Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на В. М. М., с адрес в [населено място], представлявана от адв. И. М., против въззивно решение № 1959 от 11 март 2020 г., постановено по в. гр. д. № 16832/2018 г. по описа на Софийския градски съд, с което е отменено решение № 415815 от 28 май 2018 г., постановено по гр. д. № 22331/2016 г. по описа на районния съд в гр. София, за отхвърляне на предявения от „З. П цимент” АД против В. М. иск с право основание чл. 439 ГПК, и вместо това е признато за установено по отношение на М., че дружеството ищец не дължи плащане на сумите по изпълнителен лист от 01.03.2016 г., издаден по т. д. № 1149/2016 г. по описа на Софийския градски съд, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 20168390400153 по описа на частния съдебен изпълнител И. М.-К., с рег. №** на КЧСИ, както следва: сумата в размер на 6650 лева – разноски по арбитражно производство по в. а.д. № 6/2014 г. по описа на Търговски арбитражен съд при Национална юридическа фондация, и сумата от 510 лева – разноски по т. д. № 1149/2016 г. по описа на Софийския градски съд, поради извършено извънсъдебно прихващане.

В жалбата се поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно и необосновано, постановено при неправилно възприета фактическа обстановка. Твърди се, че въззивният съд не е обсъдил заедно и поотделно всички доказателства по делото и не е направил самостоятелен анализ на въведените от ответницата с отговора на исковата молба и отговора на въззивната жалба възражения. Не бил отчетен фактът, че възражението за прихващане е извънсъдебно, тоест материалноправно изявление за прихващане, а не съдебно възражение. Неправилно било прието, че връчването на нотариалната покана, съдържаща изявлението за прихващане, е редовно, въпреки че връчителят не е удостоверил кое лице отказва да приеме поканата след извършена справка с документ за самоличност. Поддържа се, че по делото не е безспорно установено, че процесната нотариална покана е връчена на ответницата; че свидетелските показания на връчителя не са правилно преценени, тъй като той твърди, че е извършил проверка за самоличността на лицето, отказало да получи поканата, но това обстоятелство не е отразено в разписката към поканата, както и трикратно посочил, че лицето, което получило поканата при условията на отказ, било г-жа М., а не г-жа М.. Поради това се оспорва изводът за достигане на изявлението за прихващане до цесионера В. М.. В нарушение на чл. 152 ГПК не била отчетена удостоверителната сила на протокола от съдебното заседание, в което е разпитан връчителят, за които протокол не е имало искания от страните за поправка относно името на лицето, което е отказало да получи поканата. Също така се поддържа, че по делото не е установено прекъсване на давността по отношение на вземането на „З. П цимент” АД срещу „Кросс-5” ООД, тъй липсват доказателства за осъществени принудителни способи за събиране на вземането; че подаването на молба за издаване на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, подаването на молба за образуване на изпълнително дело и изпращането на покана за доброволно изпълнение не са действия, които прекъсват погасителната давност. По тези съображения се счита, че вземането, с което е извършено прихващане, е погасено по давност поради непредприемане на каквито и да било действия по принудително събиране на дълга от страна на кредитора „З. П цимент” АД. Поддържа се, че образуваното изпълнително дело по описа на частен съдебен изпълнител С. Я. е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като в този случай не е необходимо изрично постановление на съдебния изпълнител. Сочи се, че липсват данни за посочени от взискателя изпълнителни способи или за упълномощаване на съдебния изпълнител на основание чл. 18 ЗЧСИ, както и за действително предприети от съдебния изпълнител действия по принудително изпълнение. В тази връзка се сочи, че, за да се прекъсне давността, е необходимо не само взискателят да е поискал извършване на определено изпълнително действие, но и съдебният изпълнител да е предприел съответното действие. Оспорва се и изводът, че е допустимо извършване на извънсъдебно прихващане с погасено по давност вземане, тъй като съдът не е отчел, че правилото на чл. 103, ал. 2 ЗЗД касае възражението за съдебно прихващане, но не за извънсъдебно изявление за прихващане.В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 1 ГПК се поставят въпроси от приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

В срока за отговор ответникът „З. П цимент” АД, със седалище и адрес на управление в с. З. П, обл. Ловеч, чрез адв. А. Х., поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване и излага доводи за неоснователност на жалбата по същество.

Въззивният съд приема за установено, че с изпълнителен лист от 01.03.2016 г., издаден по т. д. № 1149/2016 г. по описа на Софийския градски съд, „З. П цимент” АД е осъдено да заплати на „Кросс-5” ООД общо сумата от 7160 лева, от които 6650 лева - разноски в арбитражното производство по в. а.д. № 6/2014 г. по описа на Търговски арбитражен съд при Национална юридическа фондация, и 510 лева - разноски по т. д. № 1149/2016 г. по описа на Софийския градски съд; че „Кросс-5” ООД е прехвърлило вземането си по изпълнителния лист на ответницата В. М. с договор за цесия, сключен на 11.02.2016 г., като длъжникът е редовно уведомен за извършената цесия; че въз основа на изпълнителния лист от 01.03.2016 г. е образувано изпълнително дело № 20168390400153 по описа на частен съдебен изпълнител И. М.-К., с рег. № *** на КЧСИ, с взискател В. М.. Прието е за установено още, че с нотариална покана от 05.04.2016 г., връчена на М. на 09.04.2016 г. при условията на отказ, дружеството ищец е противопоставило на цесионера писмено възражение за прихващане на задължението по изпълнителното дело със свое изискуемо и ликвидно вземане срещу цедента – „Кросс-5” ООД, материализирано в изпълнителен лист, издаден на 07.07.2011 г. въз основа на решение от 30 март 2011 г., постановено по в. а.д. № 50/2010 г. на Търговски арбитражен съд при Национална юридическа фондация, за следните суми: 522623, 70 лева – главница, 23189, 17 лева – лихва, 78393, 35 лева – неустойка, 15841, 30 лева – арбитражни разходи. За недоказани са приети възраженията на М. относно верността на удостоверените факти при връчването на нотариалната покана. В тази връзка са изслушани показанията на връчителя, кредитирани като обективни, логични и вътрешно непротиворечиви, като въз основа на тях съдът е направил извод, че изявлението за прихващане е достигнало до цесионера на 09.04.2016 г.

За да постанови обжалвания акт, въззивният съд приема, че правото на длъжника, при съобщена му цесия по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, да прихване по реда на чл. 103, ал. 3 ЗЗД задължението си към цесионера със свое вземане към цедента, не е обусловено от изразяване на несъгласие с цесията – за упражняването на това право на компенсация е достатъчно длъжникът да не е изразил съгласие с извършеното прехвърляне на вземането от предишния кредитор, като непротивопоставянето на длъжника на цесията не се приравнява на изразено съгласие с нея. Въз основа на съвкупна преценка на доказателствата по делото, се приема, че длъжникът надлежно е упражнил потестативното си право на извънсъдебно прихващане на процесното вземане, тъй като изявлението му за прихващане е достигнало до цесионера, на 09.04.2016 г., към момента на отправянето му длъжникът не е изразил съгласие с цесията и вземането му е било ликвидно и изискуемо. За неоснователно е прието възражението на ответницата, че активното вземане е погасено по давност, доколкото решението, въз основа на което е възникнало вземането на ищеца, е влязло в сила на 30.03.2011 г., за сумите по решението и издаден изпълнителен лист от 07.07.2011 г. и по молба от 08.08.2011 г. е образувано изпълнително дело № 20118440402757 по описа на частен съдебен изпълнител С. Я., с рег. № *** на КЧСИ, по което към 20.11.2017 г. дължимите суми не са били събрани и същото е висящо. Прието е, че посочването на изпълнителен способ в молбата за образуване на изпълнителното дело е основание за редовност на същата, освен при наличието на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ, както и че посочването на изпълнителни способи прекъсва давността. Поради това се приема, че давността е прекъсната и към датата на достигане до цесионера на изявлението за прихващане активното вземане на последния срещу цедента не е било погасено по давност. Като допълнителен аргумент се сочи, че дори това възражение да се приеме за основателно, предвид разпоредбата на чл. 103, ал. 2 ЗЗД, прихващането запазва своето погасително действие, макар това действие да се проявява след като насрещното вземане е покрито с давност.

Касационният съд приема, че поставените въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.

На първо място се поставя въпросът: длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и да направи самостоятелен анализ, и има ли такова задължение въззивната инстанция като съд по същество на спора, когато във въззивната жалба е наведено оплакване и са наведени доводи за необоснованост на първоинстанционното решение поради необсъждане на събрани по делото доказателства и въз основа на тях да направи самостоятелни фактически и правни изводи по същество на спора. По поставения въпрос настоящият съдебен състав напълно възприема константната практика на ВКС, изразена и в цитираните в касационната жалба решения (решение № 30 по гр. д. № 5036/2016 г., I г. о.; решение № 28 по т. д. № 1212/2017 г., I т. о; решение № 68 по гр. д. № 2751/2017 г., I г. о.; решение № 176 по т. д. № 2299/2016 г., II т. о.; решение № 132 по гр. д. № 4116/2017 г., I г. о.; решение № 126 по гр. д. № 4494/2017 г., I г. о.; решение № 143 по т. д. № 2693/2014 г., II т. о.; решение № 146 по т. д. № 2687/2014 г., II т. о.; решение № 23 по гр. д. № 2634/2016 г., III г. о.), че съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно и да даде отговор на всички доводи и възражения на страните по предмета на спора. Тезата на касатора за допуснато съществено процесуално нарушение във връзка с преценката на доказателствата и задълженията на въззивния съд при сторени доводи във въззивната жалба в тази насока, не може да бъде споделена, тъй като съдът е дал отговор на всички доводи на страните по спора, като е преценил и относимите доказателства, без да дава превес или да пренебрегва някои от тях. Обсъдени са възраженията на ответника относно редовността на връчването на нотариалната покана, като в тази връзка са ценени не само представената по делото разписка за връчване на поканата, но и свидетелските показания на връчителя Ц. П.. Обсъдени са възраженията за липса на изискуемите от закона предпоставки за извършване на прихващане и за погасяване на активното вземане по давност. Следователно въззивният съд е изпълнил задължението си за преценка на всички доказателства по делото, както и за обсъждане на възраженията и доводите на страните, при решаване на правния спор. Правилността на формираните при тази преценка изводи е въпрос по същество, който не следва да бъде обсъждан във фазата селекция на касационните жалби. Ето защо поддържаното основание за допускане на касационното обжалване по първия въпрос не е налице.

Следващият въпрос: с подаването на молба за образуване на изпълнително дело прекъсва ли се давността, е необуславящ изхода на спора, тъй като въззивният съд не е приел, че давността е прекъсната с подаване на молбата за образуване на изпълнително дело. Съобразявайки разясненията в т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК, съдът е счел, че щом частният съдебен изпълнител е образувал изпълнително дело, то молбата за образуване е била редовна, тоест в нея са били посочени изпълнителни способи, които са прекъснали давността.

Въпросът допустимо ли е да се извърши извънсъдебно прихващане с погасено по давност вземане също не е обусловил изхода на делото, доколкото решаващия извод на съда за основателност на иска по чл. 439 ГПК е, че към датата на достигане до цесионера на изявлението за прихващане активното вземане на „З. П цимент” АД срещу цедента не е било погасено по давност. По тази причина преценката на посочените решения на ВКС с оглед допуснато противоречие с дадените в тях разрешения не се налага.

Последният поставен въпрос е: при връчване на книжа при отказ от получаване и конкретно – на нотариална покана, за която са приложими разпоредбите на чл. 37-58 ГПК, необходимо ли е връчителят да удостовери кое лице отказва да приеме съобщението/поканата след изискана и направена справка в документ за самоличност и да отрази направената справка в разписката, и следва ли да се приеме, че е налице редовно връчване „при отказ”, при положение че връчителят не познава адресата на съобщението/поканата и не е отразил в разписката проверка на документ за самоличност. Не се констатира отклонение от формираната практика на ВКС по приложението на чл. 44, ал. 1 ГПК, обективирана в определение № 96 по ч. гр. д.№ 617/2015 г., IV г. о., определение № 156 по ч. гр. д. № 1031/2015 г., както и посоченото в изложението решение № 56 по т. д. № 1154/2010 г., II т. о., според която връчителят удостоверява с подписа си датата и начина на връчване, отбелязва качеството на лицето, на което е връчено съобщението, след като изиска от него удостоверение за самоличността му чрез представяне на документ за самоличност, както и всички действия във връзка с връчването. Отказът да се приеме съобщението се отбелязва в разписката и се удостоверява с подпис на връчителя, като отказът на получателя не засяга редовността на връчването. Разписката за извършеното връчване, подписана от връчителя, е официален удостоверителен документ, който доказва пълно връчване и всички обстоятелства, които имат значение за него. В закона и в съдебната практика няма изискване при връчване на съобщението при отказ на лицето да го получи връчителят да впише в него номера и датата на документа му за самоличност. В случая, за да направи извод за редовност на връчването при условията на отказ, съдът е отчел не само вписаните в разписката към нотариалната покана данни, но и показанията на връчителя, дадени пред първоинстанционния съд, които са приети за обективни, последователни, логични и вътрешно непротиворечиви. Предвид изложеното, не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1959 от 11 март 2020 г., постановено по в. гр. д. № 16832/2018 г. по описа на Софийския градски съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: