Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на процесуалния пълномощник на „СТИЙЛИМПЕКС“ООД ЕИК[ЕИК] срещу решение № 1103 от 05.12.2019 г. по в. т.д. № 1326/2019 г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено Решение № 2085/15.05.2019 г., постановено по гр. д. № 6589/2018 г. на ВРС, в частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати на „А. П“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] сумата от 17618.15 (седемнадесет хиляди шестстотин и осемнадесет лева и 15 ст.) лева – главница, представляваща незаплатена част за осъществени строително - монтажни работи по договор за строителство от 04.05.2015г., ведно със законната лихва върху главницата считано от депозиране на исковата молба в съда - 02.03.2018г. до окончателно изплащане на задължението, както и в частта за присъдените разноски.

Касаторът поддържа основанията по чл. 281, т. 3 ГПК-решението е постановено при неправилна правна квалификация и необоснованост на изводите на съда.

Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК,

В постъпил по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК отговор от ответника по КЖ е изразено становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за правилност на атакуваното решение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е изложил в мотивите следните съображения:

С исковата молба от страна на „А. П“ ЕООД срещу „Стийлимпекс“ ООД, са предявени обективно кумулативно съединени искове за осъждане на ответника да заплати сумата от 24000 лева, частична претенция от общия размер на задължението от 43353, 60 лева, с вкл. ДДС, съставляваща незаплатена част от възнаграждение за осъществени от ищеца СМР, за което обстоятелство е издадена фактура № 763/30.12.2015г., ведно със законната лихва върху главницата считано от депозиране на исковата молба в съда – 02.03.2018г. до окончателно изплащане на задължението, както и сумата от 699, 86 лева мораторна лихва върху главницата считано от 03.01.2018г. до 01.03.2018г., на осн. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 266, ал. 1 вр. чл. 258 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

В обстоятелствената част на ИМ са изложени твърдения, че между страните е възникнало облигационно правоотношение от 2015г., въз основа на договор за строителство, по силата на който ответното дружество, в качеството му на възложител, е възложило на ищеца, в качеството му на изпълнител, да осъществи строително – монтажни работи на обект – потапящ кладенец, находящ се в [населено място]. Сочи се, че уговорената цена по договора възлиза на 150000 лева без ДДС. По този договор ответникът бил заплатил аванс в размер на 24000 лева, за което обстоятелство били съставени фактури №698/14.05.2015г. и № 699/22.05.2015г., както и сумата от 30129, 60 лева с вкл. ДДС на основание извършени СМР, за което обстоятелство била съставена фактура № 749/30.09.2015г.

При приключване на работата на обекта бил съставен акт за извършени СМР, който бил подписан от представител на ответника, като ведно с акта за СМР била представена и фактура №763/30.12.2015г. на стойност от 43353, 60 лева, с вкл.ДДС, която съставлявала остатъка от дължимите и незаплатени от възложителя СМР по договора за строителство. На 03.01.2018г. ищецът изпратил покана на ответника за заплащане на процесната сума, като до момента на депозиране на ИМ в съда не е осъществено плащане.

С оглед горното, въззивният съд е приел за неоснователни възраженията на ответникана въззивника, че отношенията между страните следва да се уредят на ответника, че отношенията между страните следва да се уредят на плоскостта на извъндоговорната отговорност, и в частност - на водене на чужда работа без пълномощие, тъй като същите са обвързани от облигационно правоотношение по договор за изработка. Прието е, че същото изрично е заявено от ответника с подадения отговор на искова молба и е поддържано в първото по делото открито съдебно заседание. По делото са представени два договора за строителство, сключени между „А. П“ ЕООД и „Стийлимпекс“ ООД, с еднакво съществено съдържание относно главните уговорки между страните.Видно от поведението им последните са обвързани от постигнатото съглашение за извършване на СМР в недвижимия имот на възложителя, който не се е противопоставил незабавно срещу сключените договори, поради което по отношение на него е приложима фикцията по чл. 301 от ТЗ. Възложителят не само не е възразил срещу възложеното от негово име строителство, но видно от приложените фактури и заключението на ССчЕ е извършил плащания в полза на изпълнителя в общ размер на 54129, 60 лева, от които 12000 лева заплатени на 14.05.2015г., 12000 лева на 28.05.2015 г., 15064, 80 лева на 24.10.1015г. и 15.064, 80 лева на 22.10.2015г. Освен това в счетоводството му са осчетоводени фактури № 698/14.05.2015г. и №699/22.05.2015 г., като по същите възложителя е използвал данъчен кредит за месец 05.2015 г. Съобразно изложеното съдът е направил извод, че страните са валидно обвързани от облигационноправна връзка по договор за строителство, по силата на който изпълнителят се е задължил да извърши СМР по възлагане на „Стийлимпекс“ ООД срещу насрещното задължение на инвеститора да му заплати дължимата цена.

С оглед изричното оспорване на представения протокол за приемане на извършените СМР и липсата на обвързваща материална доказателства сила на документа, вписаните в него СМР, са проверени и остойностени чрез назначени пред първоинстанционния съд три експертизи - две единични и една тройна съдебно–техническа експертиза. Въззивния съд е кредитирал изцяло заключението на повторната СТЕ, тъй като вещите лица са извършили задълбочена и всестранна проверка на строителния обект, като са го посетили в [населено място], осъществили са съответните контролни пробивания на бетона, замервания и проби и са се запознали със строителната документация, и са установили, че отразеното в същата реално съответства на осъщественото от изпълнителя. Представеният по делото протокол Обр. 19 е използван от вещите лица единствено за отреждане на последователността на осъществените дейности на обекта, а стойността на същите е получена в резултат от измервания и изчисления от страна на последните, което в най-пълна степен отговаря на задачата на експертите и постига допринася за точното остойностяване на извършената работа.

Съгласно указанията по приложение на процесуалния закон, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на спора, по отношение на който е налице и някоя от визираните в т. 1 – 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК допълнителни селективни предпоставки. В мотивите към т. 1 от ТР са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение, поради което поддържаните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК не биха могли да се основават на доводи за неправилност на решението.

Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че формулираните от касатора въпроси, на които същият се позовава, като основание за допускане до касация, на чл. 280 ал. 1, т. 3 ГПК, се отнасят към материалната законосъобразност на изводите на въззивния съд по спорното материално право, доколкото всички те се свеждат до приетата от съда правна квалификация на исковите претенции: дали се основават на договорно или на извъндоговорно основание/гесция/ и до приложението на чл. 301 ТЗ при специфичните за спора факти. Отговорът на тези въпроси предпоставя извършване на същински касационен контрол на въззивното решение. Произнасянето по законосъобразността на последното, с оглед на фактите по конкретния спор, не попада в обхвата на селективното производство по чл. 288 ГПК, съгласно цитираното по-горе ТР. Ето защо, поради неустановяване на общата предпоставка за достъп до касация, ВКС не дължи произнасяне по допълнителните селективни критерии пот. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В полза на ответника по касация не следва да се присъдят разноските пред настоящата инстанция, с оглед липсата на доказателства за направата на такива.

Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1103 от 05.12.2019 г. по в. т.д. № 1326/2019 г. на Окръжен съд – Варна.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: