Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на М. Д. Ч., чрез адв. С.Д-ПАК, против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 496 от 26.02.2020 г., по в. т.д.№ 2629/19 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 184 от 28. 01.2018 г., по т. д.№7086/2016 г. за отхвърляне на предявения от касатора срещу „ХЕЛИО –ТУР-С“ АД, [населено място] иск по чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ – за установяване несъществуването на вписано с решение на БОС от 28.02.1995 г., по ф. д.№ 7410/91 г. обстоятелство– извършена непарична вноска, представляваща терен (земя) от 217.40 дка, заедно със сградите в нея в капитала на ДФ „ХЕЛИО ТУР - С“, чийто правоприемник е ответника по делото, с основание Заповед № 24 от 27.01.95 г. на Председателя на Комитета по туризъм.

С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила - касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК.

В инкорпорираното в касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл. 280, ал. 2 ГПК. Твърди очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, по съображения, че Софийски апелативен съд е приел наличие на валиден траслативен ефект в „административната верига“ актове, до издаването на акт за държавна собственост(АДС) № 656/04.07.1994 г. на [община] и базираното на нея регистърно решение от 28.02.1995 г., по ф. д.№ 7410 / 91 г. на БОС., въпреки съществуващото противоречие между доказателствата, сочещи на липса на идентичност в размера на площта на процесния недвижим имот и приетите за установени въз основа на тях факти по делото и така не е споделил тезата на касатора, свързана с приложението на чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ. Сочи още, че доколкото от всички писмени доказателства по делото е видно, че АДС № 656 / 04.07.1994 г. на [община] противоречи на чл. 77 и сл. от Наредба за държавните имоти и на чл. 6, ал. 1, б.“в“ от Правилник за вписванията, то Софийски апелативен съд е приложил превратно материалния закон, като е приел, че собствеността върху имот № 010153 в землището на [населено място], м.“Каваците“ е възстановен в стари реални граници на праводателите на касатора с решение № 1450/99 г. на ПК Созопол - последващо на валидното и правилно решение на Бургаския окръжен съд от 28.02.1995 г., по ф. д.№ 7410/1991 г.,“без да държи сметка, че с последното съдебно решение не става ясно, с какви права е увеличен обема на капитала на ДФ „ХЕЛИО ТУР-С“ и дали в обема на тези права изрично може да се приеме, че е инкорпориран имота, възстановен на наследодателя на касатора“.

В депозирано към касационната жалба допълнение вх.№ 6335 /20. 05.2020 г. жалбоподателят Ч., чрез пълномощника си адв. С.Д, освен поясненията си във с изложените основания за касационно обжалване с „началната касационна жалба“, се позовава допълнително и на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото е и следният материалноправен въпрос: „Кой от двата административни акта – решение № 1450/99 г. на ПК –Созопол или решение № 109-А от 06.08.1991г. на Комитета по туризъм всъщност произвежда действие и така дерогира другия, кое лице е реален носител на правото? Т.е. кой нормативен акт –ЗСПЗЗ или ЗППДОбП( отм. ) би имал предимство?“

Ответника по касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подал отговор, който поради отсъствие на доказателства за надлежно учредена представителна власт за адв. С., подписал същия и за касационното производство, към датата на депозирането му, а не само за производството пред СГС по т. д.№ 7086/ 2016 г. (л. 146) не следва да бъде обсъждан.

Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира:

Касационната жалба е подадане в преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.

За да потвърди първоинстанционното решение на СГС за отхвърляне на предявения от касатора, като ищец, установителен иск по чл. 29, ал. 1, пр. 3 ЗТРРЮЛНЦ въззивният съд е споделил, като основан на закона и доказателствата по делото извода на първостепенния съд, че хипотезата на несъществуващо обстоятелство не е осъществена, прилагайки процесуалното правило на чл. 272 ГПК.

Допълващи мотивите на първоинстанционния съд, към които въззивната инстанция е препратила, са съображенията, че със соченото регистърно решение на Бургаския окръжен съд не е извършено вписване на апорт по см. на ТЗ (ТЪРГОВСКИ ЗАКОН), а прехвърляне на вещни права при предприето преобразуване на държавно предприятие в търговско дружество, извършено по реда на ПМС № 201 от 25.10.1993 г.

Ето защо и като се е позовал на разпоредбата на чл. 1 от същото ПМС - аналогична на чл. 17а от ЗППДОбП (сега отм. ), според която вещно-транслативния ефект на предоставеното за стопанисване и управление държавно имущество на държавното предприятие настъпва за преобразуваното търговско дружество по силата на самия акт за преобразуване от момента на възникването му, решаващият състав на Софийски апелативен съд е изградил правен извод, че вписаното със соченото решение на БОС увеличение на капитала на ответното акционерно дружество - резултат на включване по надлежния ред в капитала му на правото на собственост върху процесния терен, възлизащ общо на 217.40 дка, е възникнало по предвидения от законодателя ред и като съществуващо обстоятелство към датата на регистрацията му не попада в нито една от различните хипотези на несъществуващо обстоятелство - вписано обстоятелство, което е неподлежащо на вписване, което подлежи на вписване, но заявлението е подадено от неоправомощено да го заяви лице, респ. не е заявено по надлежния ред и подлежащо на вписване, но не е възникнало валидно.

Предвид изложеното и при установения в хода на делото безспорен факт - че територията на „К. К“, заедно със сградите в него е предоставена след прекратяване на ТП “Балкантурист“ -Созопол на новообразуваната по реда на Указ № 56 и ПМС № 35/ 10. 04.1990 г. ДФ „ХЕЛИО-ТУР-С“АФ, със седалище [населено място], чийто правоприемник е едноличното акционерното дружество „ХЕЛИО - ТУР-С“ ЕАД, [населено място], капиталът на което от 8 149 000 лв., разделен на 8 149 бр. акции, всяка на стойност 1000.00 лв., представлява уставният фонд на преобразуваната ДФ по баланса й към 31.05.1991 г. и е увеличен въз основа на съответните заповеди на председателя на Комитета по туризма при МС, издадени на основание чл. 10, ал. 1 от Правилник за реда за упражняване правата на собственост на държавата в предприятията, чрез издаване на нови акции, решаващият състав на Софийски апелативен съд е заключил, че собствеността върху посочената земя (терен) и други материални активи е придобита от ответника по надлежния ред, към момента на преобразуването му - чл. 17а от ЗППДОбП отм., който изключва приложението на чл. 72 и чл. 73 ТЗ. Като допълнителен аргумент решаващият състав на въззивната инстанция е посочил изрично установеният в чл. 4 от ПМС № 179 от 13.09.91 г. начин на оценяване материалните и нематериални дълготрайни активи и материални запаси на предприятието, различен от установените в ТЗ императивни правила за апорта, които изключват да е налице и твърдяния от касатора порок на чл. 6 от Правилник за вписванията. Затова дори и АДС № 226 / 11. 09. 1996 г. безспорно да няма конститутивен ефект за правото на собственост, а само констативен такъв, това, според съжденията в съобразителната част на първоинстанционния съдебен акт, които Софийски апелативен съд е възприел за съобразени със закона, не означава автоматично, че собствеността е на ищцата, на която, след решението на БОС за вписване на оспорваното обстоятелство е възстановено правото на собственост върху имот № 010153, с площ 0.923 дка, находящ се в м. “Каваците“ в землището на [населено място], в стари реални граници.

Посочено е, че възстановяването на собствеността по реда на ЗСПЗЗ само по себе си не се отразява нито на редовността на извършеното вписване по партидата на ответника, нито обуславя правен извод, че вписаното увеличаване на капитала чрез издаване на нови акции, е несъществуващо обстоятелство. За да отпадне легитимиращото действие на АДС по отношение на ответника, според приетото от въззивната инстанция е необходимо да се докаже с допустимите от ГПК доказателствени средства, че титулярът, от който „ХЕЛИО –ТУР-С“ АД черпи права, не е бил или е престанал да бъде собственик на процесния имот преди приватизацията на търговското дружество, който вещноправен спор не подлежи на разглеждане в производството по предявения установителен иск по чл. 29, ал. 1, пр. 3 ЗТРРЮЛНЦ.

Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да се остави без уважение.

Съгласно задължителните постановки в т. 1 на ТР № 1/19.02.10 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/ или процесуалноправен въпрос, с който се аргументира достъпа до касационно обжалване и който е основна предпоставка по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е включен в предмета на конкретното делото и да е от значение за изхода му, т. е. за формиране решаващата правна воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

В случая касаторът не е формулирал такъв значим въпрос на материалното и/ или процесуално право по отношение на който следва да се преценява поддържаното от него основание по т. на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в инкорпорираното в съдържанието на касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а твърди „очевидна неправилност“ на обжалваното въззивно решение, който порок е аргументирал с необоснованост на изградените от въззивната инстанция правни и фактически изводи и неправилно приложение на материалния закон.

Такъв конкретен въпрос същият е формулирал за първи път в допълнението си към касационната жалба, което с вх.№ 6335 /20. 05.2020 г. е депозирано след преклузивния срок па чл. 283 ГПК и не следва да бъде обсъждано.

Но дори и да се възприеме тезата на касатора, че с допълнението към касационната жалба всъщност извършва уточнение „на началната касационна жалба“, поставеният в същото въпрос се явява изцяло хипотетичен, поради което не притежава характеристиката на правен въпрос, съобразно разяснените в цитираната задължителна практика критерии и не обосновава общото селективно основание по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Видно от съдържанието на решаващите мотиви на въззивния съд в него не само липсва обсъждане на въпроса дали ЗСПЗЗ или ЗППДОбП отм. има приоритет, но дори и косвено този въпрос няма обуславящо значение за крайният правен резултат по делото, предвид предмета на възникналия правен спор, който няма вещен характер, нито е свързан с конкуренцията между тези два закона - обстоятелство, останало несъобразено от касатора. Отделно е, че дори принципно този въпрос би могъл евентуално да има само теоретично значение. Според приетото в горецитираната задължителна практика липсата на общото селективно основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК само по себе си е достатъчно съображение за недопускане на касационното обжалване и изключва необходимостта от обсъждане на поддържаните допълнителни селективни основания.

Само за пълнота на изложеното следва да се отбележи, че е неосъществен и критерият за селекция по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, който съгласно задължителните указания в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е налице само тогава, когато се касае за приложение на законова норма, по която липсва съдебна практика, или тази практика, макар и непротиворечива, е неправилна и следва да бъде изоставена, както и когато приложимата разпоредба е неясна и се налага тълкуването й. В случая подобни твърдения нито са въведени от касатора, нито обективно визираната необходимост се констатира от състава на касационната инстанция., тъй като нормата на чл. 29, ал. 1, пр. 3 ЗТРРЮЛНЦ е ясна, пълна и не поражда за съдилищата трудности при тълкуването и прилагането й. Освен това, по въпроса за предмета на този иск е налице трайно непротиворечива практика на Върховен касационен съд, с която обжалваното решение не е в противоречие. Що се касае до правилността на направените от въззивния съд изводи по предмета на спора, те са резултат от решаващата му правораздавателна дейност, правилността на която е предмет на осъществявания от ВКС същински касационния контрол след допускане на касационното обжалване и е извън производството по селектиране на касационните жалби.

Неоснователно е и позоваването на селективното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК/ДВ бр. 86/2017 г./. Като самостоятелно основание за достъп до касационен контрол „очевидната неправилност“ е налице само при допуснати от въззивния съд особено тежки пороци на материалния закон, на съществени процесуални правила или на правилата на формалната логика, които са довели до неправилност на обжалвания съдебен акт. Тези пороци трябва да са от естество, че да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция, без извършване на същински инстанционен контрол над въззивния съдебен акт, респ. анализ и преценка на ангажираните по делото доказателства и приетите въз основа на тях за установени факти, какъвто се дължи при разглеждане на касационната жалба по същество. Според формираната практика на ВКС в тази хипотеза попадат случаите на приложена отменена или несъществуваща правна норма, или когато приложимата правна норма е приложена в противоположен/обратен/ смисъл, както и когато съдебният акт на въззивния съд е постановен при явна необоснованост, породена от грубо нарушаване правилата на формалната логика, респ. при произнасянето си съдът е допуснал нарушение на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът не е заявил редовно искане за присъждане на деловодни разноски, поради което при този изход на делото в производството по чл. 288 ГПК и процесуалното правило на чл. 78, ал. 3 ГПК съставът на ВКС,ТК не се произнася по отговорността за същите.

Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС

ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 496 от 26.02.2020 г., по в. т.д.№ 2629/19 г.. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: