Производството е по реда на чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е след връщане на делото на друг тричленен състав на Върховен административен съд от петчленен състав на ВАС с Решение № 9282/28.07.2016г. по адм. д. № 358/2016г. В последното съдът е приел, че протестираните две Заповеди, а именно Заповед № РД-10-18/26.08.2011 г. на Министъра на физическото възпитание и спорта, с която е издадена спортна лицензия на "Българска федерация по Ш. К - До" - [населено място] и Заповед № РД-10-36/28.05.2013 г. на Министъра на физическото възпитание и спорта за подновяване на спортната лицензия на "Българска федерация по Ш. К - До" - [населено място], считано от 26.08.2013 г. до 26.08.2017 г. са издадени от компетентен орган и във валидна форма. Делото обаче е върнато на друг тричленен състав на ВАС за излагане на „собствени съображения“ защо съдът приема, че има различия между двата спорта: „карате“ и „шотокан карате-до“; да мотивира дали твърдяните разлики в играта, в правилата за провеждане на състезанията, в терминологията, в отчитането на резултатите правят спортовете действително различни или сходни. Дал е и указания за обсъждане на представени доказателства за регистрация и актуално състояние на сдружението „Българска федерация по Ш. К-до“, което първоначално било наименовано „Българска федерация по карате-до“, както и обсъждане на Устава на сдружението, целите му, в контекста на съществуващ вече лиценз на „Българска национална федерация карате“ и с оглед разпоредбата на чл. 17, ал. 4 от ЗФВС (ЗАКОН ЗА ФИЗИЧЕСКОТО ВЪЗПИТАНИЕ И СПОРТА) /ЗФВС/, съгласно която спортна лицензия може да се издаде само на една спортна федерация по определен или сходни видове спорт и една многоспортова федерация, изградена по съответния обединяващ признак.
При новото разглеждане на делото, Върховна административна прокуратура поддържа подадения протест с искане за обявяване на нищожност на двете заповеди. Твърди, че заповедите са издадени при тежки нарушения на материалния и процесуалния закон, които обосновават извод за нищожност. Пороците били свързани с факта, че липсват различни видове спорт, за да съществуват две самостоятелни федерации, като в тази насока се поддържа, че „шотокан“ е само стил на спорта „карате“.
Ответникът, Министърът на младежта и спорта, изразява становище за недопустимост на протеста поради просрочие, евентуално за неоснователност на същия. В подробно писмено становище, въз основа на анализ на различията, обосновава извода, че различията между спортовете са в степен, която да позволява регистрирането и лицанзията на самостоятелна федерация за този вид спорт.
Заинтересованата страна, „Българска федерация по Ш. К - До“ изразява становище за неоснователност на протеста. Подробно в писмено становище представя основните разлики между спортовете на база различните им цели, различните правилници за провеждане на състезанията, различни съдийски състави, времетраене на срещите, начин на оценяване на ката и комите, екипировка и прочие. Сочи, че и посочените различия в частта относно уникалните дисциплини, контактност на ударите, администрирането на мачовете и прочие прави „Ш. К – До“ и „спортно WKF карате“ различни спортове във всеки един аспект. Излага, че опитите да се уеднаквят тези спортове са само на национално ниво. В световен план, „Българската федерация по Ш. К-До“ членувала в Международна федерация по Ш. К-До – SKDUN, а съответно „Българската национална федерация карате“ в WKF, като международна спортна организация. Твърди, че двата вида спорт са сефиринцирани с решение на Министерство на спорта на Я., като в писмо от Посолството на Я. било изразено официално становище, че Ш. К-до е Японско бойно изкуство/спорт, което официално е признато от Министерство на спорта на Я. през 1957г. – притежава уникален правилник за провеждане на състезания, съгласно който се провеждат национални, международни, европейски и световни шампионати по Ш. К-До.
Въз основа на становищата на страните, и след анализ на събраните по делото доказателства, настоящият състав на ВАС приема следното от фактическа и правна страна: По допустимостта на протеста:
Съдебният състав намира за необходимо да посочи, че предмет на контрол за законосъобразност пред съда са Заповед № РД-10-18/26.08.2011 г. на министъра на физическото възпитание и спорта, с която е издадена спортна лицензия на "Българска федерация по Ш. К - До" - [населено място] и Заповед № РД-10-36/28.05.2013 г. на Министъра на физическото възпитание и спорта за подновяване на спортната лицензия на "Българска федерация по Ш. К - До" - [населено място], считано от 26.08.2013 г. до 26.08.2017 г., само досежно претендираната от ВАП нищожност.
Съгласно разпоредбата на чл. 149, ал. 4 АПК, когато прокурорът не е участвал в административното производство, той може да оспори акта до един месец от издаването му. Протестът на ВАП срещу двете заповеди е с изх. № от 18.11.2014г. Предвид датата на издаване на двете заповеди, потестативното право на Прокуратурата на протест с възражение за унищожаемост на актовете е преклудирано. Сроковете по чл. 149, ал. 1- 4 АПК са преклузивни. Допустимостта на протеста на ВАП е само досежно претендираната нищожност на заповедите /виж чл. 149, ал. 5 АПК/.
Нищожността е една от проявните форми на недействителността на административните актове. Правната доктрина определя нищожността на административните актове като състояние или качество на административния акт, при което актът е лишен от правно действие и не поражда правни последици. Нищожността е най-интензивната проява на незаконосъобразност на административните актове. Нищожният акт няма правна сила и е невалиден. Такъв акт не подлежи на отмяна, не се изменя и не се връща за ново преразглеждане. За разлика от другите незаконосъобразни административни актове нищожният акт никога не е произвел очакваното правно действие, та да има нужда това действие да се преустановява. От момента на издаването си такъв акт е бил лишен от правна сила и качество. Съдът само обявява неговата нищожност, т. е. само констатира пълната незаконосъобразност на нищожния административен акт /Недействителност на административните актове, Кино Л.; ОБЯВЯВАНЕ НА НИЩОЖНОСТ НА АДМИНИСТРАТИВНИ АКТОВЕ ОТ СЪДА, проф. д-р Е. К. и пр./ Според разпространено схващане в административноправната теория нищожният административен акт е правно “нищо”.
Нормативна уредба за недействителността на административните актове липсва, като за нищожни или унищожаеми административни актове няма законови определения. Те са установени в административноправната теория и в съдебната практика понятия, които допринасят за изясняване на понятията "нищожност" и "унищожаемост" и за изграждане на критерия за разграничаване на нищожните от унищожаемите административни актове.
Некомпетентността на органа и липсата на форма за действителност винаги са пороци, обосноваващи извод за нищожност на акта.
Останалите нарушения, касаещи материалния, процесуалния и целта на закона, за да обосноват извод за нищожност на акта, следва да са дотолкова съществени, че да лишават акта от законова опора.
Правото да се предявяват възражения за нищожност не е ограничено със срок /виж чл. 149, ал. 5 АП/, за разлика от потестативното право на жалба или протест с възражения за унищожаемост, което се преклудира с изтичане на нормативно определените срокове. Разграничаването на пороците, обосноваващи единия или другия вид недействителност следва да е ясно и точно, за да не се допуска възможност за контрол за унищожаемост на влезли в сила административни актове с възражения за нищожност, които реално не биха обосновали извод за нищожност.
При първото разглеждане на делото във ВАС, с решение № 12059/12.11.2015г. по адм. д. № 15076/2014г. съставът е приел, че протестираните актове са издадени от компетентен орган и във валидна форма, който извод се приема и от петчленния състав на ВАС по адм. д. № 358/2016г.
Настоящият съдебен състав споделя извода на тричленния състав по адм. д. № 15076/2014г., че евентуалното нарушение на чл. 17, ал. 4 от ЗФВС е въпрос на материална законосъобразност на актовете и не следва да се преценява при възражения за нищожност именно с цел избягване на ревизия на влезли в сила актове. Тъй като обаче с решението на петчленния състав на ВАС, делото е върнато за ново разглеждане именно, за да се извърши контрол относно правилното приложение на чл. 17, ал. 4 ЗФВС, настоящият състав е длъжен да изпълни указанията на петчленния състав, дори да приема, че това би означавало контрол за унищожаемост, а не за нищожност на тези актове, след като са влезли в сила.
В изпълнение на указанията в решението по адм. д. № 358/2016г. на петчленен състав на ВАС, настоящият съдебен състав приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 17, ал. 4 ЗФВС, спортна лицензия може да се издаде само на една спортна федерация по определен или сходни видове спорт и една многоспортова федерация, изградена по съответния обединяващ признак.
Страните не спорят, че към момента на постановяване на Заповед № РД-10-18/26.08.2011 г. на Министъра на физическото възпитание и спорта, с която е издадена спортна лицензия на "Българска федерация по Ш. К - До" - [населено място] е била регистрирана вече „Българска национална федерация карате“.
Приложението на нормата на чл. 17, ал. 4 ЗФВС позволява лицензия за една федерация за определен вид спорт. По аргумента на обратното, не следва да се издава лицензия, ако за този или сходен вид спорт вече има издадена лицензия на федерация. В тази насока, спорът между страните е относно приликите и разликите между спортовете „карате“ и „Ш. К – До“, и по-точно, доколко разликите са съществени, че да позволят издаване на лицензия на друга федерация за друг вид спорт. Подновяването на лицензията със Заповед № РД-10-36/28.05.2013 г. на Министъра на физическото възпитание и спорта, считано от 26.08.2013 г. до 26.08.2017 г., касае същия спор.
"Българска федерация по Ш. К - До" - [населено място] е Сдружение с обществено полезна дейност, регистрирано при Окръжен съд Плевен по ф. д. № 536/2005г. Видно от Удостоверение за актуално състояние от 19.07.2011г. – л. 450 по делото, сдружението към тази дата е с това наименование. Предвид факта, че първата оспорена заповед е с дата 26.08.2011г., според съдебния състав, към датата на издаване на лицензията е неотносим факта касаещ промяната в наименованието на сдружението. От значение за законосъобразността на акта са фактите към момента на издаването му. От друга страна, дори и първоначално при регистрацията на сдружението – 2005г., наименованието му да е било „Българска федерация по карате – до“, наименованието „карате – до“ е част от цялото наименование „шотокан карате – до“. Предвид представените към тази дата относими писмени доказателства по делото, предмета на дейност на сдружението е развитие и утвърждаване на спорта Ш. К – До, а целите му са свързани с полагане на усилия за развитие на точно този спорт. Не може да се направи извод за промяна в името, което да сочи на извода за промяна в предмета на дейност на организацията в частта относно практикувания спорт.
За разлика от това сдружение, „Българската национална федерация карате“ има предмет на дейност във връзка със спорта „карате“, видно от представеното Удостоверение на л. 394 по делото.
Съпоставката в предмета на дейност на двете сдружения /съгласно указанията на петчленен състав на ВАС/ обосновава извод за регистрацията им с различен предмет досежно упражнявания спорт.
Въпросът дали „шотокан карате – до“ е самостоятелн вид спорт е поставен още от Комисията по лицензиране и атестиране – Протокол № 6/17.08.2011г – л. 320 по делото. Видно от текста на протокола, комисията е приела като доказателство писмо от Посолството на Я. в РБългария, според текста на което, „шотокан карате“ е японско бойно изкуство и притежава собствени уникален правилник за състезания, по който се провеждат национални, международни, европейски и световни шампионати. Пред комисията е представен и списък с различията между двата спорта – спорта „шотокан карате – до“ по правилника на SKDUN и „карате“ по правилника на WKF. В световен план, „Българската федерация по Ш. К-До“ членува в Международна федерация по Ш. К-До – SKDUN, а съответно „Българската национална федерация карате“ в WKF, като международна спортна организация.
Като взе предвид констатираните разлики между спортовете, след анализ на доказателствата по делото, настоящият състав приема, че „шотокан карате – до“ по Правилника SKDUN и „карате“ по Правилника на WKF са различни спортове:
Без да навлиза в подробности за идеите, оценяването, контактът в тяло, прецизността на ударите, поставените стимули и забрани, продължителността на същите, насърченията, изискванията към екипировката, комуникацията между спортиста и треньора, след задълбочен анализ на представената по делото документация, съдът обосновава извод за съществуващи съществени различия в целите, правилниците, изискванията за оценяване, контактност на ударите, времетраене на срещите, екипировка, администрирането на срещите, които са дали основание на органа да приеме наличието на отделен самостоятелен вид спорт. Двата вида спорт имат и свои собствени уникални дисциплини, които нямат еквивалент.
Пред настоящия съдебен състав е представено и Становище от Националната асоциация на бойните спортове, видно от което Българската федерация Ш. К – До развива традиционно шотокан карате до, което се индивидуализира като отделен вид спорт и следва да се приема като различен от всички останали бойни спортове в България.
Съдебният състав споделя изводите на ответника по спора в насока, че представените в хода на процедурите документи, съществуващата съдебна практика /решения по адм. д. № 9286/2005г. на петчленен състав на ВАС; адм. д. № 11229/2011г. на петчленен състав на ВАС/; спецификите на спорта, както и съществуването на различни международни организации /Международна организация по Ш. К – До и Международна карате федерация/ обосновано са мотивирали Комисията по лицензиране и атестиране при ММС да обоснове извод за различие на спортовете. Наличието на различни международни организации е аргумент в насока самостоятелността на тези спортове.
Горното обосновава извод за правилно приложение на закона от органа. Както към момента на издаване на първоначалната лицензия, така и към датата на подновяването й, няма друга федерация по смисъла на чл. 14, ал. 1 от същия закон, която е лицензирана по този вид спорт „шотокан карате – до“, за да се приеме нарушение на чл. 17, ал. 4 ЗФВС.
В хода на процедурите по издаване и подновяване на лицензията на „Българската федерация по Ш. К-До“ не са допуснати и съществени процесуални нарушения, които да обосноват извод за нищожност на издадените заповеди от 2011г. и 2013г. Съобразени са изискванията на чл. 17 от ЗФВС във всички точки. Пред КЛА в ММС е представено удостоверение за вписване на дружеството в Централния регистър на ЮЛНЦ за осъществяване на обществено полезна дейност, каквито доказателства са представени и при подновяването й.
По въпроса за правното значение на признаването на Световната федерация по карате / WKF/ от Международния олимпийски комитет: Според съдебния състав, липсата на признаване от МОК не е материалноправно основание за отказ да се издаде лицанзия. Изискванията, на които следва да отговаря една организация, за да получи спортна лицанзия, са посочени в чл. 17 ЗФВС. Основанията за отказ за издаване на лицензията са предвидени в чл. 17а от същия закон. Признаването на МОК не е предпоставка спортната федерация да получи лицензия.
Предвид гореизложеното, настоящият съдебен състав приема, че липсват основания за прогласяване нищожност на Заповед № РД-10-18/26.08.2011 г. на министъра на физическото възпитание и спорта, с която е издадена спортна лицензия на "Българска федерация по Ш. К - До" - [населено място] и Заповед № РД-10-36/28.05.2013 г. на Министъра на физическото възпитание и спорта за подновяване на спортната лицензия на "Българска федерация по Ш. К - До" - [населено място], считано от 26.08.2013 г. до 26.08.2017 г., поради което и протестът следва да се отхвърли като неоснователен.
Предвид изхода на спора, Прокуратурата на РБългария следва да бъде осъдена да заплати на "Българска федерация по Ш. К - До" - [населено място] разноски по делото в размер на 500лв. заплатено адвокатско възнаграждение.
Воден от горното и на основание чл. 172, ал. 2 АПК настоящият състав на седмо отделение на Върховен административен съд
РЕШИ: