Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. П. Ф. чрез неговата майка и законен представител П. Б. Ф. срещу решение № 876 от 22. 04. 2020 г. по в. гр. д. № 3929/2019 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 7 състав, с което след частична отмяна на решение № 3767 от 27. 05. 2019 г. по гр. д. № 10205/2017 г. на Софийски градски съд, I ГО – 1 състав е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве““ АД – [населено място] иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на сумата от 140 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 2. 11. 2016 г. и причинено от застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ водач на л. а. „С. М“ с ДК [рег. номер на МПС], ведно със законната лихва от 26. 05. 2017 г. до изплащането и е потвърдено решение № 3767 от 27. 05. 2019 г. по гр. д. № 10205/2017 г. на Софийски градски съд, I ГО – 1 състав в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 432, ал. 1 КЗ за разликата от 140 000 лв. до 180 000 лв., както и искането за присъждане на законната лихва за периода 2. 11. 2016 г. – 26. 05. 2017 г.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответникът по касационната жалба „Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве““ АД е депозирал отговор на жалбата, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Трето лице – помагач на страната на ответника С. А. Х. не е депозирало отговор на жалбата в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови посочения резултат, въззивният съд е констатирал, че на 2. 11. 2016 г. в [населено място] е настъпило ПТП, при което л. а. „С. М“, управляван от С. А. Х., е ударил ищеца Д. П. Ф., както и че водачът е застрахован при ответника. С оглед релевираното от ответника възражение, че застрахованият водач няма вина, тъй като е налице случайно деяние, относно механизма на процесното ПТП, въззивният съд е приел, че пострадалото дете се е движило тичешком по банкета около 14-15 метра зад храстите към насрещно движещия се автомобил, когато пресича и излиза на банкета на 1 метър преди пътното платно, след което навлиза на платното да го пресича отдясно наляво, в посока на движението на автомобила косо, като последва удар с предна лява челна част на автомобила. Констатирал е, че ударът между автомобила и пешеходеца е бил непредотвратим, тъй като опасната зона е 23 метра и пострадалият е попаднал в нея, като внезапно и тичайки е изскочил на платното за движение. Водачът е управлявал лекия автомобил със скорост 36 км/ч при разрешена скорост до 50 км/ч и предотвратимост на ПТП при скорост 25 км/ч. Решаващият състав е отчел, че в случая възприемането на опасността е било затруднено от наличните храсти край пътя, които са били по-високи от 4-годишното пострадало дете и внезапността на възникналото препятствие. В мотивите на решението е изтъкнато, че не се установява да е налице забавена реакция на водача, употребил алкохол, която да е причина за настъпване на ПТП. Подчертано е, че употребата на алкохол от водача на МПС няма значение за отговорността му за ПТП при липсата на нарушения на правилата за движение по пътищата, намиращи се в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносния резултат. Съгласно становището на съда, с оглед липсата на маркировка или пътни знаци водачът не е бил задължен да намали скоростта, която не е надвишавала 36 км/ч, за да може своевременно да спре и да избегне ПТП, както и не е могъл да предвиди опасността за движението и да вземе своевременно мерки за безопасност. Като е съобразил попадането на пострадалия, създал опасността със своето поведение, в опасната зона за спиране на превозното средство, въззивният съд е направил извод за случайно деяние. Поради липсата на виновно и противоправно поведение на застрахования водач, при позоваване на т. 9 от ППВС № 7/77 г. с оглед обусловеността на отговорността на застрахователя от отговорността на самия застрахован, въззивният съд е формирал извод за неоснователност на исковата претенция.

Касаторът поставя в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като значими за изхода на делото въпросите: „1. Следва ли въззивният съд при постановяване на съдебното решение да се съобрази със събраните по делото доказателства относно конкретната пътна обстановка, мястото на удара и поведението на водача при преценката налице ли е виновно поведение на водача? Допустимо ли е съдът да се произнесе по въпроса за наличието, респ. отсъствието на противоправно поведение на водача на МПС като елемент от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, пораждащ отговорността на прекия причинител на вредите, респ. на застрахователя, без да посочи спрямо кои правила от Закон за движение по пътищата е преценявал поведението на водача при настъпване на процесното ПТП?; 2. Движението с несъобразена скорост в конкретната пътна обстановка, макар да е в рамките на разрешената скорост, представлява ли нарушение на ЗДвП, което да обуслови деликтната отговорност на водача на МПС, респ. функционалната отговорност на застрахователя?“ Поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като формулираните въпроси са разрешени от съда в противоречие с решение № 240 от 15. 01. 2019 г. по т. д. № 518/2018 г. на ВКС, I т. о.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Процесуалноправните въпроси по п. 1 от изложението на касатора следва да бъдат обобщени и уточнени по реда на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС като въпрос относно задълженията на въззивния съд при постановяване на съдебното решение да съобрази всички доказателства и да мотивира решението си по съществото на правния спор. Този въпрос отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като е обусловил правните изводи на въззивния съд, който е извършил преценка на доказателствата относно пътната обстановка и механизма на ПТП и е приел, че не е налице противоправно и виновно поведение на застрахования водач, за да отхвърли предявения иск. По въпроса следва да се съобрази задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 240 от 15. 01. 2019 г. по т. д. № 518/2018 г. на ВКС, I т. о., цитирано от касатора, решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3. 11. 2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. Съгласно тази практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. В случая въззивният съд не се е отклонил от посочената практика, поради което не се е осъществила твърдяната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът е поставен с оглед доводите, че съдът не е съобразил конкретната пътна обстановка и не е посочил спрямо кои норми на ЗДвП е преценявал поведението на застрахования водач. Доводите не съответстват на данните по делото. Решаващият съд, въз основа на всички доказателства относно механизма на ПТП, при съобразяване на пътните условия, включително настъпването на ПТП в населено място, липсата на бордюри, ограничената видимост поради храсти край пътя, липсата на вертикална и хоризонтална маркировка, като е изследвал дължимото поведение на водача съобразно правилата за движение по пътищата, е приел, че застрахованият водач не е имал задължение да приведе скоростта си от 36 км/ч /под разрешената от 50 км/ч/ в рамките, даващи му възможност да избегне пътния инцидент /при скорост до 25 км/ч/. Действително в решението досежно задълженията на водача не са цитирани конкретни материалноправни норми, но поведението на водача е преценено съобразно възпроизведени правила относно забраната за управление на МПС след употреба на алкохол, максималната допустима скорост, избора на съобразената скорост за движение, съответстващи на разпоредбите на чл. 5, ал. 3, чл. 21 и чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Правилността на фактическите констатациите на съда и основаните на тях правни изводи за липсата на противоправно и виновно поведение на застрахования водач, което да е в причинна връзка с вредоносния резултат, не може да бъде предмет на контрол в производството по чл. 288 ГПК.

Вторият въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не покрива общия селективен критерий, тъй като при формулирането му не се държи сметка, че въззивният съд не е възприел тезата на касатора за несъобразена с пътните условия скорост на движение на застрахования водач, съответно за извършено нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗдвП. В случая не е обоснована и и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото от цитираното от касационния жалбоподател решение № 240 от 15. 01. 2019 г. на ВКС по т. д. № 518/2018 г., I т. о. не може да се установи идентичност в обстоятелствата с тези по настоящия спор, предпоставили извода за липса на деликтна отговорност на застрахования водач. Касае са до конкретна преценка относно поведението на застрахования водач с оглед пътната обстановка и условията на видимост. Следва да се изтъкне, че в решението по т. д. № 518/2018 г. на ВКС, I т. о. е прието, че делинквентът в нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП се е движил със скорост 50 км/ч, несъобразена с неблагоприятните фактори на пътната обстановка – тъмната част на денонощието, неосветен участък и намалена видимост поради мъгла, която скорост не му е позволила да спре, предвид установената предотвратимост на удара при скорост на автомобила до 39 км/ч, докато изводите в обжалваното въззивно решение са формирани с оглед липсата на установени такива неблагоприятни пътни условия, които да са задължавали застрахования водач да намали скоростта от 36 км/ч, която е била под разрешената такава от 50 км/ч.

По изложените съображения не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 876 от 22. 04. 2020 г. по в. гр. д. № 3929/2019 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 7 състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: