Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 от ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на А. П. и Г. П. срещу въззивното решение на Окръжен съд Бургас /ОС/ по гр. д. №1468/11 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са уважени предявените от Д. Д. срещу касаторите искове по чл. 59 от ЗЗД – всеки от ответниците е осъден да върне на ищцата сумата 9 827 лв., като припадаща му се част от платените от нея задължения на общия наследодател на страните П. П. / съпруг на ищцата и баща на ответниците/ по воденото срещу него изпълнително дело.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторите се позовават на чл. 280, ал. 1 от ГПК с всичките й хипотези. Поставят като значими за спора и за точното прилагане на закона и разрешени в противоречие с практиката на ВКС по ГПК/07 г. и по ГПК, отм. процесуалните въпроси за рапределението на доказателствената тежест в процеса и как съдът следва да преценява заключението на вещото лице / безусловно обвързан ли е от него или го обсъжда заедно с другите доказателства по делото/. Според касаторите от значение за спора и точното прилагане на закона по см. на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е и въпросът: допустимо ли е страната по делото да се позовава в своя защита на счетоводни и фирмени документи и на изготвената въз основа на тях експертиза, а при обсъждането им съдът да откаже да приложи правилата на чл. 55 от ТЗ и чл. 182 от ГПК, според които нередовно водените сч. книги са без доказателствена стойност.

Поставените въпроси „по приложението на чл. 59 от ЗЗД” и доказано ли е обогатяването на ответниците за сметка на обедняването на ищцата, която е платила чуждо / на ответниците - сънаследници/ задължение без да има конкретно установен интерес от това, за да е налице хипотеза по чл. 74 от ЗЗД са по същността си доводи от съществото на спора, за което е възразила и ответницата по жалба. Те са по приложението на материалния закон и за обосноваността на изводите на съда – чл. 281, т. 3 от ГПК, и ВКС не ги разглежда в това производство – ТР №1/19.02.10 г..Според цитираното ТР определенията на ВКС по чл. 288 от ГПК не формират практика по чл. 280, ал. 1 от ГПК и не обосновават противоречието, на което се позовават касаторите, цитирайки и прилагайки такива определения. Практика на ВКС по чл. 280, ал. 1 от ГПК е задължителната по т. 1 – ППВС, ТР, приети при действието на ЗСВ и приравнените й решения по чл. 290 от ГПК/07 г., както и постановените при действието на ГПК, отм. – по т. 2.

За да уважи исковете въззивният съд е приел, че ищцата следва да установи / и е установила/ твърдението си, че е платила задължението на общия наследододател на страните по воденото срещу него изпълнително дело. Ответниците следва да докажат възражението си, че използваните за това средства не са нейни, за да обеднее, а на трети лица – търговски дружества, в които наследодателят е участвал. Това разпределение на доказателствената тежест съответства на приетото в представените решения на ВКС: всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения / Р №942/03 г. на четвърто г. о./. Въпросите за това дали представените от всяка от страните доказателства установяват твърденията й /въззивният съд е приел, че твърденията на ищцата са доказани от представените от нея доказателства за плащане, а тези на ответниците – не/ са за обосноваността на въззивното решение по см. на чл. 281, т. 3 от ГПК, за което е възразила и ответницата по жалба. Отговорът им зависи от преценката на доказателствата в конкретността на спора / видно и от представеното Р №771/09 г. на ВКС, трето г. о., постановено в спор за трансформация по чл. 21 от СК, отм. и ВКС не ги разглежда в това производство, както вече бе посочено.

В. съд е обсъдил заключението на в. л., заедно с другите доказателства по делото, в съответствие с практиката на ВКС. Посочил е кои от изводите в експертизите възприема и защо – Р №932/91 г. на първо г. о. Принципно е преценил като съответна на съдебната практика тезата на ответниците по иска, че само редовно водените сч. книги могат да служат за доказателство за търговски сделки между търговци. Приел е още, че на осн. чл. 182 от ГПК вписванията в сч. книги могат да служат като доказателства на лицето или организацията, които се водили книгите и се преценяват от съда според тяхната редовност и съобразно всички обстоятелства по делото. Същото е прието и в постановеното по чл. 290 от ГПК решение по гр. д. №478/10 г. на трето г. о. /касаторите са приложили към жалбата определението за допускане на обжалване по същото дело/. В решението е посочено: „Счетоводните книги са частни свидетелстващи документи, чиято формална доказателствена сила се отнася единствено до факта на писменото изявление и неговото авторство, но не обхваща други данни, за които документът свидетелства. Ето защо доказателствената сила на счетоводните книги следва да се преценява по вътрешно убеждение на съда с оглед на всички обстоятелства по делото – чл. 146 ГПК отм. и чл. 182 ГПК”.

Или въпросът за доказателствената сила на вписванията в счетоводните книги и преценката им е решен в съответствие с практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК. Отчетено е още, че спорът не се води между търговци за установяване на търговска сделка / чл. 55 от ТЗ/, за да се приложи тази разпоредба за търговските книги, а не общото правило на чл. 182 ГПК за счетоводните / в този см. е и постоянната практика на ВКС - решение №155/07 г. по т. д. №917/06 г., Р №413/05 г., Р №423/06 г. на ВКС, ТК/.

Или поставените въпроси от предмета на спора са застъпени в практиката на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 от ГПК, на която даденото им от въззивния съд разрешение съответства. Осн. по т. 3 е специфично по цел и предпоставки – налице е при непълен, неясен или противоречив закон, който налага тълкуване по поставения въпрос, както и при липсваща или остаряла и нуждаеща се от осъвременяване практика – ТР №1/19.02.10 г. Тези предпоставки касаторите не твърдят и не установяват.

Затова не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Бургас по гр. д. №1468/11 г. от 26.10.11 г.

Осъжда А. П. П. и Г. П. П. да заплатят на Д. Д. Д. 300 / триста/ лв., разноски за тази инстанция.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: