Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството „ЗАСТР. К. Л ИНС“ АД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 183 от 24. 11. 2020 г., постановено от Апелативен съд – В. Т по в. гр. д. № 268 по описа на съда за 2020 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно такова № 129 от 26. 03. 2020 г., постановено от Окръжен съд – Русе по гр. д. № 709 по описа на съда за 2018 г. в неговата част, с която касаторът е осъден да заплати на М. А. В. сумата 20000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от настъпилата при ПТП на 11. 09. 2017 г. смърт на неговия брат К. А. В., ведно със законната лихва, считано от 22. 10. 2018 г. до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на лихвите и разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при допуснати нарушения на материалния закон и необосновано. Твърди се, че ищецът - брат на загиналото при процесното ПТП лице, за вредите от което застрахователят – касатор отговаря имуществено, няма материалноправна легитимация да претендира обезщетение за неимуществени вреди, тъй като по делото не се установява наличието на изискващите се от Тълкувателно решение № 1/21. 06. 2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. по на ОСНГТК на ВКС, особено близка връзка на ищеца с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди, при които и по изключение би му се дължало обезщетение тях. Претендира се неправилност на изводите на въззивния съд за приложимост по делото на § 96 от ПЗР на ЗИД на Кодекса за застраховането /КЗ/ - ДВ, бр. 101/2018 г., във вр. с чл. 493а от КЗ, както и даденият от съда в решението му отговор на въпроса дали същата норма противоречи на правото на ЕС, в частност - на Директива 2009/103/ЕО и Решение на СЕС от 24. 10. 2013 г. по дело С-277/12. Оспорват се изводите на съда и относно справедливия размер на присъденото застрахователно обезщетение, като се претендира нарушаване от страна на въззивния съд на принципа за справедливост, заложен в чл. 52 от ЗЗД. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество отм. яната му в обжалваната му осъдителна част и отхвърляне на предявения срещу касатора иск в цялост, при условията на евентуалност – намаляване на размера на присъденото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер до 5000 лв., не се формулира нарочна претенция за присъждане на разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът претендира наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, формулира следните въпроси, обуславящи допускане на касационно обжалване на въззивното решение:

1. В хипотезата на пряк иск срещу застрахователя от материалноправно легитимирано лице от разширения кръг лица по смисъла на Тълкувателно решение № 1/21. 06. 2018 г. на ОСНГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2016г., приложими ли са § 96 от ПЗР на ЗИД на Кодекса за застраховането във вр. с чл. 493а от КЗ и същите явяват ли се противоречащи на Директива 2009/103/ЕО, и постановеното решение на Съда на Европейските общности от 24. 10. 2013г. по дело С-277/12? Във връзка с този въпрос се твърди, че за съдебните претенции, предявени след 21. 06. 2018 г., каквато е и процесната отговорността по отношение на разширения кръг лица е лимитирана до предвидения в § 96, ал. 1 ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101 от 2018г.) максимален размер от 5000 лв., поради което и обезщетението не може да надвишава този размер - обстоятелство което не се променя включително от Решение на СЕС от 24. 10. 2013 г. по дело С-277/12, определящо, че задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства трябва да покрива обезщетението за неимуществените вреди, претърпени от близките на лица, загинали при пътнотранспортно произшествие, доколкото обезщетението се дължи по силата на гражданската отговорност на застрахования съгласно приложимото към спора по главното производство национално право, а чл. 3, параграф 1 от Директива 72/166 и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива 84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в член 1, параграф 2 от Втора директива 84/5, сега Директива 2009/103/EО на Европейския парламент и на Съвета от 16. 09. 2009 г. Излага се, че съгласно цитираното решение на СЕС не е допустимо в националното право да се слагат лимити на застраховката „ГО“ под лимитите по Директивата, без обаче решението да постановява, че не е допустимо в националното право да се поставят лимити на самата деликтна отговорност на деликвента, в т. ч. и за неимуществени вреди. Обхватът на подлежащите на обезщетяване вреди се определя от националното законодателство на всяка държава - членка, което урежда кои вреди и в какъв размер да се обезщетят. Съгласно нормата на ал. 5 на чл. 493а КЗ лицето, което отговаря за причинените имуществени и неимуществени вреди, дължи обезщетение, което се определя съгласно методиката, утвърдена с наредбата по ал. 2, т. е. с тази разпоредба законодателят е лимитирал деликтната отговорност на деликвента - водача на МПС. Отговорността на застрахователя е договорна и функционално обусловена от деликтната отговорност на причинителя на вредата, съгласно чл. 45 и сл. ЗЗД. Следователно, застрахователят ще отговаря за ония вреди, за които би отговарял деликвента - в конкретния случай от вида и в размера по чл. 493а, ал. 4 КЗ.

На второ място се твърди въззивният съд да се е произнесъл и по материалноправен въпрос касаещ препоставките за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди на лица, попадащи в изключенията на ТР № 1/21. 06. 2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г., ОСНГТК, поради което за преодоляване неправилното прилагане на закона и тълкувателните разяснения по ТР № 1/21. 06. 2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г., ОСНГТК следва да бъде отговорено на следния въпрос:

2. Кои са предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на посочените в Постановление № 4/25. 05. 1961 г. и Постановление № 5/24. 11. 1969 г. на Пленума на Върховния съд?

Претендира се това да са обуславящи материалноправни въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, които са по предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда по конкретното дело, поради което и се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски за касационното производство.

Върховният касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да уважи предявеният от ищеца - брат на лице, загинало при ПТП, за обезщетяване на вредите от което ответникът отговаря имуществено, иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, въззивният съд е изложил, че с Тълкувателно решение № 1/21. 06. 2018 г. на ОСНГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2016 г. е разширен кръгът на лицата, които имат право да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техни близки, като е прието, че освен посочените в Постановление № 4/25. 05. 1961 г. низходящи - деца, възходящи - родители и съпруг на пострадалия и в Постановление № 5/24. 11. 1969 г. - фактическият съжител, отглежданото от пострадалия неосиновено дете и отглеждащият пострадалия, „по изключение“ възможността за обезщетяване следва да се допусне и за лица, които са създали трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпят от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Въззивният съд е посочил, че изцяло споделя изводите на първоинстанционния такъв, че в конкретния казус по делото е доказана именно такава връзка между двамата братя - ищеца и починалия, която надхвърля обичайната при тази степен на родство близост и обуславя търпенето на неимуществени вреди с интензитет и продължителност, надхвърлящи нормално присъщите. Според съда ангажираните доказателства установяват, че двамата братя са формирали много тясна връзка помежду си, обусловена от една страна от незначителната разлика във възрастта им, при което са били непрекъснато заедно, в една и съща социална, образователна, приятелска и трудова среда в малко населено място, споделяли са общи интереси и общи преживявания от раждането си до смъртта на единия, а от друга страна - от невъзможността от ранна детска възраст да разчитат на бащина подкрепа, което ги е сплотило и възпитало във взаимна грижа, отговорност и откликване на нуждите на другия. Доказателство за изключителната близост между тях според въззивния състав е кръщаването на детето на починалия, на брат му - ищеца, което е признание, че за него брат му е бил много значим и любим човек, достоен детето му да носи неговото име. Съдът сочи, че ищецът не е имал друго семейство освен майка му и семейството на брат му, това са били най-близките му хора, с които е бил всеки ден от своя живот, поради което и внезапната смърт на брат му на такава млада възраст е причинила на ищеца морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС, поради което и ищецът е легитимиран да получи застрахователно обезщетение. Относно размера на същото въззивният съд е приел, че по делото не е доказано претърпените от ищеца болки и страдания по своето естество, интензивност и продължителност да надвишават нормално присъщите, търпени от най-близките при сходна житейска ситуация. Първоначалният шок и силно душевно страдание от внезапно настъпилата смърт на обичан човек са нормална психологична реакция при такава загуба и несъмнено ищецът чувства и ще продължи да чувства мъка от загубата на брат си. Съдът е приел по-натам, че тъй като ищецът е млад човек, пред когото е бъдещето, на когото тепърва предстои да създаде трайни връзки и семейство, и възможността за адаптация и преодоляване на трудностите на такава възраст е много по-висока от тази на възрастните хора, и доколкото ищецът не е загубил цялото си семейство, а има други близки от най-близкия родствен кръг, то и според съда е видно, че ищецът е намерил ново начало за себе си, начин да се откъсне от случилото се и средата, която го кара непрекъснато да преживява загубата, като е започнал да пътува и да работи в чужбина, при което за справедлив размер на обезщетението е приет този от 20 000 лв. Във връзка с възражението на застрахователя относно приложението на § 96, ал. 3 от ПЗР на КЗ при определяне на размера на обезщетението въззивният съд е счел, че тази норма не следва да бъде прилагана, защото противоречи на правото на ЕС, което не допуска въвеждане на предел на застрахователна сума в националния закон под уредения минимален размер на застрахователна сума в чл. 9, ал. 1 на Директива 2009/103/ЕО - част от правото на ЕС, в какъвто смисъл е и постановеното Решение на СЕС от 24. 10. 2013 г. по дело С-277/12, цитирано от ищеца и на основание чл. 633 ГПК задължително за всички съдилища на държавите - членки на ЕС, вкл. за българския съд. Същото дава тълкуване на норми от Директива 72/166 и чл. 1, пар. 1 и 2 от Втора директива 84/5, възпроизведени впоследствие в Директива 2009/103/ЕО, че не се допуска национална правна уредба, предвиждаща по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“, свързана с МПС, покриване на обезщетението за неимуществени вреди от настъпила при ПТП смърт на близки членове на семейството само до определена максимална сума, по-малка от посочените в директивата. Въвеждането на лимит означава по същество в противоречие с принципа за справедливо обезщетяване на пострадалите да бъде ограничена отговорността на застрахователите без съобразяване на действителния обхват на търпените вреди в случаите, в които съдът прецени, че стойностно оценени те надхвърлят сумата от 5000 лв.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато по вторият, формулиран от касатора в изложението му правен въпрос, относно това кои са предпоставките /критериите/ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на посочените в Постановление № 4/25. 05. 1961 г. и Постановление № 5/24. 11. 1969 г. на Пленума на Върховния съд. Същият отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационно обжалване, доколкото е включен в предмета на спора и разрешаването му от въззивния съд е обусловило уважаването на предявения от ищеца срещу касатора, в качеството му на застраховател на гражданската отговорност на прекия причинител на вредите, осъдителен иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ. Изложените от въззивния съд мотиви, с които е аргументиран изводът му, че по отношение на ищеца - брат на загиналия при процесното ПТП, са изпълнени възприетите в Тълкувателно решение № 1/2016 от 21. 06. 2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС критерии за присъждане на обезщетение и на лица извън очертания в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. кръг на лицата с право на обезщетение за неимуществени вреди, разкриват противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС, формирана с цитираното тълкувателно решение, както и с практиката, обективирана в решение № 92/17. 11. 2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на ВКС, ІІ т. о., в което са разгледани детайлно предпоставките, с които тълкувателното решение обвързва правото на други лица, извън най-близкия родствен и семеен кръг на починалия при деликт, да получат обезщетение за неимуществени вреди. С оглед констатираното противоречие въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по релевантния за изхода на делото въпрос относно предпоставките /критериите/ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт на други лица, извън очертания в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. кръг на лицата с право на обезщетение.

По отношение и на двата формулирани от касатора в изложението му въпроси, макар и същите да са правни и отговорите им да са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, не е налице заявяваният и поддържан от касатора в изложението му допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Точното съдържание на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е разяснено по задължителен за съдилищата начин с т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, съобразно което разяснение правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Двете така законоустановени хипотези формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая приложимите по делото правни норми освен че не са неясни, непълни или противоречиви, но и по прилагането им съдебна практика не липсва, напротив - налична е практика на касационната инстанция, включително и задължителна за съдилищата такава, без при това наличната съдебна практика, според касационния състав да е създадена в резултат на неточното тълкуване, което да налага същата да бъде променяна или пък да бъде осъвременявано тълкуването и вследствие настъпили в законодателството и обществените условия промени, поради което и в случая основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК не е налице.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение ОПРЕДЕЛИ:ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 183 от 24. 11. 2020 г., постановено от Апелативен съд – В. Т по в. гр. д. № 268 по описа на съда за 2020 г.

УКАЗВА на касатора „ЗАСТР. К. Л ИНС“ АД, ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] в едноседмичен срок от уведомяването да представи по делото доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 400 лв. (четиристотин лева), на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.

При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено.

След представянето по делото на доказателства за внасянето на таксата в срок, делото да се докладва за насрочване в открито заседание с призоваване на страните.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: