Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на С.Н против решение № 3001 от 04.05.2018 г., постановено по адм. дело № 11056/2017 г. по описа на Административен съд град – София-град (АССГ), с което е отхвърлена като неоснователна жалбата му срещу решение № 216/04.07.2017 г. на Трети специализиран постоянен заседателен състав на Комисията за защита от дискриминация, прието по преписка № 254/2015 г.

Касаторът оспорва решението като незаконосъобразно - постановено при неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което съставлява касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Поддържа, че заявеното от него искане пред Комисията за защита от дискриминация се доказва от представените по преписката факти и обстоятелства, които не са били правилно преценени от страна на административния орган и първоинстанционния съд. Твърди, че за да бъде уважено искането му за нарушено равенство в третирането и за дискриминация по признак „лично положение“ по отношение настаняването в затвора, в който следва да изтърпява наказанието лишаване от свобода съобразно адресната си регистрация по постоянен адрес на местоживеене и по отношение на прилагането на разпоредбите на чл. 57, ал. 2 от ЗИНЗС (ЗАКОН ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА И З. П. С.) (ЗИНЗС) и Заповед № ЛС-04-656/30.05.2009 г. на министъра на правосъдието, не е необходимо да бъде посочено друго лице лишен от свобода за сравнение, тъй като в т. 6 и т. 6.10 от цитираната заповед е регламентирано, че осъдените лишени от свобода с постоянен адрес на местоживеене в София-град и София-област се настаняват в затвора в гр. С. и Затворническо общежитие Кремиковци към затвора гр. С.. Излага съображения за незаконосъобразност на преместването му от затвора в гр. В. в затвора гр. Б., като същото не било извършено по негова молба или по молба на негов близък, а изцяло по инициатива на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) в противоречие с предписаното в Заповед № ЛС-04-656/30.05.2009 г. на министъра на правосъдието. Като признава, че съгласно чл. 57, ал. 2 от ЗИНЗС лишените от свобода се разпределят в местата за изтърпяване на наказанието съобразно постоянния им адрес само при наличие на възможност, но не и на задължение за органа в този смисъл, касаторът заявява, че в конкретния случай ГДИН и министърът на правосъдието като ответници по жалбата му пред КЗД не били представили съответните доказателства, удостоверяващи липсата на възможност или наличието на пречка за преместването му от затвора в гр. В. в затвора в гр. С. за доизтърпяване на наложеното му наказание. Позовава се и на липсата на представени от ответните страни доказателства, че в затвора в гр. С. не се настаняват лишени от свобода с постоянен адрес на местоживеене в гр. С., както и че в същия затвор се настаняват лишени от свобода, които не са с постоянен адрес на местоживеене в гр. С.. По подробно развити в касационната жалба съображения счита, че преместването му от затвора Враца в затвора Белене е извършено в пряко нарушение на правата му по чл. 62, чл. 57, ал. 2 от ЗИНЗС и Заповед № ЛС-04-656/30.05.2009 г. на министъра на правосъдието относно местоизтърпяването на наложеното му наказание лишаване от свобода, съобразно адресната му регистрация по постоянен адрес на местоживеене. На това оплакване основава претенцията си за допуснато спрямо него неблагоприятно третиране и дискриминация по отношение прилагането на посочените правни норми. По изложените причини и правни основания счита решението на АССГ за незаконосъобразно. Моли за неговата отмяна и постановяването на друго решение, с което да бъде уважено искането му до КЗД за установяване на по-неблагоприятно третиране и дискриминация по признак „лично положение“ по отношение прилагането на разпоредбите на чл. 57, ал. 2, чл. 62, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС и Заповед № ЛС-04-656/30.05.2009 г. на министъра на правосъдието, съобразно адресната му регистрация по постоянен адрес в гр. С. и относно преместването му от затвора Враца в затвора Белене със заповед № 1-5209/2 от 19.05.2014 г. на главния директор на ГДИН и престоя му в затвора Белене през периода от 24.05.2014 г. до 25.08.2015 г. В съдебно заседание касаторът се явява лично, като поддържа заявените в касационната жалба основания и искания.

Ответната страна по делото - Комисията за защита от дискриминация (КЗД), в съдебно заседание чрез процесуалния си представител юрк.. М, заявява становище за неоснователност на касационната жалба, поради което моли същата да бъде оставена без уважение.

Ответните страни - Министерство на правосъдието и ГДИН, чрез общ процесуален представител по делото юрк.. Н, в съдебно заседание оспорват касационната жалба като неоснователна и молят атакуваното съдебно решение да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно. Претендират присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че в конкретния случай не се установява по-неблагоприятно третиране на касатора, който е лишен от свобода, в сравнение с друго лице, изтърпяващо същото наказание.

Върховният административен съд, в настоящия тричленен състав на пето отделение, след като се запозна с основанията и доводите, релевирани в касационната жалба, прецени събраните по делото доказателства и при съобразяване с разпоредбите на чл. 218 АПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения:

С обжалваното решение АССГ е отхвърлил жалбата на С.Н срещу решение № 216/04.07.2017 г. по преписка № 254/2015 г. на КЗД, с което е установено, че ответните страни ГДИН и министърът на правосъдието не са извършили дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр (ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ) (ЗЗДискр.), вр. чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. по признак "лично положение" и не са нарушили забраната за дискриминация по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. спрямо жалбоподателя, поради което и жалбата му е оставена без уважение.

За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел, че решението е издадено от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, като същото съответства на материалноправните разпоредби и целта на закона.

Изводите на АССГ за законосъобразност на оспореното решение на КЗД са правилни и обосновани и се споделят напълно от настоящия касационен състав.

Законосъобразен е изводът на съда, че по делото не е установено по-неблагоприятно третиране на жалбоподателя на основата на признака „лично положение“ в сравнение с друго лице при сравними сходни обстоятелства, за да е налице твърдяната дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. За да обоснове заключението си, съдът е извършил обстоен анализ на нормативната уредба, регламентираща забраната за дискриминация съгласно чл. 4, ал. 2, вр. чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., вр. § 1, т. 7 от ДР на ЗЗДискр., като правилно е приложил цитираните законови разпоредби спрямо фактите и обстоятелствата по случая. Изрично е посочил, че за целите на установяване на дискриминационна проява, забранена с разпоредите на ЗЗДискр., е необходимо да се установи не само наличието на по-неблагоприятно третиране на определено лице или кръг лица, а също и да се докаже, че това третиране е извършено съзнателно въз основа на някой от признаците по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., като следва да е налице пряка причинно-следствена връзка между по-неблагоприятното третиране и причината за него, изразяваща се в защитения признак. Задължителен елемент от преценката за осъществена дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. е и установяването на конкретно друго лице или лица, с които жалбоподателят се намира в сходно положение (при сравними сходни обстоятелства) и в съпоставка с които именно следва да се прецени допуснато ли е различно, по-неблагоприятно третиране на жалбоподателя. Противно на заявеното в касационната жалба разбиране, дискриминацията като относително понятие се установява при сравнение с друго лице, което е третирано, било е или би било третирано по-благоприятно и което не притежава сочения от жалбоподателя защитен признак. За да е годно сравнението, другото лице трябва да е в сравнима ситуация с претендиращия дискриминация. Поради това, като несъстоятелно следва да се отхвърли възражението на касатора, че за доказване на твърдените от него неравно третиране и дискриминация не е необходимо да бъде посочено друго лице лишен от свобода, тъй като в чл. 57, ал. 2 от ЗИНЗС и Заповед № ЛС-04-656/30.05.2009 г. на министъра на правосъдието било ясно регламентирано дължимото от административния орган поведение, каквото в случая не било налице.

Накратко, съгласно действащото антидискриминационно законодателство, за да е налице проява на пряка дискриминация, е необходимо да са доказани в своята кумулативна даденост следните предпоставки - 1. наличие на по-неблагоприятно третиране на дадено лице, 2. извършено на основата на някой от признаците по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., 3. като неблагоприятното третиране следва да е установено при съпоставка с начина, по който са третирани, били са или биха били третирани други лица при сравними сходни обстоятелства.

След преценка на релевантните за спора факти и обстоятелства, правилно първоинстанционният съд е приел, че в случая не се доказва жалбоподателят С.Н да е бил неравно третиран и дискриминиран по отношение мястото на изтърпяване на наказанието си лишаване от свобода. Правилно е очертан основният спорен по делото проблем, изведен въз основа оплакванията на жалбоподателя пред КЗД и пред първоинстанционния съд, а именно – съставлява ли проявна форма на дискриминация спрямо него фактът, че със заповед № 1-5209/2 от 19.05.2014 г. на главния директор на ГДИН л. св. Нешков е бил преместен от затвора в гр. В. в затвора в гр. Б., където били настанявани лишените от свобода с адресна регистрация в русенска област (съгласно т. 6.1. от Заповед № ЛС-04-656/30.05.2009 г. на министъра на правосъдието относно разпределението на лишените от свобода по затвори), вместо в затвора в гр. С., където по силата на същата заповед на министъра на правосъдието (т. 6.10. от нея) се настанявали лишените от свобода с адресна регистрация в гр. С., към които принадлежал и жалбоподателят, видно от настъпилата промяна на постоянния му адрес, считано от 23.01.2013 г. Като не е бил преместен в затвора в гр. С., а в този в гр. Б., жалбоподателят счита, че за периода от 24.05.2014 г. до 25.08.2015 г. спрямо него е обективирана пряка дискриминация по отношение на мястото, в което следва да изтърпява наложеното му наказание и по отношение приложението на разпоредбите на чл. 57, ал. 2 от ЗИНЗС и Заповед № ЛС-04-656/30.05.2009 г. на министъра на правосъдието.

Правилна е констатацията на КЗД, потвърдена с решението на първоинстанционния съд, че при така заявената претенция от страна на С.Н не се доказва той да е бил обект на неравно третиране при определяне на мястото, в което ще изтърпява наказанието си „лишаване от свобода“. Заповед № 1-5209/2 от 19.05.2014 г. на главния директор на ГДИН, която жалбоподателят определя като актът, обективиращ извършената спрямо него дискриминационна проява, е издадена на основание чл. 62, ал. 1, т. 4 от ЗИНЗС, в изпълнение на нормативноустановеното правомощие на главния директор на ГДИН да разпорежда преместването на лишен от свобода, за когото е преценено, че са налице фактическите обстоятелства, описани в разпоредбата. В настоящия случай, от приложените и приобщени по делото писмени доказателства и становищата на ГДИН и министъра на правосъдието, дадени по преписката, е видно, че заповед № 1-5209/2 от 19.05.2014 г. е издадена в рамките на предвидената в ЗИНЗС процедура и при излагане на конкретни и ясни мотиви за решението на компетентния орган да приложи разпоредбата на чл. 62, ал. 1, т. 4 ЗИНЗС. По същество мотивите на органа, обусловили прилагането на мярката по чл. 62, ал. 1, т. 4 от ЗИНЗС спрямо С.Н, не подлежат на проверка в рамките на образуваните пред първата и настоящата касационна инстанции съдебни производства по установяване извършването на дискриминация. Това е така, тъй като на първо място, решението за прилагане нормата на чл. 62, ал. 1, т. 4 е предоставено в изключителната компетентност на административния орган, който въз основа на релевантните фактически обстоятелства, преценени в условията на оперативна самостоятелност, може единствен да установи възникнали ли са в действителност съображения, свързани с проблеми при ресоциализацията на лишения от свобода, с неговата безопасност и със сигурността в местата за лишаване от свобода, обуславящи преместването му от един затвор в друг. На второ място, евентуална проверка за издаване на заповедта в съответствие с или в нарушение на относимите към нея процедурни правила и изисквания на закона, би била равнозначна на контрол за законосъобразност върху заповедта, какъвто в настоящия случай е недопустим.

Предмет на производството пред КЗД, както и на развилите се производства пред АССГ и ВАС по повод жалбата на С.Н за осъществена дискриминация и неравно третирате по отношение мястото на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, е именно проверката за допуснато по-неблагоприятно третиране на жалбоподателя въз основа на сочения от него признак „лично положение“, в сравнение с начина, по който е третирано, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. В случая се твърди, че с издаването на посочената заповед за преместването му от затвора в гр. В. в затвора в гр. Б., вместо в този в гр. С., са нарушени негови права и законни интереси, свързани с правилното прилагане на разпоредбите на чл. 57, ал. 2 от ЗИНЗС и Заповед № ЛС-04-656/30.05.2009 г. на министъра на правосъдието, в резултат на което са нарушени и нормите на антидискриминационното законодателство. Като лица при сравними сходни обстоятелства, жалбоподателят сочи всички лишени от свобода с постоянен адрес и местоживеене в град София и област С., които въз основа на същите основания - чл. 57, ал. 2 от ЗИНЗС и Заповед № ЛС-04-656/30.05.2009 г. на министъра на правосъдието, били разпределени и настанени в затвора в гр. С. за изтърпяване на наложените им наказания.

Жалбоподателят аргументира така формулираната претенция за дискриминация със съображения, които в преобладаващата си част се отнасят до въпроса за законосъобразността на правното действие и съответно обективиращия го административен акт, с които е осъществено преместването му от затвора в гр. В. в затвора в гр. Б.. Както бе посочено по-горе, инцидентен контрол за законосъобразност върху актове и действия на администрацията в рамките на образувано друго административно или съдебно-административно производство с различен предмет, е недопустим. Поради това, правилно КЗД и първоинстанционният съд не са разгледали по същество съответно релевираните пред тях доводи във връзка с конкретните причини и обстоятелства, довели до преместването на Нешков в затвора Белене на основание чл. 62, ал. 1, т. 4 от ЗИНЗС. Правилно е и отбелязването на съда, че оплакване относно това в кое затворническо заведение лишените от свобода изтърпяват наказанието си не може да се свърже с някой от предвидените в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. или друг нормативен акт признаци, в това число признака „лично положение“. В допълнение, следва да се посочи, че търсената от жалбоподателя защита на правата и законните му интереси, възникващи по повод определяне на мястото за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода (включително и тези, свързани с прилагане на мерките по чл. 62 от ЗИНЗС, когато лишеният от свобода не е съгласен с тях) не може да бъде осъществена на плоскостта на повдигнатия от него спор за дискриминация.

За целите на производството по реда на Глава четвърта, раздел I от ЗЗДискр. е без значение дали актът, действието или бездействието на административния орган, посредством които се твърди, че е допусната дискриминация, са доказано незаконосъобразни или не. Достатъчно е същите да обективират различно, по-неблагоприятно третиране на оплакващото се лице, установено при съпоставка с начина, по който са третирани, били са или биха били третирани други лица при сравними сходни обстоятелства, като различното третиране следва да се дължи на някой от признаците по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. В разглеждания случай, от представените пред КЗД и АССГ факти и доказателства от страна на жалбоподателя, не става ясно по какъв начин преместването му в затвора в гр. Б. е довело до по-малко благоприятното му третиране спрямо друго лице или лица, намиращи се в сходно положение, въз основа на признака „лично положение“ или пък го е поставило в особено неблагоприятно положение в сравнение с тези лица. Не са посочени и конкретните лица, които реално се намират в сравнимо, сходно положение като това на жалбоподателя, така че да е възможно извършването на съпоставка между тях - задължителен елемент от фактическия състав на всеки един вид дискриминация.

Посочените по общ начин всички лишени от свобода с постоянен адрес и местоживеене в град София и област С., които при спазване на чл. 57, ал. 2 от ЗИНЗС и Заповед № ЛС-04-656/30.05.2009 г. на министъра на правосъдието били разпределени и настанени в затвора в гр. С. за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, не могат да бъдат a priori определени като намиращи се в сходна на жалбоподателя ситуация, доколкото не са представени каквито и да е индивидуализиращи тяхното положение данни, като например обстоятелството към кой момент от изтърпяване на наказанието същите са имали адресна регистрация с постоянен адрес в град София или област С., както и на какво основание са били настанени (разпределени, преместени) в затвора в гр. С..

Безспорно установено по делото е, че към датата на първоначалното му постъпване в затвора през 2002 г. С.Н е бил с постоянен адрес в село Мартен, област Р., като едва през 2013 г. променя постоянния си адрес в [населено място], [адрес] (видно от представено по преписката копие на лична карта). На последния адрес жалбоподателят де факто никога не е пребивавал. Заповедта на министъра на правосъдието, в която е предвидено, че лишените от свобода с адресна регистрация в гр. С. се настаняват в затвора гр. С., е издадена на 30.05.2009 г., т. е. след като лицето вече е било настанено в място за изтърпяване на наказанието, определено съобразно действащите към онзи момент правила, и преди да бъде осъществена промяната в постоянния му адрес от село Мартен, област Р. в [населено място].

При тези данни, фактически и правно обосновано е да се приеме, че съпоставката между жалбоподателя и другите лишени от свобода за целите на установяване на твърдяната дискриминация не следва да обхване изобщо всички, общо и абстрактно посочени от жалбоподателя лишени от свобода, които са с постоянен адрес и местоживеене в гр. С. и които са настанени в затвора в същия град. За да се определи точният кръг съпоставими лица, следва да се вземат предвид определени специфични обстоятелства, свързани с момента и причините за настаняването им в затвора в гр. С. в процесния период, и конкретно при условията на преместване в хипотезата по чл. 62, ал. 1, т. 4 от ЗИНЗС, както и обстоятелства във връзка с момента на придобиване на адресна регистрация по постоянен адрес в гр. С.. Без наличието на подобни данни, които да обективират действително сходна, близка, сравнима ситуация с тази на л. св. Нешков, не може да се приеме, че са посочени лица за сравнение, с оглед на които да бъде направена годна преценка за по-неблагоприятно третиране на жалбоподателя при определяне на мястото, на което да бъде преместен при упражняване правомощието на административния орган по чл. 62, ал. 1, т. 4 от ЗИНЗС. Предвид гореизложеното, правилен и обоснован е изводът на първоинстанционния съд, че в процесния случай не се установява по-неблагоприятно третиране на жалбоподателя в сравнение с друг лишен от свобода, изтърпяващ същото наказание. В административното производство пред КЗД, доказателствената тежест е за оплакващия се от дискриминация, който следва да посочи и установи конкретен аналог, спрямо който счита, че е неравно третиран и дискриминиран. Едва когато представи съответните факти, въз основа на които може да се направи предположение, че е налице дискриминация, доказателствената тежест се обръща и ответната страна (в случая ГДИН и министърът на правосъдието) има задачата да докаже, че принципът на неравно третиране не е бил нарушен.

С аргумент от горното, не могат да бъдат споделени възраженията на касатора, развити в посока на това, че ответните страни е следвало да представят редица доказателства, отнасящи се към установяване на лишените от свобода лица, настанени в затвора в гр. С. и притежавания от тях постоянен адрес на местоживеене, както и доказателства за липсата на реална възможност жалбоподателят да бъде преместен в затвора в гр. С.. Преди ответните страни, сочени като извършители на дискриминация, да трябва да доказват каквито и да е факти във връзка с ненарушаване на принципа на равно третиране, необходимо е да е налице предположение за осъществяване на всеки от елементите, изграждащи фактическия състав на дискриминационната проява по чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр.

Както бе обсъдено по-горе, от изложеното в жалбата до КЗД, а също и от доводите на жалбоподателя пред първоинстанционния съд не може да се направи обосновано предположение за това в какво точно се изразява по-малко благоприятното му третиране или особено неблагоприятното му положение в резултат от действията на администрацията, както и в сравнение с кои конкретни лица, при сравними сходни обстоятелства, е проявено твърдяното дискриминационно поведение. Твърдението за допуснато нарушение на правилата, определящи начина на разпределяне на осъдените в местата за лишаване от свобода по възможност съобразно постоянния им адрес, не е достатъчно, за да обуслови предположение и за осъществена дискриминация. Оплакването за извършено незаконосъобразно действие или бездействие от страна на администрацията не обуславя само по себе си предположение за извършено нарушение на антидискриминационното законодателство. От значение за последното е представянето на такива данни, които могат да се свържат с всеки един от елементите на фактическия състав на пряката дискриминация съгласно 4, ал. 2 ЗЗДискр., каквито в настоящия случай не са представени. В жалбата си до КЗД С.Н не релевира обстоятелства, нито сочи доказателства, които да водят до обосновано предположение за поставянето му в по-неблагоприятно положение спрямо други лишени от свобода при сравними сходни обстоятелства посредством действията, или по-точно бездействията на администрацията, изразяващи се в непривеждането му в затвор за доизтърпяване на присъдата му, съобразно адресната регистрация по постоянен адрес в [населено място] за периода 24.05.2014 г. - 25.08.2015 г.

В допълнение следва да се отбележи, че от анализа на всички събрани по преписката и делото данни не се установява какво е конкретното съдържание на признака “лично положение”, сочен от жалбоподателя като причина за по-неблагоприятното му третиране. Признакът "лично положение" няма еднозначно обективно съдържание, изначално определено в закона. Това изисква установяването и доказването във всеки конкретен случай на значим обективен, същностен за личността белег, който позволява да бъде прилаган еднакво съобразно закона и забраната за дискриминация. От възраженията, релевирани в жалбата до КЗД, се налага разбирането, че С.Н отъждествява “личното си положение” с признатата от закона възможност да бъде разпределен в затворническо заведение съгласно адресната си регистрация по постоянен адрес. Т. възможност обаче не е призната само за него в качеството му на лишен от свобода, а на всички осъдени лица, изтърпяващи наказание в местата за лишаване от свобода от различен тип. Конкретно по отношение на жалбоподателя, данните по делото сочат, че през 2013 г. адресната му регистрация е била променена от с. М., област Р. в [населено място] - по време, когато лицето все още е изтърпявало наказанието лишаване от свобода в затвора в гр. В.. С оглед на това, при преместването му пред 2014 г. в затвора в гр. Б. на основание чл. 62, ал. 1, т. 4 ЗИНЗС Нешков възразил, че същото е в нарушение на правилото по чл. 57, ал. 2 от ЗИНЗС и Заповед ЛС-04-656/30.05.2009 г. на министъра на правосъдието, като по този начин спрямо него била осъществена дискриминация по признак “лично положение” по отношение местоизтърпяване на наказанието съобразно постоянния му адрес на местоживеене.

Досежно защитения признак “лично положение”, на който се позовава жалбоподателят, КЗД е приела, че в неговия обхват попада и характеристиката, иманентно присъща на личността, свързана с непривеждането на лишения от свобода в затвор за доизтърпяване на присъдата, съгласно адресната му регистрация по постоянен адрес за периода 24.05.2014 г. - 25.08.2015 г. Това становище не се споделя от настоящия касационен състав. Непривеждането на осъдения в едно или друго затворническо заведение за доизтърпяване на наказанието му не съставлява негов вътрешноприсъщ, характерен белег, който да обективира качество, иманентно свързано с личността му, произтичащо или придобито от нея. Само по себе си настаняването и преместването на лишени от свобода в различни затвори, при наличие на някоя от установените в закона хипотези, не е обстоятелство, годно да изпълни със съдържание посочения защитен признак “лично положение”. То би могло да бъде единствено индиция за различно третиране, но не и да се свърже с определено качество или вътрешноприсъщ белег на личността, който да обоснове това различно третиране. В този смисъл като твърди, че не са спазени правилата на чл. 57, ал. 2, чл. 62 от ЗИНЗС и Заповед № ЛС-04-656/30.05.2009 г. на министъра на правосъдието спрямо него и незаконосъобразно е бил преместен в затвора в гр. Б. вместо в затвора в гр. С., за периода 24.05.2014 г. - 25.08.2015 г., С.Н на практика очертава параметрите на деянието, което възприема като дискриминационно по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр., но не и своя иманентна, обективна, същностна характеристика, в която установеният по общ начин признак “лично положение” да намери конкретен израз. “Личното положение” на жалбоподателя не би могло в случая да бъде идентифицирано и със самото благо, сочено като нарушено в резултат на дискриминационно поведение, а именно - правото на лишения от свобода по възможност да бъде настанен в най-близкия до постоянния му адрес затвор (чл. 57, ал. 2 от ЗИНЗС) и правото му да поиска да бъде преместен в друг затвор при промяна на постоянния адрес на семейството или на лицата, с които поддържа контакти, съгласно чл. 62, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС. И двете сочени от жалбоподателя възможности, на които впрочем не съответства безусловното задължение на административния орган да се съобрази с визираните обстоятелства, са осигурени в еднаква степен спрямо всички осъдени лица, изтърпяващи наказание лишаване от свобода. Също така еднакво установено за всички тях е и правото на защита срещу издадени заповеди за преместване, както и срещу постановени откази по молби за преместване, която защита, съгласно действащата към 2014 г. нормативна уредба (чл. 62, ал. 3 от ЗИНЗС, ДВ., бр. 68 от 2.08.2013 г.) се е осъществявала по административен ред с жалба до министъра на правосъдието, а впоследствие - по съдебен ред, с жалба до административния съд по местоизпълнение на наказанието (чл. 62, ал. 3 от ЗИНЗС, изм. – ДВ, бр. 13 от 2017 г., в сила от 7.02.2017 г.).

Неустановяването на съдържанието на твърдения защитен признак “лично положение” съставлява самостоятелно основание за отхвърляне като недоказано на предявеното от С.Н оплакване за пряка дискриминация, респективно - представя допълнителен аргумент в подкрепа на обоснованото от КЗД становище, възприето и в решението на АССГ, че спрямо него не е извършена дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр., вр. чл. 4, ал. 1 от с. з. по признак “лично положение” и не е нарушена забраната за дискриминация по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. от страна на ГДИН и министъра на правосъдието.

Въз основа на гореизложеното, настоящият касационен състав на Върховния административен съд приема, че като е потвърдил изводите на КЗД за липса на осъществена дискриминация на посочените от жалбоподателя обстоятелства, административният съд е постановил правен резултат, който е в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби и представените по делото доказателства.

При постановяване на решението не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Релевираният в тази насока касационен довод има бланкетен характер, касаторът не сочи конкретни пороци на решението, касаещи воденето на съдебното производство пред първата инстанция, разпределението на доказателствената тежест, събирането на доказателства или гарантиране на правото му на участие и защита в процеса. Върховният административен съд не установява наличие на данни за допуснати пропуски от категорията на съществените процесуални нарушения.

При тези съображения, не се доказват сочените от касационния жалбоподател основания по чл. 209, т. 3 АПК за отмяна на атакуваното решение на АССГ. Решението е постановено при правилна оценка на правнорелевантните за спора факти спрямо приложимата към тях нормативна уредба. Не се констатира наличие и на визираните в чл. 209, т. 1 и т. 2 АПК и подлежащи на служебна проверка от съда на основание чл. 218, ал. 2 АПК пороци на съдебния акт.

Изложеното мотивира крайния извод за законосъобразност на решението на АССГ, което като правилно, валидно и допустимо следва да бъде оставено в сила.

При този изход на делото съдебни разноски не следва да се присъждат.

Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, състав на пето отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 3001 от 04.05.2018 г., постановено по адм. дело № 11056/2017 г. по описа на Административен съд град – София-град.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.