Р Е Ш Е Н И Е
№ 106София, 28.09.2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в открито заседание на петнадесети септември две хиляди двадесет и втора година, в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: С. К.
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
при секретаря Е. П. като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 3905 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 295 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. В. З. срещу решение № 793 от 23.04.2021 г. по в. гр. д. № 237/2021 г. на Варненския окръжен съд.
Жалбоподателят поддържа, че съдът неправилно е зачел период на давностно владение преди 1995 г., който не е бил въведен от ответниците в тяхното възражение за придобивна давност. Освен това съдът не отчел значението на извършеното отчуждително производство по отношение на имотите на страните при преценката за спазването на давностния срок по чл. 79, ал. 1 ЗС. Неправилно били преценени свидетелските показания за придобивната давност, не била извършена и съвкупна преценка на всички доказателства при съобразяване рамките на спора, очертан с въззивната жалба. Изложени са и доводи по съществото на спора.
Ответниците М. Т. Б. и М. Ц. К.-Б. оспорват жалбата. Считат, че въззивното решение е правилно. Заповед № 153/30.09.2003 г., която поставя регулационна линия между техния имот и имота на жалбоподателя, не им била съобщена, затова тя не влияе на хода на придобивната давност. За тази заповед те научили едва по повод завеждане на делото на 24.06.2016 г. През периода 14.03.1995 г. – 24.06.2016 г. те са владели непрекъснато спорната реална част от имот и това е довело до придобиването по давност. Правилно съдът приел, че последващата заповед № 0007/13.02.2004 г. е издадена без основание, при наличието на невлязъл в сила административен акт - предходната заповед от 2003 г., затова тя също не се отразява на придобивната давност. Но дори да се приеме, че двете заповеди са без пороци и са влезли своевременно в сила, то пак спорната част е била придобита от жалбоподателите по давност, тъй като в периода 30.09.2003 г. – 24.06.2016 г. е изминал период на давностно владение, който е по-дълъг от 10 г. Спазено е изискването на чл. 200, ал. 2, вр. чл. 19 ЗУТ за придобиване по давност на реална част от урегулиран поземлен имот. Позовават се на практика на ВКС.
С определение № 135 от 28.03.2022 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса допустимо ли е съдът да основе решението си на невъведен от ответника в процеса факт или възражение, при което, излизайки извън рамките на законовите си правомощия, да отмени първоинстанционното решение и да се произнесе по незаявено с въззивната жалба основание за неправилност на решението.
За да се произнесе, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Страните по делото са собственици на съседни имоти – ищецът е собственик на ПИ с идентификатор .........., а ответниците – на ПИ с идентификатор ..................
Предмет на предявения от З. В. З. срещу М. Т. Б. и М. Ц. К.-Б. иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР е площ от 25 кв. м., заключена между регулационната линия между двата имота, очертана със заповеди № 153/30.09.2003 г. и № 0007/13.02.2004 г., и границата по кадастралната карта, одобрена със заповед № 300-15-3/16.02.2004 г. Площта е заключена между букви А, Б, В и Г на скицата на стр. 115 от първоинстанционното производство. Искът първоначално е бил уважен на две инстанции, но съдът е признал правото на собственост на ищеца върху спорната реална част към един минал момент – момента на одобряване на кадастралната карта, а не към настоящия момент.
С решение № 104 от 20.01.2021 г. по гр. д. № 4498/2019 г. на ВКС, I-во г. о., първото въззивно решение е било обезсилено и делото е върнато на същия съд за постановяване на решение по предявения иск, в което съдът да се произнесе по правата на страните към настоящия момент, както и по възражението на ответниците за придобивна давност.
При новото разглеждане на делото въззивният съд е изпълнил указанията на ВКС, като е отхвърлил предявения иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР. От фактическа страна съдът е проследил промените в правото на собственост за двата съседни имота, различното местоположение на границата между тях според кадастралните планове от 1956 г. и 1977 г., регулационните планове от 2003 г. и 2004 г. и кадастралната карта от 2004 г. Приел е, че според регулационните планове спорната площ попада в урегулирания имот на ищеца, а според кадастралната карта – в имота на ответниците.
От правна страна съдът е приел, че решаващо за изхода на делото е възражението на ответниците, че са придобили спорната площ по давност, която според тях започва да тече от 40-те години на XX-ти век, като са присъединили владението на праводателите си. Обсъдени са показанията на свидетелите М. Ж. и П. П., според които спорната реална част винаги е била в имота на ответниците, тъй като този имот е ограден и оградата не е променяна. Обсъдени са елементите от фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС и е прието, че в случая те са налице, като ответниците са владели спорната площ като част от своя имот още от 1978 г. Обсъдени са забраните по чл. 59 З. /отм./ и чл. 200 ЗУТ за придобиване по давност на реална част от урегулирани имоти. Отчетено е, че до 2003 г. имотите не са имали регулационен статут, като регулацията е едва след 2003 г. Обсъдени са разпоредбите на § 9 ПЗР на ЗКИР и § 6, ал. 1-4 и § 8, ал. 1 ПР на ЗУТ за отпадане на отчуждителното действие на неприложените дворищнорегулационни планове. Прието е, че създадената по силата на неприложения дворищнорегулационен план /ДРП/ собственост върху спорната реална част се прекратява, а собствеността на имотите, за които дворищната регулация не е приложена, се възстановява автоматично в положението отпреди влизане в сила на неприложения ДРП. Направен е извод, че ответниците могат да се позоват на придобивна давност от 1978 г., когато техният праводател е придобил имота, до 2003 г., когато е приет регулационният план. Този период е повече от изискуемите 10 години по чл. 79, ал. 1 ЗС. По тази причина спорната площ от 25 кв. м. е придобита от тях по давност и към момента те се легитимират като нейни собственици, съответно – искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР за тази площ е неоснователен.
Решението е неправилно.
В практиката на ВКС последователно се приема, че съдът не може да основе решението си на невъведено от ответника възражение, както и на факти, на които той не се е позовал. В този смисъл е посоченото от жалбоподателя решение № 145 от 28.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 2739/2019 г., I т. о. В него се приема, че произнасянето по факт, който не е бил надлежно въведен в предмета на спора, кумулира както нарушение на чл. 269 ГПК, така и на принципите за диспозитивното начало, състезателността и равенството на страните в процеса. Прието е, че значимите за всяко дело обстоятелства зависят от неговия предмет, а съгласно закрепения в чл. 8 ГПК принцип на диспозитивното начало предметът на делото се определя от страните. Всяка от тях посочва релевантните за правния спор факти и обстоятелства, на които основава исканията и възраженията си и в съответствие с чл. 154, ал. 1 ГПК ангажира доказателства, необходими за тяхното установяване. При изграждане на своите фактически и правни изводи съдът е ограничен от исканията и възраженията на страните и събраните от тях доказателства. Спазването на чл. 236, ал. 2 ГПК – произнасяне в предметните предели на спора, въз основа на въведени от страните факти и обстоятелства, обезпечава правилността на решението. Същото се приема и в решение № 230 от 11.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 1090/2011 г., II т. о., решение № 136 от 17.10.2019 г. на ВКС по т. д. № 2673/2018 г., II т. о., решение № 292 от 16.10.2018 г. на ВКС по т. д. № 3148/2017 г., II т. о., и др. Тази практика се споделя от настоящия състав и следва да намери приложение по настоящото дело.
В настоящия случай въззивният съд е направил решаващ извод, че ответниците са придобили спорната реална част по давност, като владението е упражнявано в периода от 1978 г., когато техният праводател е придобил имота, до 2003 г., когато е приет регулационният план на населеното място. Този извод не е съобразен с обстоятелството, че ответниците са се позовали на придобивна давност, започнала да тече от 1995 г., съгласно уточнението, направено в първоинстанционното производство - съдебно заседание от 16.01.2017 г., стр. 182. Като не е съобразил това обстоятелство, въззивният съд е действал в противоречие с посочената по-горе практика на ВКС. Това налага правният спор да бъде разгледан при съобразяване на точния предмет на въведеното в процеса от ответниците възражение за придобивна давност.
Фактическата обстановка е правилно установена от въззивния съд. От приетите по делото експертизи се установява, че границата между двата съседни имота има различно местоположение според кадастралния план от 1956 г., кадастралния план от 1977 г. регулацията според заповеди на кмета на общината № 153/30.09.2003 г. и № 0007/13.02.2004 г. и кадастралната карта от 2004 г. Различните граници са отразени на комбинираната скица на стр. 115 от първоинстанционното производство.
Установено е също, че непрекият праводател на ищеца - О. Г. Н., е купил имот .........../имот № ............по КП от 1977 г./ с нотариален акт № ..../78 г. чрез ОбНС; имот № ..........е отчужден за тенис база със заповед № 1928/28.06.86 г. и възстановен с решение на кмета на общината № 691/15.10.1992 г. От своя страна ответникът М. Т. Б. е придобил по дарение от родителите си с нотариален акт № .........../1978 г. 3/6 ид. части от имот .........../част от него е имот пл. № .............по плана от 1977 г./, като собственик на другата 1/2 ид. част е бил неговият братовчед М. П. Б.. С нотариален акт № ........./1979 г. М. Б. и М. Б. са признати за собственици по давност на 225 кв. м. от същия имот ............ Имот пл. № ..........е отчужден със заповед № 952/13.04.1979 г. и допълнителна заповед № 952/08.02.1980 г. Отчуждаването е за атракционна площадка и улица. Реституцията за имот ...........е осъществена с решение на ВС № 637/14.03.1995 г. по д. № 2826/1994 г.
Установено е, че със заповед № 153/30.09.2003 г., издадена на основание чл. 133 ЗУТ, е одобрен план-извадка – ПРЗ от Предварителен проект за паркоустройствен и регулационен план, с който се обособява УПИ .............. Границите на обособения с този план-извадка УПИ ..............., включително и към имота на ответниците М. Т. Б. и М. Ц. К.-Б., съвпадат с регулацията, утвърдена със заповед № 0007/13.02.2004 г., издадена на основание чл. 16 ЗУТ. Заповед № 153/30.09.2003 г. е била предмет на пряк съдебен контрол, като с решение № 2670/22.02.2019 г. по адм. д. № 9719/2018 г. на ВАС, II-ро отделение, е прието, че жалбоподателката М. Ц. К.-Б. /ответник по настоящото дело/ не е непосредствено засегната от предвижданията на плана и затова не е легитимирана да оспорва заповедта. По тази причина решението на АС-Варна е обезсилено и производството е прекратено – стр. 48 по гр. д. № 2169/17 В.. Следователно заповед № 153/30.09.2003 г. е влязла в сила още през 2003 г. Заповед № 0007/13.02.2004 г. е влязла в сила на 19.02.2004г. според направеното върху нея отбелязване.
При тези данни следва да се приеме, че до 2004 г. действителната граница между имотите на страните се определя по кадастралния план от 1956 г., по който са съставени нотариалните актове на праводателите на страните. През 2004 г. обаче тази граница се променя, а оттук се променят и пространствените предели на правото на собственост на страните. Със заповед № 0007/13.02.2004 г. се поставя регулационна линия между имотите на страните. Утвърденият с тази заповед ПУП е по чл. 16 ЗУТ, а плановете по чл. 16 ЗУТ имат непосредствено отчуждително действие. Ето защо в случая регулационната линия, очертана с този план, определя след 2004 г. действителната граница между имотите на двете страни. Границата, очертана с кадастралната карта от 2004 г., не съвпада с регулационната линия, като навлиза навътре в имота на ищеца и отнема неправомерно от този имот спорните 25 кв. м. Налице е грешка в кадастралната карта, която следва да бъде отстранена с решението по настоящото дело.
Неоснователен е доводът на ответниците М. Т. Б. и М. Ц. К.-Б., че заповед № 0007/13.02.2004 г. няма правно действие, тъй като се основава на невлязлата в сила заповед 153/30.09.2003 г. Както бе посочено по-горе, заповедта от 2003 г. е била предмет на пряк съдебен контрол, при който съставът на ВАС е приел, че М. Ц. К.-Б. не е легитимирана да оспорва заповедта. Следователно не може да се направи извод, че заповедта не е влязла в сила, тъй като не е връчена на ответниците. По-същественото обаче е това, че заповед 153/30.09.2003 г. не съставлява основание за издаване на последващата заповед № 0007/13.02.2004 г., затова евентуалните пороци или невлизането в сила на първата заповед не влияе на валидността и влизането в сила на втората заповед. Първата заповед от 2003 г. е по чл. 133 ЗУТ и представлява план-извадка – ПРЗ от предварителен проект за паркоустройствен и регулационен план на П. зона-В., конкретно за УПИ ..........., кв. 1, съставна зона 3 – „Г. ч.“. Съгласно чл. 133, ал. 1 ЗУТ в процеса на изработване на подробни устройствени планове инвестиционно проектиране за нови строежи в поземлените имоти може да се разрешава въз основа на подробен устройствен план, който е извадка от изработвания проект за подробен устройствен план. Следователно в настоящия случай заповедта по чл. 133 ЗУТ / заповед 153/30.09.2003 г./ е само извадка за конкретен имот от един бъдещ план, който все още е бил в процес на изработка и едва впоследствие е утвърден със заповед № 0007/13.02.2004 г. Вторият план е основен и видно от данните по делото това е план по чл. 16 ЗУТ, който има непосредствено отчуждително действие. С този план се определя регулационната линия между имотите на страните. Заповед № 0007/13.02.2004 г. е влязла в сила на 19.02.2004г. според направеното върху нея отбелязване. Предходната заповед от 2003 г., дори да има някакви пороци или да не е влязла в сила, не влияе на валидността и влизането в сила на основния план, утвърден със заповедта от 2004 г.
Неоснователно е възражението на ответниците за придобиване по давност на спорната площ, заключена между регулационната и кадастралната граница между двата имота. Към 1995 г., когато е заявеният от ответниците начален момент на давностно владение, не е имало законова пречка за придобиване по давност на спорната площ, тъй като към този момент имотите не са били урегулирани. С влизане в сила на регулацията по заповед № 0007/13.02.2004 г. обаче следва да бъде съобразявана разпоредбата на чл. 200 ЗУТ. Разпоредбата урежда случаите, при които при действието на ЗУТ може да бъде придобита по давност реална част от урегулиран поземлен имот. Хипотезата на чл. 200, ал. 1 ЗУТ изисква придобиваната по давност реална част от УПИ да има минималните размери по чл. 19 ЗУТ. Това условие в случая не е налице. Изключението по чл. 200, ал. 2 ЗУТ е изяснено в практиката на ВКС. Приема се, че то касае само случаите на придобиване по давност на части, придадени по регулация с план по чл. 17, ал. 2, т. 2 или чл. 15, ал. 3 ЗУТ – в този смисъл решение № 154/21.12.2020 г. по гр. д № 4689/2019 г. на ВКС, I-во г. о. и цитираната в него практика. Настоящият случай не е такъв. Регулацията от 2004 г. е по чл. 16 ЗУТ, следователно в настоящия случай изключението по чл. 200, ал. 2 ЗУТ също не е налице и ответниците не могат да придобият по давност спорната площ. Осъщественото от тях владение от 1995 г. до 2004 г. е за срок по-малък от изискуемия по чл. 79, ал. 1 ЗС, а след 2004 г. възниква пречката на чл. 200, ал. 1 и ал. 2 ЗУТ за придобиване по давност на реална част от УПИ. Но дори придобивната давност върху спорната реална част да беше изтекла преди 2004 г., то след 2004 г. по силата на плана по чл. 16 ЗУТ тя става собственост на ищеца, а разпоредбата на чл. 200 ЗУТ забранява придобиването по давност от ответниците след този момент.
По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде отменено и предявеният иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР – уважен.
При този изход на делото на ищеца следва да се присъдят разноските за всички инстанции.
Разноските на ищеца за първата инстанция възлизат на 1432, 70 лв.; за първото касационно производство – 600 лв.; за второто въззивно производство – 900 лв. и за второто касационно производство – 1405 лв. или общо 4337, 70 лв.
Заради промяната на резултата по делото с настоящото решение следва да се отмени обжалваното въззивно решение изцяло, включително в частта за разноските, както и свързаното с него определение по чл. 248 ГПК - определение № 2163 от 18.06.2021 г. по в. гр. д. № 237/2021 г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
РЕШИ :
ОТМЕНЯ решение № 793 от 23.04.2021 г. по в. гр. д. № 237/2021 г. на Варненския окръжен съд и определение № 2163 от 18.06.2021 г. по в. гр. д. № 237/2021 г. на Варненския окръжен съд и вместо това постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР по отношение на ответниците М. Т. Б. и М. Ц. К.-Б., двамата от [населено място], [улица], ет. 2, ап. 4, че ищецът З. В. З. от [населено място], [улица], ап. 10, е собственик на терен с площ от 25 кв. м., заключен между точки А, Б, В и Г на комбинираната скица на вещото лице Р. Д., намираща се на стр. 115 по гр. д. № 7392/2016 г. на Варненския районен съд, приподписана от настоящия състав и представляваща неразделна част от решението, които 25 кв. м. представляват част от собствения имот на ищеца З. В. З. - ПИ с идентификатор ............., но поради грешка неправилно са включени като част от съседния имот на ответниците - ПИ с идентификатор .............., съгласно КККР на [населено място], одобрени със заповед № 300-5-13/16.02.2004 г. на изп. директор на АГКК, изменена със заповед № КД-14-03-76/05.04.2006 г. на началника на С.- [населено място].
ОСЪЖДА М. Т. Б. и М. Ц. К.-Б., двамата от [населено място], [улица], ет. 2, ап. 4, да заплатят на З. В. З. от [населено място], [улица], ап. 10, разноските за всички инстанции в размер на 4337, 70 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: