О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№4483

Гр. София, 08.10.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в закрито заседание на тринадесети май две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ:ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

като разгледа докладваното от съдия Г. Н. гр. дело № 3803 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 4243 от 06.03.2023 г., подадена от Р. Г. П., чрез адвокат М. З. от АК - Б. срещу въззивно Решение № 47 от 18.01.2023 г. по в. гр. д.№ 1598/2022 г. на Окръжен съд – Бургас.

Ответницата по касация А. Г. И. е депозирала отговор чрез адвокат С. С. от САК. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., намира следното:

С обжалваното решение е потвърдено Решение № 260076 от 26.05.2022 г. по гр. д.№ 6548/2020 г. на Районен съд - Бургас, с което е отхвърлен предявеният от Р. Г. П. срещу А. Г. И. иск да се признае за установено по отношение на ответницата, че ищецът е собственик на прилежащо към собствения му апартамент таванско помещение № 5, с площ от 21,33 кв. м., находящо се на таванския етаж в сграда с идентификатор ****, с граници на таванското помещение: изток – външен зид на ъгъла на [улица]и [улица], север – таванско помещение № 6, собственост на П. П. М. П., юг – външен зид и тераса към таванско помещение № 4, запад – таванско помещение № 4 и северозапад – общ коридор в тавана, прилежащо към жилище-апартамент с идентификатор **** по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-9 от 30.01.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК, изменена със Заповед за изменение на КККР № КД-14-02-609 от 23.04.2013 г. на началник на СГКК - Б., с площ от 103,29 кв. м., с адрес [населено място], [улица], ет. 3 (втори жилищен), по силата на нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 166/1999 г. на нотариус К. К. и за осъждане на ответницата да предаде на ищеца владението върху така описания имот.

Установено е, че с нот. акт № 166 от 16.03.1999 г. на нотариус К. ищецът е закупил от наследодателя на ответницата „апартамент на трети етаж, съответно на втори жилищен етаж, от жилищната сграда, състояща се цялата от партер, три жилищни етажа и тавански етаж, със североизточно разположение на апартамента, същият състоящ се от три стаи, вестибюл, кухня, баня, тоалетна и антре, с балкон към дневната, балкон към спалнята и балкон на източната фасада на сградата, ведно с прилежащото към него складово помещение, общо застроени върху 103,29 кв. м.”, с описани граници на жилището, ведно със съответните 9/60 идеални части от общите части на сградата и 1/9 идеална част от правото на собственост върху дворното място, върху което е построена сградата, представляващо парцел * с пл.№ * в кв. 40 по плана на [населено място]. В нотариалния акт е посочено, че данъчната оценка на имота е 44 468 100 лева, както и че при съставянето му са представени нот. акт № 16, т. І, рег.№ 462, дело № 49/1999 г. на нотариус К., скица, удостоверение за данъчна оценка и одобрен архитектурен проект за вътрешно преустройство на апартамента.

Ответницата А. Г. И. е наследник по закон на продавача по нот. акт № 166 от 16.03.1999 г. – Г. С. И., починал на 10.10.2010 г. Не е спорно, че към момента на завеждане на иска, ответницата владее таванското помещение.

Спорът се е концентрирал по въпросите дали процесното таванско помещение има характер на складова площ, съответно следвало ли е да бъде прехвърлено (и прехвърлено ли е) заедно с апартамента като принадлежност към жилището или това помещение има самостоятелен статут, респ. - би ли могло да бъде самостоятелен обект на право на собственост с титуляр, различен от собственика на апартамента, както и допусната ли е техническа грешка в нот. акт № 166 от 16.03.1999 г., като „таванско помещение № 5, прилежащо към жилището, е описано като складово помещение”.

Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че при сключването на договора, обективиран в цитирания нотариален акт, не е допусната техническа грешка при описание на „прилежащото към него складово помещение” и страните не са имали намерението с прехвърлянето на собствеността върху жилището, да прехвърлят собствеността и върху „таванско помещение № 5”. Подложил е на тълкуване текста на нот. акт № 166 от 16.03.1999 г. и е приел е, че, макар в представения при изповядването на сделката нотариален акт за собственост на недвижим имот № 16, том І, рег.№ 462, дело № 49/1999 г. (с който продавачът Г. С. И., баща на ответницата, се е легитимирал като собственик на продавания имот) и в Договора за доброволна делба на наследствен съсобствен недвижим имот от 27.01.1999 г. с нотариална заверка на подписите (с който при извършената доброволна делба на наследствените недвижими имоти, получени като наследство от С. Г. И. и С. Т. И., праводателят на ищеца и баща на ответницата е получил в дял апартамент № 3 в сградата) таванското помещение № 5 с площ от 21,33 кв. м. да е описано като „прилежащо” към апартамент № 3, под употребения в нот. акт № 166 от 16.03.1999 г. израз „ведно с прилежащото към него складово помещение”, страните не са имали предвид процесното таванско помещение. Този извод e основан на първо място на описанието на складовото помещение в нот. акт № 166 от 16.03.1999 г., което сочи, че същото е включено в площта от 103,29 кв. м. (общата площ на апартамента) и не е посочено, че това складово помещение се намира на етаж, различен от този, на който се намира апартамента. На второ място, посочената в нотариалния акт за продажбата данъчна оценка на продавания имот (44 468 100 лв.), е по-малка от данъчната оценка на получените от праводателя на ответника – Г. С. И., в дял при извършената доброволна делба апартамент на трети етаж и “прилежащото таванско помещение № 5 с площ от 21,33 кв. м.” (45 774 700 лв.) и посочената данъчна оценка на апартамента и на таванското помещение в нотариален акт за собственост на недвижим имот № 16, т. І, рег.№ 462, дело № 49/1999 г. (45 774 700 лв.), като продажбата е осъществена в същата календарна година (1999 г.), в рамките на два месеца след договора за доброволна делба и съставянето на констативния нотариален акт на продавача. На трето място, обстоятелството, че предмет на продажбата е само апартамента, без „прилежащото” таванско помещение, според въззивния съд е видно и от това, че в договора за доброволна делба, освен апартамент на трети етаж и „прилежащото таванско помещение № 5 с площ от 21,33 кв. м.”, Г. С. И. е получил и „съответните 1/6 идeална част от общите части на сградата и 1/9 идеална част от правото на собственост върху дворното място, върху което е изградена сградата”, същите идеални части са посочени и в нотариален акт за собственост на недвижим имот № 16, т. І, рег.№ 462, дело № 49/1999 г., а в нотариалния акт № 166 от 16.03.1999 г., с който е продаден апартаментът, ведно с прилежащо към него складово помещение, идеалните части са посочени като: „съответните 9/60 идеални части от общите части на сградата и 1/9 идеална част от правото на собственост върху дворното място, върху което е изградена сградата”. Освен това, съгласно показанията на свидетеля С. В. тя е чувала ищецът да предлага на ответницата да се разберат да купи помещението й – таванското помещение № 5, т. е. ищецът не е имал съзнанието, че е придобил таванското помещение ведно със закупуването на апартамента. Въззивният съд е обобщил, че при продажбата на апартамента, ведно с прилежащо към него складово помещение, и страните, и нотариусът, изповядал сделката (същият, който е заверил договора за доброволна делба и издал констативния нотариален акт на продавача) са имали съзнанието, че предмет на продажбата са само част от описаните в констативния нотариален акт имоти, съответно – само описаните в нотариалния акт за продажбата, и доколко таванското помещение № 5 не е било описано в нот. акт № 166/1999 г., собствеността върху него не е прехвърлена от страна на бащата на ответницата в полза на ищеца.

Обсъдено е заключението на СТЕ, съгласно което сградата, в която се намира таванското помещение, е построена през 1938 г. – 1939 г. и се състои от сутерен, партер, три жилищни етажа и тавански етаж. Сутеренният етаж е бил предвиден за складов и като такъв се е ползвал. Имал е отвор откъм улицата с наклонена вътрешна стена за изсипване на дърва и въглища за отопление за жилищата на всички етажи. Партерният етаж е бил с търговско предназначение. Трите жилищни етажа са се ползвали за живеене, като в тях са били обособени по два апартамента на етаж, с отделни входове. По отношение на апартамента на ищеца вещото лице е посочило, че той е бил с характерния за такива сгради двоен подход: с една двукрила парадна врата, водеща към салона-вестибюл, и втори вход – обикновена по размери врата, водеща директно към кухнята. Таванският етаж се състои от осем самостоятелни стаи с по една обща тоалетна в двата края на етажа, както и пералня и мивка за общо ползване от живеещите на етажа. Това разположение на таванския етаж е било характерно за изградените по онова време сгради – стаите, т. нар. бекярски стаи, са били предназначени за отдаване под наем на работници и служители. В съдебно заседание вещото лице е допълнило, че към момента на проектиране и изграждане на сградата, при действието на Закона за благоустройство на населените места от 1911 г., поради нуждата от изграждане на стаи за прислугата или за работници, таванските стаи са били предназначени за бекярски жилища – за един човек, едно помещение с обща тоалетна на етажа, а складовите помещения са се намирали в зимника/сутерена, който се е ползвал от цялата къща. Вещото лице е установило, че към момента на огледа, партерният и сутеренният етаж на сградата се ползват от банка, като единственият в момента вход към сутерена е през партерния етаж чрез вътрешно стълбище, тъй като изграденият вход със стълбище към сутерена откъм двора е преграден със зид. В момента в сутеренния етаж няма обособени отделни складови помещения, обособени са само две преходни помещения, които се отдават под наем и се ползват за архив на банката, заемаща партерния етаж. Апартаментите в сградата са запазени с два входа, с изключение на апартамента на ищеца, на който вратата към кухнята е зазидана – според вещото лице от ищеца, по негови данни. Апартаментът в момента се състои от антре, вестибюл, дневна с трапезария и кухненски кът, две спални, баня и тоалетна, като в апартамента няма складово помещение. Вещото лице посочва, че таванско помещение № 5 е с два прозореца, със светла височина от 2,16 м., обзаведено е и се ползва за живеене, пред него има коридор, който е със затворена врата. На таванския етаж, освен останалите седем тавански помещения, в момента има общ коридор, баня с тоалетна, кухня с лята мивка, със складово помещение към нея в подпокривното пространство. Вещото лице не е открило данни за извършено вътрешно преустройство в апартамента на ищеца; в ТД „Приморие“ не се съхранява одобрен архитектурен проект за вътрешно преустройство в апартамент с идентификатор *****.

Въззивният съд е съобразил разпоредбата на чл. 40, ал. 1 ЗУТ (съгласно която всяко жилище трябва да има самостоятелен вход, най-малко едно жилищно помещение, кухня или кухненски бокс и баня-тоалетна, както и складово помещение, което може да бъде в жилището или извън него) и принципното положение, че складовите помещения - зимнични и тавански, следват правото на собственост на жилището, което обслужват, тъй като нямат самостоятелен правен статут. Позовал се е и на чл. 102, ал. 2 - 4 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, съгласно които в надземните етажи и в подпокривното пространство на жилищните сгради, съгласно чл. 38 ЗУТ освен жилища могат да се изграждат и ателиета и стаи-кабинети за индивидуална творческа и научна дейност за обитателите на сградите, като към ателиетата се предвижда самостоятелен санитарен възел (тоалетна с мивка), а за стаите-кабинети за творческа и научна дейност не се изисква санитарен възел. Съобразени са и постановките на ТР № 96 от 16.11.1971 г. на ОСГК по приложението на § 38 и § 39 от Строителните правила и норми по Наредба № 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство, съгласно които, по отношение на заварени към 17.05.1963 г. жилища и жилищни сгради, при делба отредените в реална собственост етажи или части от етажи могат и да не отговарят на нормите на § 38 и § 39 от СПН, ако тези етажи или части от етажи представляват обособени от по-рано отделни жилища, като построените по време на стари строителни правила и норми сгради остават да съществуват със старите им вид и архитектурно устройство; щом законодателят позволява съществуването на такива жилища, то и самостоятелното им ползване по смисъла на чл. 39, ал. 3 ЗС е допустимо. Въззивният съд се е позовал и на Решение № 637 от 14.07.2000 г. по гр. д.№ 152/2000 г. на ВКС, I г. о., съгласно което обособените преди 17.05.1963 г. жилища могат да бъдат предмет на разпоредителни сделки и делба, макар и да не отговарят на строителните правила и норми; след като обособяването на таванския етаж като жилище е станало заедно с построяването на сградата и той се е ползвал като самостоятелно жилище преди 17.05.1963 г., то следва да се приеме, че самостоятелното му ползване е допустимо, независимо от това, че не е самостоятелен обект по смисъла на строителните правила и норми (действащи към 1963 г.), както и, че може да се прехвърля като заварен случай. С Решение № 371 от 14.02.2012 г. по гр. д.№ 84/2011 г. на ВКС, III г. о. е споделено тълкуването, направено с ТР № 96 от 16.11.1971 г. на ОСГК, както и трайната съдебна практика за възможността обособени преди 1963 г. жилища, включително тавански помещения, да бъдат годен обект на разпореждане, без да се следи за действащите към момента на сделката строителни правила и норми, които не са приложими за заварени обекти. Разрешението е приложимо и за случаите, при които обект е обособен с построяването на сградата като таванско жилище, отчуждено от Държавата като самостоятелен обект – отделно или заедно с други етажи, реституирано съгласно ЗВСОНИ във вида, в който е отнето, поради което реституираният собственик може да се разпорежда с обекта без значение дали останалите жилищни етажи са негова или на трети лица собственост.

Съобразено е, че в случая сградата е построена в периода 1938-1939 г., таванските помещения са имали предназначение за „бекярски стаи”, т. е. за жилищни помещения, а складовите площи за жилищата в сградата са били в сутеренния етаж. Сградата е построена при действието на Законъ за благоустройство на населените места в К. Б. (от 1905 г., отм., ДВ, бр. 117 от 31.05.1941 г.), в който няма изискване нито към жилището за наличие на складово помещение, нито към таванското помещение – за придобиване на статут на самостоятелен обект „бекярска стая“. След като при построяването на сградата, процесното таванско помещение (както и останалите тавански помещения на таванския етаж) е имало характера на жилищно, а не на складово помещение, то това таванско помещение следва да се приеме за годен обект на разпореждане, без да се следи за действащите към момента на сделката строителни правила и норми, които не са приложими за заварени обекти. Поради жилищния, а не складовия характер на таванското помещение към момента на построяване на сградата, въззивният съд е приел, че то няма характер на прилежаща складова площ към апартамента на ищеца, съответно нито е подлежало на прехвърляне заедно с апартамента, нито е налице законова пречка таванското помещение да остане собственост на продавача по нот. акт № 166/1999 г., съответно - да бъде придобито по наследство от ответницата А. И. след смъртта на нейния баща.

В отговор на оплакванията във въззивната жалба за необоснованост на извода, че таванското помещение не е принадлежност към апартамента на ищеца, изрично е подчертано, че действително в договора за доброволна делба и в констативния нотариален акт на праводателя на ищеца таванското помещение е описано като „прилежащо” към апартамента, но в нито един от двата документа не е посочено, че то има характер на складово помещение. Същевременно, представените по делото доказателства обосновават извод, че таванското помещение няма характер на прилежащо складово помещение към апартамента на ищеца – с оглед констатацията на СТЕ, че при построяването на сградата таванското помещение е било предвидено за „бекярска стая”, а не за складово помещение към апартамента на третия етаж, както и с оглед Решение № 172 от 23.06.1964 г. по гр. д.№ 540/1963 г. по описа на Бургаски народен съд, от което е видно, че при извършването на делба на 5 апартамента и на таванския етаж от сградата, таванските помещения, в частност процесното таванско помещение № 5, не са описани като прилежащи складови помещения към съответен апартамент, а конкретно таванско помещение № 5 е останало в дял на Градски общински народен съвет, независимо от това, че апартаментът на втори етаж е поставен в дял на наследодателя на праводателя на ищеца – С. Г. И. (заедно с други две тавански помещения). В представения по делото Договор за продажба от 25.05.1971 г., както и в Протокол от 28.01.1971 г. за оценка на апартамента на трети етаж от сградата, апартаментът е описан без прилежащо таванско помещение, а от представените Оценителен протокол от 09.06.1981 г. и Договор за продажба от 09.11.1983 г. е видно, че таванско помещение от 21,33 кв. м. в сградата на [улица], е оценено и продадено самостоятелно, а не заедно с апартамент от сградата. Ето защо е прието, че представените по делото доказателства не доказват твърдението на ищеца, че процесното таванско помещение е имало характера на прилежащо помещение към апартамент с идентификатор ****.

Като неоснователно е определено и оплакването във въззивната жалба, че неправилно РС е приел, че към момента на продажбата през 1999 г. е било налице извършено вътрешно преустройство на апартамента, в резултат на което в имота е било обособено складово помещение. Действително, по делото не е представен описаният в нотариалния акт за продажбата одобрен архитектурен проект, а според вещото лице по СТЕ, такъв проект не е открит в съответната служба в О. Б. и към момента апартаментът на ищеца не разполага с обособено складово помещение. Към момента на изповядване на сделката (м. март 1999 г.) ищецът е присъствал лично и е удостоверил с подписа си, че закупува описания в нотариалния акт недвижим имот. В нотариалния акт е било описано складово помещение (общо със жилището – на площ от 103,29 кв. м.), описан е и представен одобрен архитектурен проект за вътрешно преустройство на апартамента. Предвид това и установеното от вещото лице от СТЕ извършено преустройство в апартамента на ищеца (зазиждане на втория вход – към кухнята) и посоченото от вещото лице, че по данни от ищеца, това е извършено от него, въззивният съд е намерил за правилен извода на първоинстанционния съд, че към момента на продажбата, в апартамента е било обособено складово помещение. За пълнота е посочено, че макар към настоящия момент сутеренният етаж на сградата да не е с обособени отделни складови помещения за всяко от жилищата и да е отдаден под наем целият, сградата разполага със сутеренен етаж, който при построяването й е бил предназначен именно за складиране.

Поради недоказана активната легитимация на ищеца, а именно – че е собственик на процесното таванско помещение, не е обсъждано правното основание, на което ответницата владее таванското помещение.

В изложението към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК по следните въпроси:

1. Допустимо и законосъобразно ли е и може ли съдебният акт да се обосновава и мотивира с възможност и допустимост по принцип, цитирам: “процесното таванско помещение да има самостоятелен статут и би могло да бъде самостоятелен обект на право на собственост с титуляр, различен от собственика на апартамента”;

2. Допустимо и законосъобразно ли е подобно предположение, невъздигнато от законодателя в правна норма – презумпция, да се използва като основание за отхвърляне на претенцията, при положение, че видно от представения по делото договор за доброволна делба от 27.01.1999 г. между наследодателя на ответника по касация и трето за делото лице, процесното таванско помещение е изрично посочено като прилежащо към закупения впоследствие от касатора апартамент;

3. Допустим и законосъобразен ли е изводът на съда, цитирам: „че при осъществяване на сделката по закупуване на апартамента от страна на касатора през 1999 г. страните не са имали намерението с прехвърлянето на собствеността върху жилището да прехвърлят и собствеността върху таванско помещение № 5, като независимо от записа в акта, ведно с прилежащото към него складово помещение страните не са имали предвид процесното таванско помещение № 5, а нещо различно”, въпреки че в хода на производството се установи и доказа, че складово помещение в рамките на закупения апартамент не е съществувало нито към момента на сделката, нито към настоящия момент – отрицателен факт, твърдян от касатора още с депозирането на исковата молба; Чия е доказателствената тежест по отношение на този отрицателен факт;

4. Следвало ли е съдът да оцени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, и в частност да отрази и обсъди в акта си безспорно установения и доказан факт, а именно, че всички останали самостоятелни обекти – апартаменти в сградата, без каквото и да е изключение, имат като прилежащи складови помещения, не изби /тъй като избеното помещение на сградата от десетилетия представлява сейф на банкова институция и до него няма достъп от който и да е от собствениците на СОС/, а съответните тавански помещения – съседни на процесното такова – факт, също несъмнено изяснен в хода на производството;

5. Приложимо и относимо ли е към конкретния случай Тълкувателно решение № 96 от 16.11.1971 г. на ОСГК на ВС, на което се позовава БОС, доколкото същото урежда въпроси, свързани с възможността конкретно в случай на делба на заварени към 17.05.1963 г. съсобствени жилищни сгради отредените в реална собственост етажи или части от етажи да не отговарят на отменените норми на § 38 и 39 от Строителните правила и норми от 05.04.1960 г., ако тези етажи или части от етажи представляват обособени от по-рано отделни жилища;

6. Следвало ли е съдът в решението си да се позовава на § 158 от ППЗПИНМ от 1950 г. отм., както и на § 121 и 290 от ППЗПИНМ отм., регламентиращи съвсем различни случаи и хипотези, засягащи надстрояване и пристрояване, изработване на квартално застроителни планове, възстановяване, премахване и надстрояване на съществуващи масивни сгради, неотговарящи на действащите строителни правила и норми и пр. въпроси, нямащи нищо общо със същината на настоящия правен спор и напълно ирелевантни по отношение на същия;

7. При положение, че последователната и непротиворечива практика на ВКС е, че е нищожна сделка, по силата на която таванското помещение се продава като самостоятелна собственост, тъй като няма характер на жилище, а на складова площ – принадлежност към жилището, възможно ли е да бъде осъществено прехвърляне на собствеността върху жилище, без същото да разполага с избено помещение, складово такова или друго обслужващо го;

8. Възможно ли е да се придобие/запази право на собственост върху складово-таванско помещение при положение, че лицето, претендиращо за това, не притежава жилище в сградата, при положение, че в сградата няма повече на брой тавански - складови помещения, отколкото са самостоятелните обекти в сградата, че самостоятелните обекти в сградата не разполагат с избени помещения, както и не разполагат със складови помещения в обема и застроената си собствена част;

9. Следват ли винаги прилежащите - обслужващи помещения правата на собственост на жилището, което обслужват, и имат ли същите самостоятелен правен статут;

10. Може ли да придобие таванско помещение статут на самостоятелен обект на вещни права, без същото да бъде преустроено по предвидения от закона ред за това;

11. Следва ли съдът задължително при постановяване на решението си да оцени събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и да се съобрази и мотивирано да обсъди депозираното и прието без възражение от страните заключение на вещото лице по назначената СТЕ;

12. Длъжен ли е съдът да прилага относими към спора правни норми и допустимо ли е да основава решението си на правни норми, напълно ирелевантни към същността на спорното право.

Поддържа се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а именно: Решение № 319 от 08.05.2009 г. по гр. д.№ 3683/2007 г. на ВКС, ІІІ г. о., Решение № 81 от 04.04.2014 г. по гр. д.№ 5556/2013 г. на ВКС, І г. о., Решение № 2463 от 19.01.2005 г. по гр. д.№ 613/2002 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 1368 от 03.12.2008 г. по гр. д.№ 4834/2007 г. на ВКС, ІV г. о., Тълкувателно решение № 34 от 15.08.1983 г. по гр. д.№ 11/1983 г. на ВС, ОСГК. Твърди се противоречие и с Решение № 96 от 28.04.2010 г. по в. гр. д.№ 83/2010 г. на Окръжен съд - Хасково и Решение № 375 от 06.02.2009 г. по гр. д.№ 2760/2008 г. на Софийски градски съд.

Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Не е налице основание за допускане на обжалването.

Въпроси №№ 1, 2 и 3 от изложението не отговарят на изискванията за общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите не поставят за разглеждане принципен материалноправен или процесуалноправен въпрос, свързан с тълкуването и прилагането на правна норма, приложима към спора, към която следва да се подведат установените факти, а касаят правилността на решението (отнасят се до извършването на преценка на конкретни факти, установени по конкретното дело, както и на преценка за обоснованост на фактическите изводи и за законосъобразност на правните изводи на въззивния съд), каквато не може да се извършва в производството по чл. 288 ГПК. По съществото си въпросите съдържат оплаквания за неправилност на въззивното решение, представляващи касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Съгласно т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК, основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Извършването на преценка за правилност на въззивното решение във фазата по чл. 288 ГПК е недопустимо. Такава проверка би могла да бъде осъществена само, ако съдебният акт бъде допуснат до касационно обжалване - при разглеждане на касационната жалба.

Въпроси №№ 5, 6 и 12 не предпоставят допускане на касационно обжалване на въззивното решение – фактите по делото са установени и са приложени относимите към фактическата обстановка материалноправни норми.

Въпроси №№ 7, 8, 9 и 10 от изложението не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като са поставени при различни предпоставки и при различна фактическа обстановка, от тези, които въззивният съд е приел. Въпросите са свързани с твърденията на жалбоподателя-ищец, че процесното таванско помещение № 5 представлява складово помещение, което му е било прехвърлено през 1999 г. като принадлежност към жилището, предмет на сключения договор за покупко-продажба. Твърденията на ищеца са намерени за необосновани от въззивния съд, който е изложил подробни и аргументирани мотиви относно характера и статута на процесното помещение, с оглед установените по делото обстоятелства и особеностите на конкретния случай, и липсата на воля страните по договора да прехвърлят на ищеца правото на собственост и върху него. В практиката на ВКС, на която се позовава касатора, е прието, че избено помещение може да се придобие по давност от трето лице при две условия: третото лице-владелец да е етажен собственик, който притежава в същата сграда самостоятелен обект на правото на собственост, а собственикът на завладяното избено помещение да притежава и друго складово помещение. Тази практика е неотносима, доколкото касае възможността да се придобие по давност избено помещение, след като то представлява принадлежност към съответно жилище и следва собствеността върху същото, какъвто не е настоящият случай.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроси №№ 4 и 11 от изложението. По тези въпроси въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС - напротив, напълно в съответствие с нея и с разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд е обсъдил всички относими към спора доказателства, включително заключението на приетата по делото СТЕ, и е изложил мотиви по всички наведени във въззивната жалба доводи и възражения на ищеца.

Не е налице очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция, без да се извършва характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК, касаторът следва да заплати на ответницата по касация разноски за защитата пред ВКС в размер на сумата 2 400 лв., представляваща договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение (л. 54).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 47 от 18.01.2023 г. по в. гр. д.№ 1598/2022 г. на Окръжен съд – Бургас.

ОСЪЖДА Р. Г. П. ДА ЗАПЛАТИ на А. Г. И. сумата 2 400 (две хиляди и четиристотин) лева – разноски за защитата пред ВКС.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: