ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2138

гр. София, 29.07.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател:Камелия Ефремова

Членове: Людмила Цолова

Иво Димитров

като разгледа докладваното от К. Е. К. търговско дело № 20238002901266 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД (в несъстоятелност), гр. София срещу решение № 222 от 04.04.2023 г. по в. т. д. № 940/2022 г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо решение № 260536 от 11.08.2022 г. по т. д. № 356/2021 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-12 състав, с което е отхвърлен предявеният от тях срещу О. Н. Р. от гр. София иск с правно основание чл. 57, ал. 3 ЗБН за заплащане на сумата 3 750 000 лв., представляваща обезщетение за действията му като бивш администратор на банката при приемане на решение на Управителния съвет на същата от 14.01.2014 г.

В касационната жалба се твърди неправилност на въззивното решение поради противоречие с процесуалния и материалния закон. Като процесуално нарушение е посочено отделянето на предявения срещу ответника О. Р. иск по чл. 57, ал. 3 ЗБН от първоначално образуваното срещу всички членове на УС на „Корпоративна търговска банка“ АД производство по т. д. № 1177/2017 г. на СГС, 12 състав и образуването на настоящото т. д. № 356/2021 г. на същия съдебен състав. Според касатора, отделянето е препятствало възможността за солидарно осъждане и на останалите лица, поради което постановеното от Софийски апелативен съд решение следва да бъде обезсилено и делото да бъде върнато на Софийски градски съд за съвместно разглеждане с исковете по т. д. № 1177/2017 г. Освен това се поддържа, че въззивният съд неправилно е определил кръга от спорните и безспорните факти по делото и по-конкретно – не е съобразил, че ответникът не е оспорил настъпването на вреда за банката поради невъзможността да събере вземането си от кредитополучателя „К. И. ЕАД поради липсата на имущество, от което да се удовлетвори.

Касаторът счита, че по този начин решаващият състав е обърнал доказателствената тежест в процеса, тъй като е счел за недоказан отрицателен факт, който принципно не подлежи на доказване. В касационната жалба са развити подробни съображения в обосноваване наличието на всеки от елементите от фактическия състав на отговорността по чл. 57, ал. 3 ЗБН – деяние, противоправност на деянието, вреда, причинно-следствена връзка между деянието и вредата, вина.

Като обуславящи допускане на касационното обжалване в депозираното с касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Подлежат ли на доказване отрицателните факти като липса на имущество у длъжника, годно да послужи за удовлетворяване на банка, отпуснала кредит, в това число и при липса на оспорване на този факт от ответника; 2. Представлява ли вреда за банката отпускането на необезпечен кредит и ако не, в кой момент ще възникне вредата, ако кредитът е несъбираем; 3. Представлява ли неизгодна за банката сделка отпускането на необезпечен кредит; 4. Представлява ли недобросъвестно изпълнение на управленски функции приемането на решение от УС за предоставяне на кредит без поставяне на условие преди усвояването му вземането на банката да бъде обезпечено; 5. Кой е значимият за правилното решаване на делото факт: липса на имущество у длъжника или неуспешно провеждане на изпълнителното производство; 6. Висящността на провеждано против кредитополучателя изпълнително производство към момента на приключване на устните състезания в инстанциите по същество основание ли е да се приеме, че не е доказана вредата поради липса на яснота относно изхода на изпълнителното производство.

По отношение на първия от така поставените въпроси се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с позоваване на: решение № 361 от 31.05.2011 г. по гр. д. № 484/2009 г. на I о., решение № 391 от 18.10.2012 г. по гр. д. № 1139/2011 г. на I о., решение № 134 от 17.03.2011 г. по гр. д. № 1713/2010 г. на IV о. и решение № 394 от 18.05.2010 г. по гр. д. № 1584/2009 г. на III о. За останалите въпроси е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да са изложени конкретни аргументи.

Поддържа се и наличие на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на акта, изразяваща се в приетото от съда, че вредата не е настъпила с отпускането на кредита, както и поради извода, че не е доказан отрицателният факт за липса на имущество у кредитополучателя.

В допълнителното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, депозирано в изпълнение изричните указания на съдията-докладчик с разпореждане № 1032 от 29.05.2023 г., са поставени въпросите: „1. Допустимо ли е съдът да отдели от производство по предявен иск за солидарно осъждане на ответниците искът само срещу един от ответниците и да го разгледа отделно от останалите искове против останалите ответници; Приложима ли е разпоредбата на чл. 216, ал. 2 ГПК и решението против всички ответници следва ли да бъде еднакво; 2. При положение, че в отговора на исковата молба не е оспорен твърденият от ищеца отрицателен факт относно липсата на имущество у кредитополучателя, което да е обект на принудително изпълнение и да е достатъчно за погасяване на кредита, следва ли съдът да отдели този факт като такъв, по който страните не спорят; 3. Подлежи ли на доказване твърденият от ищеца отрицателен факт, че кредитоискателят не притежава имущество, което да бъде обект на принудително изпълнение за удовлетворяване вземането на банката по договора за банков кредит и ако да, с какви доказателствени средства би могъл да бъде доказан той, при положение че кредитополучателят хипотетично може да притежава имущество във всяка една държава или правна система в света; 4. Допустимо ли е да се разглежда от съда необходимостта от доказване на определен факт, който не е оспорен от ответника и при докладвани от съда в доклада изрични възражения на ответника против исковете, сред които не е оспорването на отрицателния факт за липса на имущество; 5. Представлява ли увреждащо действие по смисъла на чл. 57, ал. 3 ЗБН единодушно взето от Управителния съвет на банка решение за отпускане на банков кредит и сключване на договор за банков кредит при условия, даващи право на кредитополучателя да усвои кредита преди да е учредил надлежни по вид и размер обезпечения в полза на банката, осигуряващи възможност за събиране на вземането по принудителен ред“. За така поставените въпроси се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдението, че „не е налице категорична съдебна практика“. Отново е заявено основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, тъй като искът е отхвърлен без да са взети предвид съображенията на ищеца, че кредитът е отпуснат при липса на поставено в договора условие преди усвояването му да се учреди надлежно обезпечение.

Ответникът по касация – О. Н. Р. от гр. София – не заявява становище по касационната жалба.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: Ответникът О. Н. Р. е един от членовете на Управителния съвет на „Корпоративна търговска банка“ АД и Изпълнителен директор на същата; На 14.01.2014 г. УС на банката, с участието и на ответника, е приел единодушно решение за сключване на договор за банков кредит с „К. И. ЕАД за сумата от 15 000 000 лв. с падеж 15.12.2016г. при условие в срок до 30.06.2014г. кредитополучателят да учреди обезпечение чрез залог и/или ипотека върху активи на стойност 120% от стойността на кредита; Договорът за кредит е сключен на 14.01.2014 г., като при сключването му ответникът не е представлявал банката (тя е представлявана от изпълнителните директори Г. Х. и А. П. ; На 13.06.2014 г. е сключен анекс № 1 към посочения по-горе договор за банков кредит, с който, без решение на УС, банката, представлявана от същите двама изпълнителни директори, е предоставила на кредитополучателя допълнителен кредит в размер на 12 150 000 лв., с което общият размер на кредита е възлязъл на 27 150 000 лв.; Предоставените суми са усвоени съответно на 15.01.2014 г. и на 13.06.2014 г., без да е учредено каквото и да било обезпечение; С нотариална покана от 13.03.2015г., връчена на 17.03.2015 г., кредитът е обявен за предсрочно изискуем изцяло.

За да потвърди обжалваното решение, с което предявеният от банката иск по чл. 57, ал. 3 ЗБН срещу О. Р. е отхвърлен като неоснователен, въззивният съд е споделил крайния извод на първата инстанция, че не е доказан един от елементите на фактическия състав за ангажиране отговорността на ответника, в качеството му на бивш администратор на банката по смисъла на § 1, т. 2 от ДР на ЗБН, а именно – настъпила за банката вреда. Възприел е разбирането на първостепенния съд, че със самото отпускане на кредита за банката не настъпва вреда, тъй като срещу предоставената парична сума тя придобива вземане и че такава вреда ще настъпи едва в случай на невъзможност за удовлетворяване на това вземане.

Доколкото обаче по делото липсват доказателства, че банката е предприела действия по събиране на вземанията си в хода на индивидуално или универсално принудително изпълнение, е формиран извод, че към настоящия момент наличието на вреда не е доказано.

Като неоснователни решаващият състав е преценил всички релевирани във въззивната жалба оплаквания.

На първо място, във връзка с оплакването, че ответникът О. Р. не е оспорил твърденията в исковата молба за настъпила вреда за банката и за липса на имущество у кредитополучателя, от което тя да се удовлетвори, е посочил, че липсата или не на оспорване от страна на ответника на конкретно обстоятелство, за което в исковата молба се поддържа, че се е осъществило, не освобождава същия от доказването му. Счел е, че в случая вредите могат да бъдат установени и конкретизирани по основание и размер едва след като по отношение на кредитополучателя е проведено производство по индивидуално или универсално принудително изпълнение и банката е останала с неудовлетворено вземане. Според него, без провеждането на такова производство не съществува база за преценка дали е налице имущество, от което банката може да събере вземането си (като се съобрази, че съгласно чл. 133 ЗЗД длъжникът отговаря с цялото си имущество), т. е. не е възможно предварително (преди провеждането на принудително изпълнение) да се прецени дали вземането ще бъде събрано или не.

На второ място, като неоснователно е счетено оплакването, че в доклада по делото съдът изрично е описал, фактите и обстоятелствата, които ответникът оспорва, но сред тях не е липсата на длъжниково имущество, от което банката да се удовлетвори. Решаващият състав е взел предвид, че в доклада по делото от съдебното заседание на 28.02.2020г. съдът е разпределил доказателствената тежест, като е изброил елементите от фактическия състав, които ищецът следва да установи – противоправно поведение, вреда, причинна връзка, както и предприемане на действия за събиране на вземането, за които не се сочат доказателства. С оглед на това е приел за изпълнено задължението на съда да укаже на страната какви доказателства следва да ангажира.

На последно място, макар да е споделил като принципно правилно становището на жалбоподателя, че вредоносното деяние на ответника се изразява в приемането на решение на УС и подписване на самото решение без поставяне на условие за усвояване на кредита след учредяване на надлежни обезпечения в полза на банката, съставът на апелативния съд е счел, че само по себе си, това становище не може да обоснове извод за настъпила вреда, без наличието на конкретни доказателства за такава.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като поставените от касатора въпроси не могат да бъдат преценени като обуславящи за изхода на конкретното дело съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По-конкретно:

Въпросът по т. 1 от първоначалното изложение и въпросите по т. 3 и т. 4 от допълнителното изложение, касаещи доказването на отрицателните факти, не кореспондират с мотивите на обжалваното решение. Въззивният съд не е обосновал извода си за недоказаност на вредата с недоказване липсата на имущество на кредитополучателя, с което да се удовлетвори вземането на банката. Приел е, че вредите могат да бъдат установени и конкретизирани едва след като е проведено индивидуално или универсално принудително изпълнение срещу кредитополучателя и въпреки това вземането на банката е останало неудовлетворено. Следователно, въззивният съдебен състав не е обсъждал дали в настоящото производство ищецът е доказал наличието на имущество у длъжника и изводът му за неоснователност на иска не е обусловен от такава преценка.

Същото се отнася и за въпросите по т. 2, т. 4, т. 5 и т. 6 от първоначалното изложение и въпросът по т. 5 от допълнителното изложение.

Въпросите по т. 2, т. 5 и т. 6 са поставени в хипотезата „ако кредитът е несъбираем“ (т. 2), „неуспешно провеждане на изпълнителното производство“ (т. 5) и „висящност на провеждано против кредитополучателя изпълнително производство“ (т. 6), което решаващият състав е приел, че в случая не е доказано, доколкото липсват данни изобщо да е проведено принудително изпълнение срещу кредитополучателя. Въпросите по т. 4 и т. 5 са получили отговор, който изцяло кореспондира със заявеното от банката становище, а именно – че приемането на решение на УС без поставяне на условие за усвояване на кредита след учредяване на надлежни обезпечения в полза на банката представлява вредоносно действие и противоречи на грижата на добрия търговец и управител на търговец.

По отношение на останалите поставени въпроси отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК произтича от обстоятелството, че същите не са били предмет на обсъждане в мотивите на обжалвания акт. Въззивният съд не е изразил становище дали отпускането на необезпечен кредит представлява „неизгодна за банката сделка“ (въпрос № 3 от първоначалното изложение), нито е обсъждал дали правилно първата инстанция е отделила производството по делото срещу част от първоначалните ответници, за които е поискано да бъдат осъдени солидарно. Действително, такова оплакване е релевирано във въззивната жалба и по него решаващият въззивен състав не се е произнесъл. Доколкото обаче касаторът не е поставил процесуалноправен въпрос във връзка с правомощията на въззивния съд, липсата на произнасяне не може да бъде съобразявана при преценката за допускане на касационния контрол. Що се отнася до въпрос № 2 от допълнителното изложение, същият е поставен теоретично, без да има заявено оплакване във въззивната жалба и съответно без да е налице произнасяне в постановеното от въззивната инстанция решение.

Поради липса на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, не подлежат на обсъждане допълнителните предпоставки на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поддържано за един от въпросите и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – поддържано за всички останали въпроси, което, освен това, е заявено бланкетно, без да са изложени конкретни аргументи за наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки.

Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Макар да няма легална дефиниция на понятието „очевидна неправилност“, същото е изяснено във формираната от Върховен касационен съд практика, която е в смисъл, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е мотивирано с оплакванията в касационната жалба за неправилност на решението, което обаче не покрива изведените в практиката критерии за „очевидност“.

При този изход на делото, на основание чл. 57, ал. 6 ЗБН, касаторът следва да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 30 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 222 от 04.04.2023 г. по в. т. д. № 940/2022 г. на Софийски апелативен съд. ОСЪЖДА „Корпоративна търговска банка“ АД (в несъстоятелност), ЕИК 831184677, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Г. И. № 10 да заплати по сметка на Върховен касационен съд, от масата на несъстоятелността, държавна такса в размер на сумата 30 (тридесет) лева.

Определението не подлежи на обжалване.