Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба, подадена от [фирма], с ЕИК[ЕИК], чрез адв. Б. Х, срещу Решение № 1695 от 21.07.2015 г., постановено по адм. д. № 3483 по описа на Административен съд – Варна (АС - Варна) за 2014 г. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на [фирма] срещу отказ, съдържащ се в Писмо с изх. № РР-3436/3/ от 14.10.2014 г. на директора на Басейнова дирекция за Черноморски район (БДЧР) – [населено място] да открие процедура за издаване на разрешително за водовземане от подземни води от сондажен кладенец ТК-2 „И.“, намиращ се в имот № [номер]
в землището на [населено място], [община] и срещу предписание, обективирано в Писмо с изх. № РР-3436/4/ от 20.10.2014 г. на директора на БДЧР – [населено място] за демонтиране и премахване на всички тръбни връзки към сондажа с оглед преустановяване на възможността за нерегламентирано водоползване от подземни води. Наред с това, [фирма] е осъдено да заплати на М. Б. и [фирма] сторените по делото разноски в размер на по 600, 00 лв. за всеки от тях.
В касационната жалба се релевират всички касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. По подробно изложени в нея съображения се иска отмяна на обжалваното решение и произнасяне по същество на спора, при което първоначалната жалба на [фирма] да бъде уважена. Претендират се сторените по делото разноски. В съдебното заседание пред настоящия съд [фирма] не се представлява.
Ответната страна – директорът на БДЧР - [населено място] не се явява и не изпраща представител за участие в производството.
Ответниците М. Б. и [фирма] оспорват допустимостта и основателността на касационната жалба в представен по делото писмен отговор. Молят обжалваното решение да остане в сила. Претендират сторените разноски. В съдебното заседание пред настоящата инстанция Б. и [фирма] се представляват от упълномощен адвокат, който от тяхно име оспорва жалбата. Претендира присъждане на разноски за Б. по представен списък и доказателства за извършването им.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, състав на трето отделение (ВАС), като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която обжалваното съдебно решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК.
Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.
Установено е от първоинстанционния съд, че на 29.08.2014 г. [фирма] е депозирало заявление до директора на БДЧР-[населено място] за издаване на разрешително за водовземане чрез съществуващо водовземно съоръжение. Документ за собственост на имота, където е съоръжението не е представен към заявлението, предвид висящото съдебно производство за собствеността му между него, Б. и [фирма] (гр. д. № 7213/2008 г. по описа на Варненския районен съд). С писмо изх. № РР-3436/3/14.10.2014 г. директорът на БДЧР - [населено място], като е взел предвид невъзможността [фирма] да представи документ по чл. 60, ал. 6, т. 1 от ЗВод (ЗАКОН ЗА ВОДИТЕ) (ЗВ) и Решение №1657 от 26.06.2012 г., постановено по адм. д. № 1507/2012 г. по описа на АС – Варна (неправилно посочен в отказа като ВРС), както и на основание чл. 61, ал. 5 ЗВ, е отказал да разгледа документите на заявителя и съответно да открие процедура за издаване на разрешително за водовземане от подземни води от сондажен кладенец ТК-2 „И.“, намиращ се в имот [номер]
в землището на [населено място], [община]. На 20.10.2014 г., във връзка с така постановения отказ и на основание чл. 155, ал. 1, т. 22 ЗВ, директорът на БДЧР-[населено място] е издал предписание, с което е разпоредил на [фирма] до 31.10.2014 г. да демонтира и премахне всички тръбни връзки към сондаж ТК-2 „И.“ с оглед преустановяване на възможността за нерегламентирано водоползване от подземни води. Видно било също така от представената скица от 2011 г., че имот № [номер] в землището на [населено място], ЕКАТТЕ [номер]
, е собственост на Б. и Р. К., като имотът е образуван от имот № [номер] и № [номер] , а от скица от 17.04.2015 г. - че имот с № [номер] , ЕКАТТЕ [номер] , образуван от имот № [номер]
, с площ 58, 350 дка, е собственост на Б., в това число и помпената станция, където се намира сондажен кладенец ТК-2 „И.“. За него било налице Разрешително за водовземане от подземни води, чрез съществуващи водовземни съоръжения № 21520216/15.12.2011 г. с титуляр [фирма] и със срок на действие до 01.12.2021 г.
При така установеното от фактическа страна, първоинстанционният съд е направил извод за допустимост на жалбата, а по същество за нейната неоснователност.
Прието е от съда, че със заявлението, подадено на 29.08.2014 г. от [фирма], с което е направено искане за откриване на нова процедура за издаване на разрешително за водовземане от подземни води, е следвало да се представят документите, посочени в чл. 60, ал. 2, т. 2 и ал. 6, т. 1 ЗВ. Установено е, че документите за собственост или нотариално заверено писмено съгласие от собственика на имота, върху който е разположено водовземното съоръжение (имот №
[номер]
), както и актуална скица, не са представени. Съдът е приел, че [фирма] е в обективна невъзможност да представи документ за собственост върху терена, поради водените и неприключили дела за собственост между него, Б. и [фирма]. Предвид това е направил извод, че [фирма] не е изпълнило част от изискванията за откриване на процедура по издаване на разрешително за водовземане от подземни води, поради което отказът на директора на БДЧР-[населено място], обективиран в писмо с изх. № РР-3436/3/14.10.2014 г. е законосъобразен.
На следващо място, като е съобразил Определение № 2497 от 10.03.2015 г., постановено по адм. д. № 342 по описа на ВАС за 2015 г., съдът е приел, че разпореденото с предписанието от 20.10.2014 г. го определя като индивидуален административен акт, доколкото с него се възлагат задължения на [фирма]. Мотивирал се е, че изискването да се демонтират и премахнат всички тръбни връзки с оглед преустановяване възможността за нерегламентирано водоползване и писмено да се уведоми БДЧР–[населено място] за извършване на повторна проверка представлява предписание в рамките на проведен контрол върху дейностите в обхвата по чл. 188, ал. 1, във вр. с ал. 4 и чл. 155, ал. 1, т. 22 ЗВ, за чието неизпълнение може да се търси отговорност по чл. 200, ал. 1, т. 31 ЗВ и чл. 53 и чл. 83, ал. 1 от ЗАНН (ЗАКОН ЗА АДМИНИСТРАТИВНИТЕ НАРУШЕНИЯ И НАКАЗАНИЯ). Направил е краен извод, че Писмо с изх. № РР-3436/4/20.10.2014 г. е издадено от компетентен орган, в предвидената от закона форма, като при издаването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и е спазен материалният закон. По тези съображения е приел за неоснователна жалбата и в тази част.
Решението е правилно.
Неотносими към спора са съображенията, изложени в касационната жалба във връзка с твърдяното нарушение на закона при постановяване на обжалваното решение. Без значение за правилността на изводите на първоинстанционния съд са фактите, на които касационният жалбоподател обръща внимание в тази част от касационната жалба. Разрешително за водоползване № 200276 от 15.07.2005 г., Решение № 42 от 19.07.2005 г. на директора на БДЧР-[населено място] и писмо на министъра на околната среда и водите с изх. № 05-08-4136 от 21.09.2005 г. не са представени по делото и нямат отношение към преценката за законосъобразност на оспорените актове, осъществена от състава на АС – Варна при така установените в първоинстанционното производство факти. Въз основа на представените в хода на първоинстанционното производство констативен протокол и предписание до [фирма] за подаване в БДЧР-[населено място] в срок до 30.08.2014 г. на окомплектовано заявление по реда на чл. 60 ЗВ за издаване на разрешително за водовземане от подземни води, в изпълнение на което е подадено заявлението от 29.08.2014 г. се установява, че това дружество водовзема от сондаж ТК-2 „И.” без необходимото за целта разрешително за водовземане по реда на чл. 44, ал. 1 ЗВ.
Доводите, развити в касационната жалба, свързани с това, че Разрешително за водовземане от подземни води чрез съществуващи водовземни съоръжения № 21520216 от 15.12.2011 г. с титуляр [фирма] и със срок на действие до 01.12.2021 г. не може да произведе действие, са неоснователни. Касае се за стабилен административен акт, за който не се твърди и установява да е обжалван по предвидения за това ред, нито да е отменен. Освен това този въпрос е неотносим към предмета на спора.
Неоправдани са оплакванията за формалност на извода, направен от първоинстанционния съд, че [фирма] не е представило документ за собственост или нотариално заверено писмено съгласие от собственика на имота, върху който е разположено водовземното съоръжение, както и актуална скица. Без да се оспорва така възприетото в обжалваното решение, се поддържа становище от касационния жалбоподател, че не било съобразено съществуването на обективно обстоятелство, което препятствало издаването на тези документи – спорът за собственост относно земята. Последното не е спорно по делото и не обосновава релевирания довод за формалност на фактическия извод на съда. Обратно на твърдяното от касационния жалбоподател, този извод не се променя при съобразяване на неконкретизирани съдебни решения, на които се позовава [фирма] в касационната жалба във връзка със статута на Оранжерийния комплекс като система от сгради, здраво прикрепени към земята.
Неоснователни са и доводите за допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила предвид конституирането на [фирма] и М. Б. като заинтересовани страни в първоинстанционното производство. Евентуалната неправилна преценка на съда в тази насока не се отразява на изводите му за законосъобразност на оспорените актове, а на допустимостта на решението по отношение на посочените лица. Наред с това, доколкото предписанието от 20.10.2014 г. е благоприятен за тях акт и евентуалната му отмяна би ги засегнала, правилна е преценката на първоинстанционния съд за конституирането им като заинтересовани страни по делото. В тази насока е и предписанието по чл. 162, ал. 2 АПК.
Неоснователно е и другото оплакване, свързано с непроизнасяне от АС – Варна по искането за спиране на изпълнението на предписанието на директора на БДЧР – [населено място] за демонтиране и премахване на всички тръбни връзки към сондажа. В обжалваното решение е посочено, че оспорването му е имало суспензивен ефект. Отделно от това, допуснато е от съда предварително изпълнение на предписанието в производство по реда на чл. 167 АПК с определение от 14.07.2015 г., постановено в първоинстанционното съдебно производство, оставено в сила от ВАС.
Неоправдано се твърди също така, че обжалваното решение е необосновано и постановено при липса на мотиви, тъй като изводите на АС – Варна се основавали само на непредставяне от заявителя на документ за собственост или съгласие от собственика на имота, както и на скица, без да са обсъдени представените от [фирма] доказателства и изложените от него съображения. Изводите, направени от съда почиват на относимите към спора доказателства. Доколкото оспореният отказ, обективиран в писмото от 14.10.2014 г. е мотивиран с висящия спор за собственост между земеделските кооперации - съдружници в [фирма] и [фирма], и непредставянето на документ по чл. 60, ал. 6, т. 1 ЗВ, предвид възможността по чл. 61, ал. 5, изр. последно ЗВ, правилно съдът се е занимал само с тези въпроси. Не е спорно, че [фирма] не е представило документ по чл. 60, ал. 6, т. 1 ЗВ (такъв за собственост или нотариално заверено писмено съгласие от собственика на имота, в който са разположени съоръженията за водовземане). Обратното не се твърди от касационния жалбоподател.
На следващо място предписанието, дадено с писмото от 20.10.2014 г. обективира разпореждането на органа, натоварен да провежда държавната политика за управление на водите на басейново ниво, за демонтиране и премахване на всички тръбни връзки към сондаж ТК -2 „И.“ в определен срок. Предписаните действия са с оглед преустановяване на възможността за нерегламентирано водоползване от подземни води и предвид крайните правни изводи по оспорването на писмото от 14.10.2014 г. и липсата на доказателства, въз основа на които да се установи правото на [фирма] да водовзема подземни води от сондаж ТК–2 „И.“ въз основа на разрешително, издадено по надлежния ред, правилно предписанието е преценено от първоинстанционния съд като законосъобразно. Видно е от приобщеното като доказателство в първоинстанционното производство становище от директора на БДЧР, че [фирма] никога не е притежавало разрешително за водоползване от подземни води (нито преди, нито след влизане в сила на ЗВ). С писмото от 20.10.2014 г. не е предписано извършването на необратими дейности, а само на такива за демонтиране и премахване на тръбните връзки към сондаж ТК-2 „И.“, които не съществува пречка да бъдат възстановени при наличие на разрешително за водовземане в следващ момент.
Предвид всичко изложено, оплакванията на касационния жалбоподател, че съдът не се е съобразил с влезли в сила съдебни решения, които потвърждавали собствеността на земеделските кооперации върху Оранжерийния комплекс; с правилото, че собственикът на земята бил длъжен да търпи постройките на друг собственик; с висящия съдебен спор относно собствеността върху земята, върху която е изграден комплексът; със собствеността върху сондажния кладенец и с представените при подаване на заявлението документи, както и с разпоредбата на чл. 49, ал. 3, т. 3 ЗВ, в редакцията ДВ, бр. 94 от 25.11.2005 г., ал. 3 към пар. 10 от ПЗР на ЗВ (в сила от 01.01.2006 г.), са неоснователни поради неотносимостта им към въпроса за законосъобразността на отказа за издаване на разрешително за правото на водовземане, основан на непредставяне на документ по чл. 60, ал. 6, т. 1 ЗВ, както и на тази на даденото предписание.
По изложените съображения касационната жалба се явява неоснователна. Обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно следва да остане в сила.
Въпреки изхода на спора и направеното от Б. искане за присъждане на разноски, такива не следва да й се присъждат. Видно е от представения в касационното производство договор за правна защита и съдействие, че между Б. и адв.. В е договорено адвокатско възнаграждение в размер на 600, 00 лв., за което е отбелязано, че е внесено. В договора обаче липсва уговорка досежно начина на плащане, предвид което не се следва присъждането на посочената сума. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на Общото събрание на Гражданската и Търговска колегия на Върховния касационен съд съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане - ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. В мотивите на това тълкувателно решение е прието, че в договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин - например по банков път. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. В настоящия случай в договора не се съдържа уговорка досежно начина на плащане. Следователно фактът на заплащането на сумата в брой не е отразен в договора и не може да се приеме, че единствено договорът е достатъчен за доказване на плащането.