Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 715 от 15.06.2020 г. по гр. д. № 538/2020 г. на Варненския окръжен съд е потвърдено решение № 5098 от 11.11.2019 г. по гр. д. № 16501/2018 г. на Варненския районен съд, поправено с решение № 211/14.01.2020 г., с което е уважен предявения от К. Д. К. срещу касатора отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника община Аксаково, че същият не е собственик на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на с. Осеново, община Аксаково, местност «Шейтана», с площ 2 666 кв. м., с трайно предназначение – земеделска земя.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена в срока по чл. 283 ГПК от община Аксаково, чрез юрисконсулт В. Ю., в която са изложени съображения относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК.

Ответникът по касация е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.

Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:

Производството пред районния съд е образувано по предявен от ищеца срещу ответника отрицателен установителен иск. В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът упражнява фактическа власт върху имота, считано от 2006 г. След като е поискал да се снабди с констативен нотариален акт, в който правото му на собственост да бъде удостоверено, през 2017 г. общината е съставила акт за частна общинска собственост. Исковата молба е предявена на 01.11.2018 г.

В отговора на исковата молба ответникът е изложил доводи за недопустимост на иска поради липса на правен интерес за ищеца от предявяването му. В защитата си по същество е оспорвал иска.

Видно от акт за частна общинска собственост № 6538/10.07.2017 г., съставен на основание чл. 59, ал. 1 ЗОбС, в същия е цитиран като предходно издаден акт № 4816 от 19.01.2011 г., в който като основания за издаването му са посочени чл. 2, ал. 1, т. 2, чл. 56, ал. 1 ЗОбС и чл. 19 ЗСПЗЗ.

Със заповед от 15.05.2009 г. на директора на ОД „Земеделие“ – Варна е одобрено решение на комисия по чл. 19, ал. 2 ЗСПЗЗ, с което са определени имотите по ал. 1 на цитираната разпоредба, в землища, намиращи се на територията на общината. В приложение към решението на комисията фигурира и процесният имот.

С молба от 05.08.2013 г. до кмета на общината, ищецът е изразил желание за закупуване на имота.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд, въззивният съд е изложил съображения, че актът за общинска собственост има легитимиращо действие, когато удостоверява осъществяването на конкретно придобивно основание. Ответната община следва да установи в процеса пълно и главно, че са настъпили конкретни факти, реализиращи състава на предвиден в закона придобивен способ. Съгласно чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ земеделските земи, които не принадлежат на държавата, гражданите или юридически лица са общинска собственост. Приел е, че общината се позовава на осъществен в нейна полза фактически състав по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ. В приложното й поле се включват земеделските земи, които са подлежали на възстановяване, но не са заявени за реституция в предвидените в закона срокове, както и земи, които не са изкупени от ползватели по реда и при условията на параграф 4 и сл. от ПЗР на ЗСПЗЗ. В настоящата хипотеза не е доказано, че процесният имот е подлежал на възстановяване. Посочено е, че няма данни за включването на процесния имот в ТКЗС, както и за заявяването на реституционни претенции към същия. Този имот не попада и в терен по параграф 4 ПЗР на ЗСПЗЗ.Он е извод, че имотът не е подлежал на възстановяване, поради което не се включва в приложното поле на чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ. Направено е заключение, че ответникът не е доказал елементите от фактическия й състав.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата на касатора са изложени твърдения за нищожност, вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Не са поставени конкретни въпроси, но изведени от доводите в касационната жалба и изложението, същите могат да бъдат формулирани по следния начин: 1. не съставлява ли процесния имот земя по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ; 2. текла ли е придобивна давност в периода от 2006 г. до датата на предявяване на исковата молба; 3. искането на ищеца за закупуване на имота, адресирано до общината, не съставлява ли признание за съществуването на право на собственост в нейна полза.

Не са налице нищожност и вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение. Не се сочи основание за нищожност, а недопустимостта е обоснована с липсата на правен интерес за ищеца от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост. Съгласно ТР № 8 от 27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, налице е правен интерес от отрицателен установителен иск за собственост когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект. При тази форма на защита, избрана от ищеца, ако искът бъде уважен, претендираното от ответника право ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо и това правопредпазващо действие на силата на пресъдено нещо също е посочено като аргумент за допустимостта на отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право. Ако с решението бъде установено несъществуването на спорното право, защитната функция на процеса е по отношение на субективното право на ищеца, чието съществуване и реализация са били засегнати от отреченото със съдебното решение право. В настоящата хипотеза ищецът е поддържал, че е собственик на спорния имот, като с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, той е в състояние сам да определи обема и интензивността на търсената защита, включително като се ограничи до отричане със сила на пресъдено нещо на правото на ответника, т. е. предявявайки отрицателен установителен иск. В този случай обаче доказването, че спорното право му принадлежи, е въпрос на материална легитимация – въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот /решение № 15 от 19.02.2016 г. по гр. д. № 4705 от 2015 г. на ВКС, второ г. о./. Производството по делото ще подлежи на прекратяване поради недоказване на фактическите твърдения, обуславящи правния интерес, само в случай че този интерес се обосновава с претенция ищецът да е титуляр на самостоятелно право, различно от спорното, каквато не е настоящата хипотеза.

Налице е основание за допускане на касационно обжалване предвид наличието на съмнение дали не е очевидно неправилен изводът на въззивния съд, че процесният имот не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, без да е изяснен неговият статут.

В обобщение, касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК.

Жалбоподателят дължи внасяне на държавна такса в размер на 25 лв. /чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси/ по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба по същество.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 715 от 15.06.2020 г., постановено по гр. д. № 538/2020 г. по описа на Варненския окръжен съд.

УКАЗВА на жалбоподателя в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 25 лв. /двадесет и пет лева/ и представи в същия срок доказателства за внасянето й, като в противен случай касационното производство ще бъде прекратено.

Делото да се докладва на председателя на Второ гражданско отделение за насрочване след представяне на доказателства за внасяне на държавната такса.

Определението е окончателно.

Председател:

Членове: 1.

2.