О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3933

Гр. София, 21.08.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в закрито заседание на двадесет и седми май две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

като разгледа докладваното от съдия Г. Н. гр. дело № 4385 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е въззивно Решение № 616 от 11.05.2023 г. по в. гр. д.№ 1792/2022 г. на Апелативен съд – София, г. о., ХІV състав, с което е потвърдено Решение № 260 779 от 04.03.2022 г., допълнено с постановеното по реда на чл. 250 ГПК Решение № 262670 от 10.08.2022 г., постановени по гр. д.№ 5850/2017 г. на Софийски градски съд, г. о., І-18 състав, с които са отхвърлени предявените от Т. К. П. срещу И. П. Б. искове, както следва: (1) иск по чл. 42 б. „б” ЗН вр. чл. 25, ал. 1 ЗН – за прогласяване нищожността на саморъчно завещание на К. Т. П. от 15.10.2013 г., вписано в Агенция по вписванията на 05.04.2017 г.; (2) иск по чл. 30 ЗН – за възстановяване на запазена част в размер на 1/2 от наследството на К. Т. П., починал на 07.03.2016 г.; (3) иск с правно основание чл. 108 ЗС – за признаване за установено, че ищецът е собственик на целия, евентуално - на 1/2 идеална част от недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], вх. А, ет. 4, апартамент № 7 (с лице на юг и запад), представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ***** и за осъждане на ответницата да предаде владението върху целия, евентуално - върху 1/2 идеална част от апартамента.

С касационната жалба с вх.№ 17244 от 24.07.2023 г., подадена от ищеца Т. К. П. чрез адвокат Р. Ш. от САК, се поддържа, че въззивното решение е неправилно и моли да се постанови ново, с което претенциите да бъдат уважени. Претендира присъждането на разноски.

Ответницата по касация И. П. Б. е подала отговор чрез адвокат Д. Т. от АК – К.. Счита, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и, че касационната жалба е неоснователна. Претендира присъждането на разноски.

Третото лице – помагач на ответницата по касация - А. В. Б. поддържа позицията на подпомаганата страна в писмен отговор, подаден чрез адвокат Д. Т. от АК – К..

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., намира следното:

По делото е представено саморъчно завещание от 15.10.2013 г., с което К. Т. П. е завещал на сина си Т. К. П. своите наследствени земеделски земи, находящи се в [населено място], а в полза на ответницата И. П. Б. (с която е съжителствал на съпружески начала) - собствения си апартамент, находящ се в [населено място], [улица], вх. А. К. Т. П. е починал на 07.03.2016 г. и е оставил само един наследник по закон – ищеца. На 05.04.2017 г., с нотариален акт № 197, т. 1, рег.№ 3834, д.№ 163/2017 г. на Нотариус с рег.№ 065 на НК, ответницата е призната за собственик на апартамента въз основа на обявеното саморъчно завещание, вписано в книгата по вписванията на 05.04.2017 г. На 18.12.2020 г. И. Б. е прехвърлила в полза на А. В. Б. (трето лице-помагач) имота с договор за прехвърляне на недвижим имот вместо изпълнение на задължение, обективиран в н. а.№ 154, т. VI, рег.№ 13631, д.№ 1038/2020 г. на Нотариус с рег.№ 065 на НК. Ищецът Т. П. е сключил договор за аренда на завещаните му земеделски земи, находящи се в [населено място], който договор е надлежно вписан, съгласно изискванията на Закона за арендата в земеделието.

Като основен спорен въпрос по делото е изведен този за действителността на завещанието, от което ответницата черпи своите права. В тази насока по делото са изслушани три графологични експертизи – основна, повторна и тройна. Според първата СГЕ текстът и подписът са написани от едно и също лице, но подписът не е автентичен, а текстът не е написан от завещателя К. П.. Повторната СГЕ е дала заключение, че и подписът, и почеркът са автентични - принадлежат на К. П.. Вещите лица от тройната съдебно-почеркова експертиза са единодушни, че положеният в нотариалното завещание подпис е автентичен, т. е. изпълнен е от К. П.. Ръкописният текст в сравнителните образци и саморъчното завещание са изпълнени от едно и също лице - К. П..

Въззивния съд не е кредитирал заключението на първоначалната СПЕ, като го е приел за опровергано от заключенията на експертите по повторната и тройната експертизи, които категорично сочат, че както ръкописния текст, така и подписът на завещанието са изпълнени от К. П.. В заключението на тройната експертиза са разгледани всички възможни варианти относно текста на изписване и подписване на процесното завещание, дадени са ясни, пълни и категорични отговори, от които без всякакво съмнение е установено, че процесното завещание е написано и подписано от лицето, което е посочено като негов автор - К. Т. П.. Съответно - ищецът не е доказал пълно и главно твърдението си, че завещанието е нищожно на заявеното основание.

Няма новопредставени доказателства пред въззивната инстанция, нито въведени искания в депозираната жалба срещу решението в частта досежно иска с правно основание чл. 42 б. „б” ЗН. Едва при постановяване на допълнително съдебно решение по исковете по чл. 108 ЗС, ищецът е представил нови писмени доказателства от преди 2016 г. като сравнителен материал и е направил искане за назначаване на нова СГЕ въз основа на него, като е приложил и частна експертиза, съгласно която подписът е автентичен, но текстът не е написан от завещателя. Не са посочени и не са обосновани обективни причини, поради които този сравнителен материал е представен едва във въззивна инстанция и то след депозиране на първоначалната жалба. Прието е, че е настъпила преклузия по смисъла на чл. 266 ГПК, поради което въззивния съд е отказал допускането на повторна тройна СПЕ.

Въззивният съд е приел, че и двете страни са приели наследството с конклудентни действия, тъй като ответницата се е снабдила с констативен нотариален акт, а ищецът е предприел правни действия за отдаване под аренда в качеството си на собственик на земеделски земи в [населено място], завещани му с процесното завещание. Предявеният от ищеца в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 30 ЗН е намерен за неоснователен по съображения, че не е налице една от предпоставките за реализиране на правото да се иска възстановяване на запазената част спрямо заветник, който не е призован към наследяване, а именно - приемане на наследството по опис.

Предвид изхода на спора по установителния и конститутивния искове, за неоснователен е намерен и предявеният в условията на кумулативност иск по чл. 108 ЗС.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Допустимо ли е във въззивното производство да се твърдят нови обстоятелства и да се сочат нови доказателства, ако страната не е могла да ги узнае, посочи и представи до подаване на въззивната жалба и длъжен ли е въззивния съд да допусне тяхното установяване и събиране при аргументирано обосноваване на невъзможността на въззивника да ги узнае, посочи и представи пред първата инстанция при наличие на обективни причини за това, а не поради небрежност;

2. Длъжен ли е въззивният съд служебно да назначи извършването на нова експертиза за установяване на правнорелевантни по делото факти, когато във въззивната жалба се прави оплакване за тяхната неправилна установеност и неправилност и необоснованост на решението (неправилни крайни изводи на първоинстанционния съд) с оглед проведена пред първоинстанционния съд експертиза, когато поставените задачи по исканата нова експертиза са пряко свързани с тези оплаквания; Важат ли в този случай забраните по чл. 266 ГПК или същите могат и следва да бъдат преодолени при допустимо служебно от съда назначаване на експертиза;

3. Налице ли е преклузия за въззивника ищец за направата на доказателствено искане по установяване на правнорелевантен факт по делото, когато искането е сторено в допълнителна въззивна жалба срещу допълнително решение по чл. 250 ГПК и съставлява ли процесуално нарушение, препятстващо правото на защита, и извинителна причина за направата на допустимо доказателствено искане в допълнителната въззивна жалба, пропускът на съда да се произнесе по всички предявени искове в основното си решение;

4. Съставлява ли годно писмено доказателство и следва ли да се приеме в този смисъл съгласно правилото на чл. 178, ал. 1 ГПК неофициално извлечение от база данни на имотен регистър при Агенция по вписванията, което не е издадено от компетентно длъжностно лице при Агенция по вписванията, за установяване при пълно и главно доказване наличието на аренден договор, неговото съдържание, страни и последици, когато за преценка наличието на същия законът е предвидил специална форма съгласно чл. 1, ал. 2 чл. 3, ал. 1 и ал. 2 от Закона за арендата в земеделието;

5. Следва ли въззивният съд да допусне писмено доказателство на трето лице помагач по делото, искането за което е направено едва с отговор на въззивна жалба, без третото лице да обжалва решението на първоинстанционния съд и да релевира оплаквания за неговата неправилност и при условие, че писменото доказателство е публично достъпно и по отношение на същото не са били налице обективни пречки за снабдяването му и представянето му пред първоинстанционния съд, но това не е сторено поради процесуално бездействие, както и при условие, че третото лице не сочи причини за непредставяне на тази справка на по-ранен етап;

6. Следва ли при наличие на универсално завещание, с което наследодателят се е разпоредил с единствено останалия към момента на смъртта му имот, наследникът му по закон да приеме наследството по опис, за да е налице право за същия да иска и получи запазена част от наследството.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както следва: първи въпрос – в противоречие с Решение № 182 от 08.11.2013 г. по гр. д.№ 1959/2013 г. на ВКС, ІІ г. о., втори въпрос – в противоречие с Решение № 95 от 15.06.2016 г. по гр. д.№ 5592/2015 г. на ВКС, І г. о., Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, пети въпрос – в противоречие с Решение № 371 от 05.03.2014 г. по гр. д.№ 1906/2013 г. на ВКС, ІV г. о., ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, шести въпрос – в противоречие с ТР № 3 от 19.12.2013 г. по тълк. д.№ 3/2013 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 28 от 21.02.2014 г. по гр. д.№ 825/2012 г. на ВКС, ІІ г. о., Решение № 367 от 12.12.2012 г. по гр. д.№ 155/2012 г. на ВКС, І г. о. Относно трети и четвърти въпрос се твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Не е налице основание за допускане на обжалването.

Поставените от жалбоподателя първи, втори и трети въпроси от изложението касаят процесуалната преклузия по чл. 266 ГПК и са свързани с преценката относно законосъобразността на действията на въззивния съд да не допусне нова тройна съдебно-почеркова експертиза. Съгласно указанията, дадени с т. 3 от ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение. В практиката на ВКС, обективирана с Решение № 182 от 08.11.2013 г. по гр. д.№ 1959/2013 г., II г. о., е дадено тълкуване, че разпоредбата на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК дава възможност по изключение във въззивното производство да се твърдят нови обстоятелства и да се сочат нови доказателства, само ако страната не е могла да ги узнае, посочи и представи до подаване на жалбата. За да се допусне събиране на ново доказателство, страната трябва да обоснове именно невъзможността си да узнае, посочи и представи тези доказателства своевременно пред първата инстанция. Целта на закона е пред въззивния съд да се допускат само доказателства, чието неприобщаване към делото се дължи на обективни причини, а не на небрежността на страната. Преценката на съда дали са налице такива обективни причини, препятстващи своевременното ангажиране на доказателствата, е конкретна във всеки отделен случай и се извършва въз основа на твърденията на страната и данните по делото. Допустимо е съдът да събере доказателства за установяване посочените по-горе законови предпоставки за ангажиране на нови доказателства. При всички случаи въззивният съд е длъжен да мотивира отказа си да допусне нови доказателства. Въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 266 ГПК, в която е прието, че настъпващата в първоинстанционното производство поетапна преклузия за посочване и представяне на доказателства изключва възможността страната да поправи собствената си небрежност във въззивната инстанция. Когато са съществували обективни пречки доказателствата да бъдат посочени и представени в срок при разглеждане на делото от първата инстанция, страната има право да направи доказателствените си искания и да представи относимите доказателства и във въззивното производство. Причините, които са попречили на страната да посочи или представи доказателства следва да бъдат изложени и при необходимост - доказани. Въззивният съд е приел, че жалбоподателят-ищец не е доказал наличието на обективна причина за представянето на новия сравнителен материал едва с допълнителната въззивна жалба, а не в производството пред първоинстанционния съд, поради което е оставил без уважение искането за допускане на нова тройна съдебно-почеркова експертиза, основана на този сравнителен материал. В посоченото от жалбоподателя Решение № 95 от 15.06.2016 г. по гр. д.№ 5592/2015 г. на ВКС, I г. о. касационното обжалване е допуснато по въпроса дали въззивният съд трябва да уважи искане за допускане на нова експертиза, когато във въззивната жалба се правят възражения по факти, установени с приети от първостепенния съд експертизи. Даденото от ВКС разрешение обаче не е аргумент за допускане на касационно обжалване, тъй като няма противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По това дело съставът на ВКС е приел, че когато непълнотата на доказателствата не се дължи на процесуално бездействие на страните, а на допуснато нарушение на процесуалните правила от първата инстанция, ограничението на чл. 266, ал. 3 ГПК не важи и въззивният съд трябва да допусне нова съдебна експертиза, която се иска от въззивника при тези условия. Конкретно по съществото на правния спор е приет за незаконосъобразен мотивираният с чл. 266, ал. 3 ГПК отказ на въззивния съд да допусне нова експертиза, при положение, че една от двете експертизи в първата инстанция, приети за непротиворечиви, не е била ясна и не е съдържала отговор на поставения въпрос и при положение, че във въззивната жалба е имало такова оплакване и искане за нова експертиза. Настоящият случай е различен – в първата инстанция е имало противоречиви констатации на две единични експертизи по еднакви въпроси, приети по делото; първоинстанционнният съд е назначил тройна съдебно-почеркова експертиза, с оглед несъвпадане становищата на единичните експертизи и възникналата необходимост да бъде установен фактът дали саморъчното завещание е написано и подписано от лицето, сочено като негов автор. Различието във фактите по делата има за резултат извода, че тълкуването, направено с Решение № 95 от 15.06.2016 г. по гр. д.№ 5592/2015 г. на ВКС, I г. о., не е относимо и не обосновава приложението на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК в настоящия случай.

Въпроси №№ 4 и 5 от изложението не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд относно характера на оспореното завещание и по тях не може да се допусне касационно обжалване, тъй като не обективират общо основание по смисъла на т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Въпрос № 6 също не обосновава допускане на касационното обжалване. С т. 4 от ТР № 3 от 19.12.2013 г. по тълк. д.№ 3/2013 г. на ВКС, ОСГК, е прието, че изискването на чл. 30 ЗН за приемане на наследството по опис е приложимо само за частните завещателни разпореждания и даренията, но не и когато завещателното разпореждане е универсално. В случая въззивният съд е приел, че наследодателят К. П. се е разпоредил в полза на ответницата И. Б. с конкретен имот посредством завет, а не с универсално завещание, поради което изискването на чл. 30, ал. 2 ЗН за приемане на наследството по опис се явява материално-правна предпоставка за упражняване правото на ищеца на възстановяване на запазената му част от наследството. При извършената преценка относно характера на завещателното разпореждане въззивният съд е взел предвид не само съдържащото се в текста на завещанието изброяване на конкретно имущество, но и дали наследството се изчерпва само с предмета на завещанието. В настоящия случай е установено, че освен процесния апартамент, в наследство от бащата на ищеца са останали земеделски земи, както и са се включвали средства в банки. Доводът, че земеделските земи не са били собственост на наследодателя към момента на смъртта му, не е подкрепен с никакви доказателства. При тези факти не може да бъде споделено становището на касатора за изчерпване на наследството с жилището, респ. – за универсален характер на завещанието. Същото обективира два отделни завета, което от своя страна налага наследството да е прието по опис, за да може успешно да бъде проведен иска по чл. 30, ал. 2 ЗН. Въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС, което изключва възможността да се допусне до касационен контрол на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

С оглед настоящото произнасяне касаторът следва да заплати на ответницата по касация направените от нея разноски за защитата й пред ВКС – сумата 6 000 лв., представляваща договорено и заплатено в брой възнаграждение на един адвокат (л. 42).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 616 от 11.05.2023 г. по в. гр. д.№ 1792/2022 г. на Апелативен съд – София, г. о., ХІV състав.

ОСЪЖДА Т. К. П. ДА ЗАПЛАТИ на И. П. Б. сумата 6 000 (шест хиляди) лева - разноски за защитата пред ВКС.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: