Производството е по реда на чл. 208 и сл. във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 5 АПК.

Образувано е по касационна жалба подадена от Комисията за енергийно и водно регулирани (КЕВР), представлявана от председателя на КЕВР, чрез процесуалния му представител юрк. Р. Н, срещу решение № 251 от 12.01.2016 г., постановено по адм. дело № 5227/2015 г. по описа на Административен съд София-град, с което съдът е отменил мълчалив отказ на КЕВР да се произнесе по заявление (жалба) с вх. № Е-12-00-1422/01.07.2014 г., подадена от [фирма], [населено място], срещу [фирма] и е върнал преписката на административния орган за произнасяне по посочената жалба с изричен акт, съобразено дадените в мотивите на решението указания, в едномесечен срок от влизане в сила на решението. В касационната жалба се съдържа оплакване за неправилност на решението, като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. Моли съда, да отмени съдебното решение и да реши спора по същество като остави без уважение жалбата на [фирма] срещу мълчаливия отказ на КЕВР. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Ответната страна - [фирма], [населено място], представлявано от изпълнителния директор А. С., чрез процесуалния представител Б. С., в писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба.

Участвалият по делото прокурор от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба, по подробно изложени аргументи. В заключение предлага оспореното решение като законосъобразно и обосновано да бъде оставено в сила.

Настоящият съдебен състав на Върховния административен съд, четвърто отделение приема, че касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна, поради което разглеждането ѝ е процесуално допустимо.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

Производството пред Административният съд С.-град е образувано по жалба подадена от [фирма], срещу мълчаливия отказ на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (понастоящем КЕВР), да се произнесе по заявление (жалба) с вх. № Е-12-00-1422 от 01.07.2014 г. срещу [фирма]. Жалбата, подадена до КЕВР, с копия до [фирма], е с правно основание чл. 117, ал. 8 от ЗЕ (ЗАКОН ЗА ЕНЕРГЕТИКАТА) (ЗЕ) и от съдържанието й става ясно, че се оспорва отказ на електроразпределителното дружество за сключване на договор и определяне на цена за ползване на активите. Съдът е счел жалбата за допустима и по същество е приел, че тя е основателна. За да достигне до този извод съдът подробно е анализирал разпоредбите на чл. 22 и чл. 76 от ЗЕ, чл. 142 и сл. от Наредба № 3 от 21.03.2013 г. за лицензиране на дейностите в енергетиката (Наредба № 3). Приел е, че КЕВР е била сезирана с жалба, по която дължи произнасяне, тъй като е компетентна за това, а като не се е произнесла в срок по жалбата е формирал мълчалив отказ, който е незаконосъобразен. По така изложените мотиви съдът е отменил мълчаливия отказ на КЕВР да се произнесе по жалбата на [фирма] и е върнал преписката на административния орган при условията на чл. 173, ал. 2 и чл. 174 от АПК.

Постановеното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

От данните по делото е установено, че административното производство е образувано по повод на заявление (жалба) от [фирма] до ДКЕВР /понастоящем КЕВР/ срещу Е. [фирма]. По делото е представен нотариално заверен договор за покупко-продажба на активи, от който е видно, че [фирма] е закупило от [фирма] – в ликвидация активи, представляващи далекопроводи и съоръжение за пренос на електрическа енергия, находящи се на територията на общини Мадан, област С.. Не е спорно, че далекопроводите не са включени в електроразпределителната мрежа. Не е спорно и това, че чрез два от посочените далекопроводи Е. [фирма] пренася електрическа енергия за разпределение до обекти на [фирма] и на битови клиенти. Установено е, че въпреки проведените няколко срещи с представители на двете дружества във връзка с уреждане на отношенията относно ползването на активите, съгласие за сключване на договор и за определяне на цена не е постигнато. Във връзка с това е и подаденото на 01.07.2014 г. до КЕВР заявление, с цитирано основание чл. 117, ал. 8 от ЗЕ. Видно от съдържанието му, заявлението представлява жалба на [фирма] срещу [фирма], с искане Комисията да реализира задълженията си за определяне на цена за ползване на електропреносните съоръжения, съгласно приета Методика за определяне на цените за предоставен достъп на преносно и разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ. В хода на първоинстанционното съдебно производство е представен протокол от проведена тристранна среща на 20.01.2015 г. между представители на КЕВР, [фирма] и Е. [фирма] относно изкупуване на енергийни съоръжения, собственост на [фирма] и определяне на цена за предоставен достъп през енергиен обект. Прието е предложение на Е. [фирма] да се стартира процедура по доброволно уреждане на спора и в 10 дневен срок от датата на подписване на протокола да се направи уведомление до КЕВР относно предприетите действия. Не е спорно, че доброволно уреждане на спора не е постигнато, поради което и спорният въпрос, с който е била сезирана КЕВР не е получил разрешение. Не е налице прекратяване на преписката, както и даване на задължителни указания.

От събраните по делото доказателства безспорно се установява, че във връзка с подаденото до КЕВР заявление (жалба) е започнала процедура по чл. 150 от Наредба № 3 от 21.03.2013 г. за лицензиране дейностите в енергетиката на основание (Наредба №3), съгласно който Комисията може да съдейства за доброволно уреждане на спорове при постъпване на жалба по чл. 142, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2 и писмено съгласие от страните. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 22, ал. 3 от ЗЕ, съгласно която в двумесечен срок от подаване на жалба по ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2 комисията може да съдейства за доброволно уреждане на спора. Съгласно чл. 22, ал. 4 от ЗЕ при жалби по ал. 1, т. 1, 2 и 3, включително подадени по ал. 2, когато не е постигнато доброволно уреждане на спора или при отказ на страна от доброволно уреждане, комисията взема решение по жалбата в срок два месеца след получаването й, който срок е изтекъл на 01.09.2014 г. Този срок може да бъде удължен с още два месеца, ако естеството на спора налага събиране на допълнителни данни и информация от комисията. Със съгласие на жалбоподателя удълженият срок може да бъде продължен с още два месеца. По делото няма данни, а и не се твърди срокът да е удължаван. Няма спор, че към 01.09.2014 г. липсва изрично произнасяне по жалбата на [фирма]. Такова липсва и към настоящия момент.

От анализа на цитираните разпоредби следва, че след като жалбата на дружеството попада в хипотезата на чл. 142, ал. 1, т. 1 от Наредба № 3 и на чл. 22, ал. 1, т. 1 от ЗЕ, то в правомощието на КЕВР е да я разгледа и да се произнесе. Следва да се има предвид, че КЕВР дължи произнасяне по подадената жалба, след изпълнение на процедурите по чл. 144 – чл. 146 от Наредба № 3, след което на основание чл. 147 от Наредба № 3 има правомощия да прекрати преписката или в случай, че жалбата е основателна да даде задължителни указания и да определи подходящ срок за изпълнението им. Настоящата инстанция напълно споделя извода на първоинстанционния съд, че в случая съгласно разписаното в закона КЕВР е имала не само правомощието да се произнесе с изричен акт, но и задължението за това. След като КЕВР не се е произнесла в срок с надлежен акт по подадената жалба и по силата на законовата фикция на чл. 58, ал. 1 от АПК е формиран мълчалив отказ. Такъв мълчалив отказ от произнасяне по жалба е недопустим и е изключен от нормативната уредба, поради което правилно съдът го е отменил и върнал административната преписка на органа за произнасяне с изричен акт съобразно дадените в мотивите на решението указания.

По изложените съображения касационната жалба е неоснователна, а оспореното решение е допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила

С оглед на изхода на спора направеното искане от страна на касационния жалбоподател за присъждане на юрисконсултско възнаграждение следва да се остави без уважение. Ответната страна не е претендирала сторени разноски по делото.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 251 от 12.01.2016 г., постановено по адм. дело № 5227/2015 г. по описа на Административен съд София-град. РЕШЕНИЕТО е окончателно.