Становище

от съдия Атанас Семов

по определение № 2 от 13. 3. 2024 г. по к. д. № 8/2024

Първото искане до Конституционния съд (КС) от съд от съдебната система по силата на чл. 150, ал. 2 от Конституцията, по чиято допустимост КС се произнася, предполага очертаване поне в общи рамки на разбирането му за изискванията, на които трябва да отговаря всяко искане от съд. Намирам, че тази задача в немалка степен е изпълнена с настоящото Определение № 2 по к. д. № 8/2024, подкрепих и неговия диспозитив. Изразявам обаче резерви във връзка с два обсъдени в мотивите на това определение проблема.

І. Относно изискването за „достигната убеденост”

Според мен може да въведе в заблуждение и да доведе до силно ограничаване на осъществяването на предоставеното на всички съдилища право да сезират КС посоченото в определението, че за да е допустимо, искането „…следва да бъде обосновано не от съмнение за противоконституционност, а да се основава на достигнатата убеденост на съда, изразена чрез приведени доводи”.

1. Наистина е възможна ситуация, в която съд (съдебен състав), който се произнася по дело, установява по несъмнен за него начин противоречие с Конституцията на приложима по делото норма от закон. В този случай той следва просто да „препрати” проблема за разрешаване от КС, ако се възприема разбирането, че сам не е компетентен да прогласи – дори инцидентно и с правни последици само за страните по делото (inter partes) – неприложимост на тази законова норма поради противоконституционност. Разбира се, с резервата, че в някои случаи конституционната норма, противоречие с която установява, може да е самоизпълнима, поради което съдията може – и е длъжен по смисъла на чл. 5, ал. 2 от Конституцията[1] – да приложи самата конституционна норма и да реши делото на основание именно на тази норма, а не на противоречащата ù законова.

2. Много по-вероятна обаче е ситуация, при която...