Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Г. М., [населено място], чрез пълномощника и адвокат Д. М., срещу въззивно решение № 2247/2020 г. по гр. д. № 4752/2019 г. по описа на Софийски градски съд. Поддържат се оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по въпроса: неплащането на наемна вноска повече от десет години от страна на държател на недвижим имот, представлява ли демонстрация пред собственика, че държателят е започнал да упражнява самостоятелна власт върху имота с намерение да го свои. Не се сочи практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответникът по касация Столична община счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното:

С въззивното решение е потвърдено решение №565056/2018г. по гр. д. №37779/17г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от И. Г. М. срещу Столична община иск за признаване, че ищцата е собственик на недвижим имот – апартамент №20, находящ се в С.,[жк], [жилищен адрес] /подробно описан/ на основание придобивна давност.Въззивният съд е приел, че e предявен иск по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищцата е собственик на процесния имот на основание изтекла в нейна полза 10-годишна придобивна давност.Твърденията са, че ищцата владее непрекъснато имота като свой собствен от 1999г. до настоящия момент като през годините е извършила основни ремонти на жилището и през целия период не е била обезпокоявана. За да бъде уважен така предявеният следва да бъде установено чрез пълно и главно доказване от ищцата наличието на две кумулативни предпоставки – да е осъществено непрекъснато владение по отношение на процесния имот и да е изтекъл предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС срок от 10 години. Съгласно чл. 68 ЗС владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Владението се характеризира с обективен признак – упражняване на фактическа власт върху вещта, и субективен признак – намерение вещта да се държи като своя. Като се е позовал на практика на ВКС /решение № 197/2015г. по гр. д. № 2426/2015г., Iг. о./ въззивният съд е посочил, че „в случая, при който държането произтича от наемно правоотношение между собственик и наемател, като впоследствие наемателят променя намерението си и завладява вещта, промяната следва да бъде демонстрирана по отношение на собственика, който е и бивш наемодател”. В случая е безспорно установено, че ищцата упражнява фактическа власт върху имота повече от 10 години. Установено е от настанителна заповед № 271/27.10.1983г., че на основание чл. 3, чл. 5 и чл. 18 ЗНО бащата на ищцата Г.М., заедно с четиричленното си семейство /включително ищцата/, е настанен в процесното жилище. Семейството се настанило през 1984г., а от 2000г. в имота живее ищцата със съпруга и детето си. Фактическата власт върху имота изначално е установена от страна на наследодателя на ищцата и от нея по наемно правоотношение. Наемната цена е заплащана до 2000г. Наличието на наемно правоотношение изключва владението, тъй като в този случай е налице държане, тоест упражняване на фактическа власт със съзнание и намерение, че имотът се държи за другиго. Ищцата твърди, че от 1999г. започнала да упражнява самостоятелно фактическа власт върху имота с намерение да го свои. Не е установено, че това намерение е обективирано по ясен и недвусмислен начин нито пред ответника, нито пред „Домстроителен комбинат София” АД /който според нея бил предходен собственик на имота/. Извършването на ремонтни дейности в имота не са достатъчни, за да обосноват наличието на такова намерение, тъй като чрез тяхното осъществяване би възникнало вземане за наемателя за възстановяване на тези разходи. Дори да се приеме, че подаването на молба за издаване на констативен нотариален акт за собственост, достигнало до знанието на ответника, представлява такава демонстрация на своене, то същата е от 21.10.2016г. Установеното държане е възможно да се превърне във владение, но само ако се докаже, че ищецът е променил субективното си намерение и е манифестирал по явен и несъмнен начин пред собственика своето намерение да счита имота за свой, като при спор той носи доказателствената тежест да установи така нареченото преобръщане на владението. Липсват доказателства, че ищцата е извършила действия, с които е престанала да държи вещта за другиго и е започнала да я държи за себе си с намерение да я свои, както и че такива действия по превръщане на държането във владение са доведени до знанието на собственика. Така предявеният положителен установителен иск е неоснователен. Тежестта на доказване на правото на собственост е за ищеца и не е необходимо насрещната страна да провежда пълно доказване на своето право на собственост. Доводите, че имотът е бил собственост на „Домстроителен комбинат София”, а не на ответната община, са счетени за неоснователни. Прието е, че съгласно АДС № 12688-2697/84г. 32 апартамента от жилищния блок, сред които и процесният, са предоставени на РНС „В.Л”. Имотът е предоставен за оперативно управление на държавната организация РСП „Благоустройство и комунално стопанство” при район „В.Л”. Ищцата се позовава на чл. 17а от ЗППДОП отм., като твърди, че имотът е предоставен за стопанисване и управление на ДСО „Софстрой” и след преобразуването на организацията в еднолично търговско дружество - „Софстрой” ЕАД, всички активи, включително и процесният имот, са преминали в собственост на дружеството. Не са установени всички елементи от фактическия състав на чл. 17а ЗППДОП отм., Съгласно чл. 2, т. 1 от Наредба за отдаване под наем на жилищни и други имоти Стопанско предприятие „Благоустройство и комунално стопанство” стопанисва пряко жилищата, включително тези от оборотния жилищен фонд, в строителните граници на населените места, предоставени на съответния народен съвет. В случая имотът е бил предоставен на РНС „В.Л” и е възложено на СП „Благоустройство и комунално стопанство” да го стопанисва. Не е установено да е включен в активите на „Домостроителен комбинат – София“ ЕАД.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК.

Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос не може да предпостави допускане касационно обжалване на въззивното решение в сочените хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Касаторът не сочи никаква съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и не обосновава приложимост на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – а именно, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Следва да се има предвид, че изводът на въззивния съд за недоказаност на твърдяното оригинерно придобивно основание, не е основан само на посоченото от касатора относно факта на „неплащане на наемни вноски“. Въззивният съд е посочил, че не е доказано от ищцата, чиято е и доказателствената тежест, т. нар. преобръщане на държането във владение /interverssio possessionis/ чрез извършване на явни и несъмнени действия, които са достигнали до знанието на собственика, а последният, въпреки това знание, не е предприел никакви правни действия в период на повече от десет години за защита на правото си на собственост. Преценката е направена след анализ на събраните доказателства, както и на посочените от самата ищца факти в обстоятелствената част на исковата молба. Следва да се посочи, че е съобразена и практиката на ВКС /решение №70/2017г. по гр. д.№3991/2016г., ІІ г. о./, според която след като фактическата власт върху имота е установена като държане, тя може да се преобърне във владение, само ако държателят промени намерението си да я упражнява вече изключително за себе си. Промяната в намерението да свои вече имота трябва да намери външна проява чрез действия, които отричат правата на досегашния собственик и това следва от изискването владението да не е установено по скрит начин. Следва да се има предвид, че приетото от въззивния съд относно липсата на предпоставките на чл. 17а ЗППДОП отм. за прехвърляне правото на собственост в патримониума на посоченото ЕАД, а оттук и статутът на имота като общински, налага извод за приложение мораториума по §1, ал. 1 ЗИД на ЗС /ДВ, бр. 46/2006г./ относно придобиването му по давност.

С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за допускане касационното обжалване на въззивното решение.На ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнагражение за производството по чл. 288 ГПК в размер на 200 лева.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2247/2020 г. по гр. д. № 4752/2019 г. по описа на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА И. Г. М., [населено място], да заплати на Столична община разноски за производството по чл. 288 ГПК – юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: