публичната продан не била сделка и се различавала от договора за продажба, поради което за нея не били приложими основанията за недействителност на договорите по ЗЗД. Нормата на чл. 496, ал. 3 от ГПК изрично забранявала оспорване на проданта по исков ред на основания, различни от хипотезите, когато в проданта било участвало лице, което не било имало право да наддава и когато имотът бил възложен на лице, което не било платило цената. В съдебната практика било разяснено, че иск за прогласяване нищожност на публичната продан и на постановлението за възлагане законодателят не бил предвидил. Целта на регламентацията била да се стабилизира публичната продан, включително за да се стимулират третите лица да участват в публичната продан. Този защитен от законодателя обществен интерес изключвал допустимостта по исков ред да се търси прогласяване нищожността на постановлението за възлагане. Във изложението на фактите в исковата молба липсвали подобни основания. Твърдяла се несеквестируемост и евентуално просрочие на искане на взискател за втора публична продан при наличие на спиране на изпълнителното производство-основания непосочени от законодателя в цитираните текстове на ГПК. На състава на Апелативен съд Пловдив било служебно известно (напр. определение № 183/09.05.2022 година на Апелативен съд Пловдив, постановено по в. ч. гр. д. № 20225000500223/2022 година), че било налице неоспорено от П. В. Н. основание за отпадане на несеквестируемостта по чл. 445, ал. 2, т. 1 от ГПК-наличие на присъединен по изпълнително дело № 395/2015 година по описа на А. Н. А.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Окръжен съд Пловдив, вписан с рег. № 826 в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители взискател с вземане за издръжка. В същото време цитираните като механичен сбор нормативни разпоредби от висш ранг не можели да имат приложимост към изложените фактически обстоятелства в исковата молба и не можели да обосноват недействителност на публичната продан. Посочена била в чл. 8, т. 2 от ЕКПЧ допустимост от намеса на държавните власти в неприкосновеността на жилището, включително и за защита здравето и правата на другите, каквото било задължението за издръжка (особено на дете) и това било именно такова защитимо от държавата право. Същото било предвидено и в чл. 1 от Протокол 1/20.03.1952 година на ЕКПЧ-лишаване от притежание на лицето в интерес на обществото, какъвто интерес била дължима издръжка, като там се сочело и правото на държавата да въвежда такива закони, каквито сметне за необходимо за осъществяването на контрол. На П. В. Н. чрез ГПК били предоставени ефективни правни средства за защита в съответствие с чл. 13 от ЕКПЧ. Напълно ирелевантни и неприложими били разпоредбите на чл. 17 от ВДПЧ, както и чл. 17, ал. 1 от КРБ. В чл. 17, т. 1, изр. 2 от ХОПЕС било посочено лишаването от собственост в обществена полза срещу съответна престация, каквато в конкретния случай била даването на издръжка.

Обжалваното определение № 11/16.01.2023 година на Апелативен съд Пловдив, 2-ри граждански състав, постановено по ч. гр. д. № 13/2023 година е такова по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК, поради което подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

П. В. Н. е подал мотивирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, с което е поискал определението на Апелативен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това има ли задължение съдебният изпълнител, при изрично уведомяване от длъжника, да зачете несеквестируемостта на единственото жилище; за това може ли четирите хипотези от ГПК за атакуване на постановлението за възлагане да препятстват прилагането на ЕКПЧ, ВДПЧ, както и ХОПЕС; за това води ли неподаването на молба за нова продан, в предвидения от закона срок, до освобождаване на имота от изпълнение, или това е една „пожелателна“ норма, която съдебният изпълнител и взискателят могат да заобиколят и за това кое е по-важно в българското изпълнително право-защитата на интересите на евентуалния купувач на недвижимия имот на публична продан или правото на собственост на длъжника върху несеквестируемия му имот и правото на законосъобразен процес.

Първият и третият от така поставените въпроси не обосновават допускането на определението на Апелативен съд Пловдив до касационно обжалване. Същите не са относими към конкретния предмет на частното касационно производство, а именно допустим ли е предявеният от П. В. Н. иск. Тези въпроси се отнасят до обстоятелства които биха били предмет на разглеждане на спора по същество, но не и до такива които обуславят допустимостта на иска. Затова те не са били предмет на разглеждане от въззивния съд и не са обусловили правните му изводи при постановяване на обжалваното определение. Четвъртият от поставените въпроси е формулиран твърде широко и не може да бъде съотнесен към правните изводи на състава на Апелативен съд Пловдив намерили израз в постановеното от него определение. Предвид на това така посочените три въпроса не представляват общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК и такова въз основа на тях не може да бъде допуснато.

Вторият от поставените в изложението на Н. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси е съществен, но също не обуславя допускането на въззивното определение до касационно обжалване. При постановяването му съдът е съобразил установената практика, намерила израз в т. 3 от ТР № 4/11.03.2019 година, постановено по тълк. д. № 4/2017 година на ОСГТК на ВКС, съгласно която недействителността на публичната продан по чл. 496, ал. 3 от ГПК може да се релевира както чрез самостоятелен установителен иск, така и чрез позоваване от ищеца и възражение на ответника в други производства. Извън тази недействителност законът не е предвидил други възможности за обявяване на нищожността на публичната продан по исков ред. В този смисъл са определение № 81/20.02.2012 година, постановено по ч. гр. д. № 498/2011 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., определение № 1102/06.11.2013 година, постановено по гр. д. № 4139/2013 година и определение № 477/12.11.2019 година, постановено по ч. гр. д. № 3468/2019 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Както е посочено в първото от тези определения защитата на длъжника срещу процесуалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение се осъществява чрез обжалване само на точно посочени в ГПК изпълнителни действия и само на основанията, посочени в закона-съгласно чл. 435, ал. 2 от ГПК, когато изпълнението е насочено срещу несеквестируемо имущество на длъжника или когато длъжникът не е бил уведомен надлежно за изпълнението, а когато се обжалва постановлението за възлагане на имота при публична продан-съгласно чл. 435, ал. 3 от ГПК, когато наддаването не е извършено надлежно или когато имуществото не е възложено на предложилия най-високата цена. По изключение, съгласно чл. 496, ал. 3 от ГПК, дори и да не е обжалвано възлагането, публичната продан може да се оспорва по исков ред, когато имотът е закупен от лице, което не е имало право да участва в публичната продан (чл. 490 от ГПК) и когато имотът е възложен на лице, което не е платило цената. Целта на това строго ограничение в оспорването на публичната продан е да се стимулират третите лица да участват в нея. Предвид този обществен интерес изричен иск за прогласяване на нищожността (недействителността) на публичната продан и на постановлението за възлагане, с изключение на иска по чл. 496, ал. 3 от ГПК, не е предвиден в закона и съответно не е допустим. Това е прието и в останалите две определения, където е посочено, че самостоятелен иск за прогласяване на нищожност на публична продан и на постановление за възлагане, извън случаите по чл. 496, ал. 3 от ГПК е недопустим. Единствената предвидена възможност в ГПК за оспорване на проданта по исков ред е при нарушаване на чл. 490 от ГПК и при невнасяне на цената. Целта е да се стабилизира публичната продан предвид полученото от взискателя плащане и погасяване дълга на длъжника, за да се стимулират третите лица да участват в публичната продан. Този обществен интерес предопределя недопустимостта на иска. Защитата на правата на третите лица е чрез предявяване на иск за собственост, а не чрез оспорване на публичната продан и постановлението за възлагане. Тази недопустимост е налице и когато искът за нищожност на проданта или постановлението за възлагане се основава на твърдения за несеквестируемост на изнесения на публична продан имот или за недължимост на вземането по изпълнителния лист. Законът е уредил като изключение хипотезите при които може да се иска недействителност на публичната продан, а именно при неплащане на цената и при нарушение на чл. 490 ГПК. По аргумент за противното, исковете за нищожност на Постановлението за възлагане поради несеквестируемост на имота и недължимост на вземането по изпълнителния лист, са недопустими, защото липсва право на иск.

Не е налице и предвиденото в разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационното обжалване, тъй като изложените от П. В. Н. твърдения в тази насока предполагат извършване на проверка на начина на формиране на решаващите изводи на въззивния съд, което не може да бъде извършено на този етап от производството. Основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК е налице само когато неправилността на въззивния съдебен акт, може да бъде изведена от самия него, при обикновения му прочит с оглед на изложеното в касационната жалба, но без да се налага проверка на начина на формиране на волята на решаващия съдебен състав.

С оглед на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 11/16.01.2023 година на Апелативен съд Пловдив, 2-ри граждански състав, постановено по ч. гр. д. № 13/2023 година, по подадената срещу него от П. В. Н., частна касационна жалба с вх. № 1392/21.02.2023 година и такова не трябва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 11/16.01.2023 година на Апелативен съд Пловдив, 2-ри граждански състав, постановено по ч. гр. д. № 13/2023 година.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.