Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 160, ал. 6 от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

Образувано е по две касационни жалби, подени от директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ (ОДОП) – гр. В. при Централното управление (ЦУ) на Националната агенция за приходите (НАП) и от Т. Б. Е. от [населено място], срещу решение № 2166 от 22.10.2015 г., по адм. дело № 1017/2014 г., по описа на Административен съд – Варна.

Директорът на Дирекция „ОДОП“ – гр. В. при ЦУ на НАП обжалва съдебното решение в частта, отменяща ревизионен акт (РА) №181303043 от 18.11.2013 г., издаден от органи по приходите в ТД на НАП – гр. В., изменен с решение № 903 от 21.02.2014 г. на директора на Дирекция „ОДОП“ – гр. В., в частта, с която на основание чл. 48 ЗДДФЛ за Т. Б. Е. са установени задължения в размер над 2 559.17 лв. за 2010 г. и в размер над 3 064.63 лв. за 2011 г. и съответните им лихви.

Касаторът твърди, че решението е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано, касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. В касационната жалба са изложени съображения, че съдът неправилно е определил размера на отдадения под наем от ревизираното лице недвижил имот на [фирма], чийто управител е задълженото лице, като се твърди, че представения договор за наем е частен диспозитивен документи като такъв същият няма обвързваща материална доказателствена сила. Касаторът иска решението да бъде отменено в обжалваната част. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по тази касационна жалба - Т. Б. Е. е взел становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Т. Б. Е. обжалва чрез адв.. Г съдебното решение в частта, отхвърляща жалбата му срещу процесния РА, а именно в частта относно допълнително установените задължения за данък по чл. 48 ЗДДФЛ: за 2007 г. в размер на 18 910.18 лв., ведно със законната лихва в размер на 11 903.96 лв.; за 2008 г. в размер на 6 775.75 лв., ведно със законната лихва в размер на 3 243.41 лв.; за 2009 г. в размер на 2 716.76 лв., ведно със законната лихва в размер на 993.27 лв.; за 2010 г. в размер на 2 559.17 лв., ведно със законната лихва; за 2011 г. в размер на 3 064.63 лв., ведно със законната лихва.

В касационната жалба се твърди, че решението в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Не е обсъдено твърдението на жалбоподателя, че РА е нищожен, поради липса на териториална компетентност на органите, възложили и извършили ревизията. Първоинстанционният съд не е обсъдил в съвкупност събраните по делото доказателства и заключенията по допуснатите Съдебно-счетоводни експертизи (ССЕ) и неправилно е приел, че от представените договори за заем, не се доказва, че посочените в тях заемодатели са дали заем на ревизираното лице. Касаторът моли за отмяна на решението в обжалваната част и отмяна на РА в тази част. Претендира разноски по делото.

Ответникът по тази касационна жалба – директорът на Дирекция „ОДОП“ – гр. В. при ЦУ на НАП е взел становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава подробно заключение за неоснователност на касационните жалби.

Върховният административен съд, състав на осмо отделение, преценявайки допустимостта на жалбите, правилността на решението на релевираните касационни основания и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК прие за установено следното:

Касационните жалби са подадена от страни по делото и в срок, поради което са процесуално допустими. Разгледани по същество жалбите са неоснователни.

Процесната ревизия е с предмет установяване задълженията за данък по чл. 48 ЗДДФЛ за данъчни периоди 2007, 2008 г., 2009 г., 2010 г. и 2011 г. Приходните органи са провели ревизията по особения ред, като са приели, че са налице предпоставките по чл. 122, ал. 1, т. 2 и т. 7 ДОПК – данни за укрити приходи или доходи; декларираните и/или получените приходи, доходи, източници на формиране на собствения капитал или на безвъзмездно финансиране на стопанската дейност на РЛ не съответстват на имущественото и финансовото му състояние. Данъчната основа е определена по реда на чл. 122, ал. 2 ДОПК. Пред първоинстанционният съд е изслушано заключение по основна и допълнителна ССЕ.

За да постанови спорното решение първоинстанционният съд е приел, че обжалваният акт е издаден от компетентни органи, в установената форма и при спазване на процесуалните норми. Съдът е обсъдил подробно всички събрани по делото доказателства и въз основа на тях е приел, че са налице обстоятелствата по чл. 122, ал. 1, т. 2 и т. 7 ДОПК. По делото е прието, че началното салдо на задълженото лице към 01.01.2007 г. е в размер на 0.00 лв., тъй като полученият банковия кредит от 80 000 лв. от [фирма]

на 17.05.2005 г. е отпуснат, за да се използва за ремонт и дострояване на административна сграда с жилищна част, находяща се в [населено място], а предоставеното от извлечение от личните банкови сметки на ревизираното лице в [фирма]

за периода 01.01.2006 г. – 31.12.2011 г. е видно, че към началото на периода няма налични суми, включително от отпуснатия банков кредит, движенията са само „внесени касово суми“ и усвояване на главници и лихви по кредита. От ССЕ се установява, че полученото от ревизираното лице застрахователно обезщетение от [фирма]

[улица] г. в размер на 55 977.58 лв., не следва да се включва като приход за м. 06.2008 г. на ревизираното лице, тъй като част от нея в размер на 46 020 лв. е преведена веднага по сметка на дружество [фирма], а остатъкът от нея в размер на 9 950 лв. е изтеглена от жалбоподателя в брой и е включена от ревизиращия екип в паричните потоци, изготвени за целите на ревизията.

Съдът не е кредитирал представените договори за заем и показанията на разпитаните свидетели, тъй като е приел, че от представените доказателства не се доказва предаването на посочените в договорите суми, а от свидетелските показания не може да се установи конкретен размер на дадените заеми от сестрата, роднините и бащата на ревизираното лице. След подробен анализ съдът приел, че задълженията на ревизираното лице за 2007 г., 2008 г. и 2009 г. са установени правилно от приходните органи.

По отношение на установените задължения за 2010 г. и 2011 г., съдът е приел, че жалбата на задълженото лице е частично основателна, защото приходните органи неправилно са преценили наемните отношения между ревизираното лице и [фирма] по договора за наем от 02.03.2010 г., поради което е отменил процесния РА, в частта, с която на основание чл. 48 ЗДДФЛ за Т. Е., са установени задължения за данъчния период 2010 г. в размер над 2559.17 лв. и за данъчния период 2011 г. в размер над 3064.63 лв. и съответните лихви

По касационната жалба на директора на Дирекция „ОДОП“ – гр. В. при ЦУ на НАП:

Неоснователно е оплакването на касатора, че съдът неправилно е определил размера на отдадения под наем от ревизираното лице недвижил имот на [фирма], чийто управител е задълженото лице. Първоинстанционният съд правилно е преценил наемните отношения между ревизираното лице и [фирма]. Видно от представения по време на ревизията договор от 02.03.2010 г. за отдаване под наем на недвижим имот, собственост на ревизираното лице, находящ се в [населено място], [улица], съставляващ ПИ № [номер]

, е договорен годишен наем в размер на 1 200 лв. Обстоятелствата на свързани лица по смисъла на §1, т. 3, б. „е“ и „м“ от ДР на ДОПК, във връзка с §1, т. 13 ЗКПО, получени и отчетени доходи от наем от търговското дружество, дължим или не данък по ЗКПО за съответните години, съдът правилно е намерил за ирелевантни при преценката на задълженията на ревизираното лице по ЗДДФЛ. Правилен е извода на съда, че установените отношения между ревизираното лице и [фирма], като свързани лица, както и тези с третите несвързани лица, при проведения специален ред за определяне на данъчната основа по чл. 122, ал. 2 ДОПК биха обосновали евентуални изводи за промяна на финансовия резултат при извършени от страна на ревизията процесуални действия по определяне на пазарната наемна цена на имота, предмет на договора, но при анализ и изследване на аналогични отношения при подобни условия между трети лица. По делото не е доказано, че договореният наем между свързаните лица е по-нисък от договорения между несвързани лица, защото разгледаните договори за наем от приходните органи са с различен предмет и отдадените недвижими имоти са с различно предназначение. Правилно е прието от съда, че обстоятелството, че ревизираното лице не е декларирало дохода от договора за наем води до увеличение на размера на данъчната основа за съответните години, но само до размера на договореното между страните, след приспадане на 10% разходи на основание чл. 31, ал. 1 ЗДДФЛ и правилно е установено, че годишното задължение по чл. 48 ЗДДФЛ за данъчния период 2010 г. е в размер на 2 829.17 лв., от които са внесени 270 лв., поради което са дължими 2 559.17 лв. За данъчния период 2011 г., годишното задължение по чл. 48 ЗДДФЛ е в размер на 3 298.63 лв., от които са внесени 234 лв., поради което дължимият данък е в размер на 3 064.63 лв.

Решението е правилно в тази част и следва да бъде оставено в сила. По касационната жалба на Т. Б. Е.:

Неоснователен е довода на касаторът, че процесния РА е нищожен, поради липса на териториална компетентност на органите, възложили и извършили ревизията. Производството по издаване на процесния РА е започнало с издаване на Заповед за възлагане на ревизия (ЗВР) № 1301218 от 26.03.201З г., изменена със ЗВР № 1303043 от 23.07.2013г., с която е възложено да се извърши ревизия на физическото лице Т. Б. Е., живущ в [населено място]. Съобразно разпоредбата на чл. 112, ал. 2, т. 1 ДОПК, ревизията може да се възлага от органа по приходите, определен от териториалния директор на компетентната териториална дирекция. Всички определени органи по приходите в заповед № 1597 от 01.112012 г. са в териториалния обхват на ТД на НАП – гр. В., а [населено място] попада в обхвата на ТД на НАП – гр. В.. С. То решение № 5 от 22.06.2015 г. на Върховния административен съд по т. д. № 4/2014 г., ОСС, І и ІІ колегия, не е допустимо със заповедта по чл. 112, ал. 2, т. 1 ДОПК, директорът на компетентната териториална дирекция да ограничава по териториален признак правомощията на определените от него органи по приходите за издаване на заповеди за възлагане на ревизии само по отношение на физически или юридически лица, чиито постоянен адрес, седалище, адрес на управление или местоизвършване на дейността се намират в даден регион от територията на тази дирекция. Настоящият състав намира, че ревизията е възложена от компетентен орган, поради което процесния РА е валиден, а не нищожен, както неправилно се поддържа в касационната жалба.

Първоинстанционният съд е обсъдил подробно всички събрани по делото доказателства и въз основа на тях е стигнал да правилни и законосъобразни изводи. Съдът правилно не е взел предвид паричните потоци по изготвената основна и допълнителна ССЕ, защото от представените доказателства не се установява, че началното слдо към 01.01.2007 г. е било различно от установеното по време на ревизията – 0.00 лв. Действително ревизираното лице е получило сумата от 80 000 лв., във връзка с договор за предоставяне на ипотечен кредит от [фирма] от 17.05.2005 г., но кредитът е отпуснат за ремонт и дострояване на административна сграда с жилищна част, находяща се в [населено място], южна промишлена зона, пл. № 10, парцел II от кв. 1. По делото не са представени доказателства, че част от тази сума е била налична при ревизираното лице към 01.01.2007 г., а полученото от ревизираното лице застрахователно обезщетение от

[фирма]

[улица] г. в размер на 55 977.58 лв., не следва да се включва като приход за м. 06.2008 г. на ревизираното лице, тъй като част от нея в размер на 46 020 лв. е преведена веднага по сметка на дружество [фирма], а остатъкът от нея в размер на 9 950 лв. е изтеглена от жалбоподателя в брой и е включена от ревизиращия екип в паричните потоци на ревизираното лице. Съдът правилно не е кредитирал свидетелските показания и представените шест договора за предоставени заеми на ревизираното лице от негови роднини, с посочени дати 08.01.2007 г. – 5 000 щатски долара, 30.08.2008 г – 20 000 евро., 10.03.2009 г. – 22 000 евро, 10.04.2010 г. – 2 000 турски лири, 15.02.2011 г. – 28 000 турски лири и 05.01.2012 г. – 19 000 евро, тъй като по делото не са представени доказателства, че сумите са реално предадени, както и че същите са обменени от ревизираното лице в левовата им равностойност. Освен това последният договор за заем е от 05.01.2012 г. и е извън ревизирания период. По делото са представени приемо-предавателни протоколи за част от заемите, но същите са от различни дати и в тях са посочени различни суми от тези посочени в договорите за заем. Освен това като получател в приемо-предавателните протоколи е посочено физическото лице, но е положен печат на юридическото лице [фирма]. По делото са представени бележки за касова покупка на чуждестранна валута, но всичките са с дати от 2013 г., поради което не са относими към настоящия спор.

Решението е правилно в тази част и следва да се остави в сила.

С оглед изхода на спора на ревизираното лице, като ответник в производството, следва да се присъдят разноски по делото за настоящата инстанция в размер на 210.88 лв. за касационната инстанция, а на Дирекция „ОДОП“ – гр. В. при ЦУ на НАП, като ответник, следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 1 162.50 лв., съобразно чл. 9, във връзка с чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 09 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Водим от гореизложеното и в същия смисъл, на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2166 от 22.10.2015 г., по адм. дело № 1017/2014 г., по описа на Административен съд – Варна.

ОСЪЖДА Дирекция „ОДОП“ – гр. В. при ЦУ на НАП да заплати на Т. Б. Е., ЕГН [ЕГН], от [населено място], разноски по делото за касационната инстанция в размер на 210.88 (двеста и десет лева и осемдесет и осем стотинки) лева.

ОСЪЖДА Т. Б. Е., ЕГН [ЕГН], от [населено място] да заплати на Дирекция „ОДОП“ – гр. В. при ЦУ на НАП, юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 1 162.50 (хиляда сто шестдесет и два лева и петдесет стотинки) лева.

Решението не подлежи на обжалване.