Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, гр. София срещу решение № 383 от 12. 12. 2019 г. по в. т. д. № 376/2019 г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, трети състав в частта, с която е обезсилено решение № 25 от 21. 02. 2019 г., поправено с решение № 52 от 30. 04. 2019 г., постановени по т. д. № 156/2017 г. на Пазарджишки окръжен съд в частта, с която Ц. Д. П. и Г. Д. А. са осъдени да заплатят солидарно на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД сумата от 86 292, 34 лв., представляваща част от главницата по договор за банков кредит от 23. 01. 2008 г., включваща: 39 062, 06 лв. – сбор от неплатени вноски с настъпил падеж в периода от 15. 02. 2013 г. до 15. 06. 2017 г. и 55 822 лв. - предсрочно изискуема главница, заедно със законната лихва върху сумата от 39 062, 06 лв., считано от датата на предявяване на иска – 13. 06. 2017 г., а върху сумата от 55 822 лв., считано от 15. 07. 2017 г., и е прекратено производството по делото в частта по осъдителните искове.

В касационна жалба вх. № 10170/27. 12. 2019 г. (наименувана „частна жалба“) и касационна жалба вх. № 309/15. 01. 2020 г. на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, гр. София, по които е образувано настоящото производство, се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост. Касационният жалбоподател релевира оплаквания срещу обусловилия решението на въззивната инстанция в обжалваната част извод за идентичност в предмета на предявените от банката установителен иск по реда на чл. 422 ГПК и осъдителен иск по чл. 430, ал. 1 ТЗ, като сочи, че по осъдителния иск се е позовал на обявяване на кредита за предсрочно изискуем с исковата молба, съответно на настъпване на предсрочната изискуемост с връчването на исковата молба на ответниците. Твърди, че еднаквият размер на претендираните суми по главния и по евентуалния иск е следствие от удовлетворяване на част от вземането на банката по изп. д. № 193/2010 г. на ЧСИ И. Б.. Поддържа, че задължението на въззивния съд да се произнесе по евентуалния осъдителен иск произтича от задължителните указания по Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 3 от 27. 03. 2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът прави искане за отмяна на атакуваното решение в обжалваната част.

Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като независимо от квалифицирането в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на твърдяното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се позовава на разрешаването на въведените правни въпроси от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Касаторът поставя следните правни въпроси: „1. Към кой момент се установява съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение в производството по чл. 422 ГПК?; 2. Изискуемо ли е, по смисъла и в хипотезата на иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вземане, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката-кредитор по реда на чл. 418 вр. чл. 417, т. 2 ГПК и чл. 60, ал. 2 от ЗКИ (ЗАКОН ЗА КРЕДИТНИТЕ ИНСТИТУЦИИ)?“. Твърди, че произнасянето на въззивния съд по формулираните въпроси противоречи на практиката на ВКС, а именно на Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 8 от 2. 04. 2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 3 от 27. 03. 2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 175 от 6. 06. 2011 г. по гр. д. № 1242/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о.

Ответниците по касация Ц. Д. П. и Г. Д. А. са депозирали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразяват становище за недопустимостта на подадените срещу въззивното решение „частна“ жалба и допълнителна касационна жалба. При условията на евентуалност поддържат, че не са налице твърдяните основания за достъп до касация, респ. – че подадената касационна жалба е неоснователна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими – подадени от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК.Нтелни са доводите на ответниците по касация за недопустимост на жалбите, тъй като първата е наименувана „частна жалба“, а в допълнителната е посочено, че се атакува решението на въззивния съд в отменителната му част. Независимо от непрецизното наименуване на касационната жалба и посоченото в началото на изложението по допълнителната жалба, че се обжалва въззивния акт в частта за отмяна на първоинстанционното решение, с което са уважени предявените осъдителни искове, е налице яснота на процесуалната воля на касатора за атакуване на въззивното решение в частта за обезсилване на първоинстанционния акт и прекратяване на производството по делото по предявения осъдителен иск при направено изрично искане за отмяна на решението в посочената част.

С решение № 25 от 21. 02. 2019 г. по т. д. № 156/2017 г. на Пазарджишки окръжен съд, поправено с решение № 52 от 30. 04. 2019 г., е признато за установено по предявения по реда на чл. 422 ГПК иск съществуването на вземането на „Райфайзенбанк /България/ “ ЕАД към ответниците Ц. Д. П. и Г. Д. А. в размер на 3 500 лв., просрочена главница, сбор от погасителните вноски, дължими за месеците от февруари до юли 2010 г., и е отхвърлен искът за съществуване на вземането за главница към дата на издаване на заповедта за изпълнение за разликата до 86 292, 34 лв. Със същото решение Ц. Д. П. и Г. Д. А. са осъдени да заплатят солидарно на „Райфайзенбанк /България/ “ ЕАД сумата от 86 292, 34 лв., представляваща част от главница по договор за банков кредит от 23. 01. 2008 г., включваща 39 062, 06 лв. – сбор от неплатени вноски с настъпил падеж в периода от 15. 02. 2013 г. до 15. 06. 2017 г. и 55 822 лв. – предсрочно изискуема главница, заедно със законната лихва върху сумата от 39 062, 06 лв., считано от датата на предявяване на иска – 13. 06. 2017 г., а върху сумата от 55 822 лв., считано от 15. 07. 2017 г. Частичното отхвърляне на установителния иск първоинстанционният съд е мотивирал с ненастъпването на предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение поради липсата на твърдения /позоваването на ищеца е на т. нар. автоматична предсрочна изискуемост, предвидена в договора за кредит/ и данни за достигнало до длъжниците волеизявление на банката за обявяване на предсрочната изискуемост, като се е позовал на задължителните указания по т. 18 на Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. на ОСГТК на ВКС. За да уважи евентуалния осъдителен иск, окръжният съд е приел, че се е осъществил и субективният факт от значение за настъпване на предсрочната изискуемост на вземането на ищеца по процесния договор за кредит, тъй като исковата молба, с която ищецът е упражнил правото да превърне кредита в предсрочно изискуем, е била връчена на ответниците по делото.

В обжалваното въззивно решение, постановено в производство по въззивни жалби на ответниците срещу първоинстанционния акт в частта за уважаване на главния и на евентуалния иск, въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния за основателност на предявените по реда на чл. 422 ГПК установителни искове за съществуване на вземането на банката към ищците за сумата от 3 500 лв., представляваща просрочени вноски по процесния договор за кредит, дължими за месеците от февруари до юли 2010 г., чиято изискуемост е настъпила преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от банката, ищец. За да постанови въззивното решение в обжалваната част, въззивният съд е приел, че предявените специални установителни искове по чл. 422 ГПК и евентуалните осъдителни искове са с едно и също основание и не е налице разлика във вида на търсената с исковете защита. Изтъкнал е, че твърдяната предсрочна изискуемост на кредита, произтичаща от един и същи договор на страните, представлява общ правопораждащ факт и за главните и за евентуалните искове. Посочил е, че твърдението за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита с исковата молба не води до различие в основанието на исковете, тъй като не променя същността на релевираните в подкрепа на спорното правоотношение факти. Решаващият състав е изразил разбиране, че уважаването на иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК има за последица влизането в сила/стабилизирането на издадената заповед за изпълнение, съответно влизане в сила на издадения изпълнителен лист, каквато е целта и на осъдителния иск. Според апелативния съд еднаквите последици от уважаването на исковете обуславя липсата на правен интерес от предявяване на осъдителен иск срещу длъжника за изпълнение на същото задължение, включително в случай на подадено възражение по чл. 414 ГПК. От идентичния предмет на евентуално предявените осъдителни искове и на исковете по чл. 422 ГПК и предвидения специален ред за установяване на вземането, предмет на издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК, въззивният съд е извел недопустимостта на осъдителните искове за същите вземания, което е мотивирало постановяването на въззивния акт в обжалваната му част.

Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на атакуваното решение в обжалваната част.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставеният от касационния жалбоподател в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос „Към кой момент се установява съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение в производството по чл. 422 ГПК?“ не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът няма обуславящ правните изводи на въззивния съд за недопустимост на предявения евентуален осъдителен иск по чл. 430, ал. 1 ТЗ характер и не е значим за изхода на спора по този иск, поради което касационното обжалване по този въпрос не може да бъде допуснато.

Налице са предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната част следва да бъде допуснато за проверка съответствието на решението със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18. 06. 2016 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, по отношение на обусловилия изхода на спора въпрос по т. 2 от изложението на касатора, който настоящият състав уточнява по реда на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19. 02. 2010 г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС като въпрос относно изискуемостта на вземането по договор за банков кредит.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД следва да внесе държавна такса в размер на 1 725, 85 лв. по сметка на ВКС.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 383 от 12. 12. 2019 г. по в. т. д. № 376/2019 г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, трети състав в частта, с която е обезсилено решение № 25 от 21. 02. 2019 г., поправено с решение № 52 от 30. 04. 2019 г., постановени по т. д. № 156/2017 г. на Пазарджишки окръжен съд в частта, с която Ц. Д. П. и Г. Д. А. са осъдени да заплатят солидарно на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД сумата от 86 292, 34 лв., представляваща част от главницата по договор за банков кредит от 23. 01. 2008 г., включваща: 39 062, 06 лв. - сбор от неплатени вноски с настъпил падеж в периода от 15. 02. 2013 г. до 15. 06. 2017 г. и 55 822 лв. - предсрочно изискуема главница, заедно със законната лихва върху сумата от 39 062, 06 лв., считано от датата на предявяване на иска – 13. 06. 2017 г., а върху сумата от 55 822 лв., считано от 15. 07. 2017 г., и е прекратено производството по делото в частта по осъдителните искове.

УКАЗВА на касационния жалбоподател „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за заплатена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер на 1 725, 85 лв., като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.

Да се изпрати съобщение на касационния жалбоподател с указанията.

След представяне на вносния документ за заплатената държавна такса делото да се докладва на Председателя на I т. о. за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.