О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4649

гр. София, 16.10.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

Р. Я.

изслуша докладваното от съдията П. С. гр. д. № 4640/2023 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ОбщинаАксаково срещу въззивно решение № 776 от 25.06.2023 г. по в. гр. д. № 769/2023 г. на Варненския окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 83 от 31.03.2022 г. по гр. д. № 814/2021 г. на Варненския районен съд, с което е прието за установено по отношение на К. М. К., че О. А. не е собственик на 473 кв. м идеални части от поземлен имот с идентификатор № *** по КККР, целият с площ от 973 кв. м, находящ се в м. „П.“, в землището на [населено място], [община], обл. В..

По делото е установено, че с нот. акт № 106/1969 г. за собственост на недвижим имот, даден в замяна срещу друг имот, включен в блока на ДЗС, Д. К. А. е придобил правото на собственост върху празно дворно място с площ от 1400 кв. м в [населено място], при съседи: асфалтов път, черен път и горско стопанство. С договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 26/1971 г. Д. К. А. и съпругата му А. Д. А. са продали на М. С. К. и В. П. К. 500 кв. м ид. части от празно място, цялото с площ от 1400 кв. м, находящо се в землището на [населено място], при граници: асфалтов път, черен път и горско стопанство. Според разписните листи към кадастралния план на м. „П.“ от 1988 г. С. К. С. е вписан за собственик на поземлен имот № * с площ от 500 кв. съгласно нот. акт от 1972 г.; за поземлен имот № *- М. С. К. с нот. акт от 1971 г. за 250 кв. м от 500 кв. м и В. П. М. с нот. акт от 1971 г. за 250 кв. м от 500 кв. м. Ищцата в първоинстанционното производство К. К. е наследник по закон на М. С. К., починал на 06.08.2004г., и на В. П. М., починала на 04.08.2020 г. Съгласно писмо от 09.12.2008 г. от О. А. до К. К. имот с идентификатор *** попада в територия по § 4 ЗСПЗЗ и за него е одобрен план за новообразуван имот (ПНИ) със заповед № РД-07-7706-205/08.08.2007 г. на областния управител, която в частта за имота на ищцата е влязъл в сила. Поради осъществено владение на по-голяма площ от удостоверената в документа за собственост следвало да се предприемат действия за изменение на ПНИ. Съставен е АЧОС № 5293/25.11.2011 г., издаден на основание чл. 2, ал. 1, т. 7, чл. 56, ал. 1, чл. 58, ал. 1 ЗОС, чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ и заповед от 08.08.2007 г. на областния управител на област В. относно 473 кв. м. идеални части от новообразуван имот ***. Отбелязано е, че няма по-рано съставен акт за собственост. Впоследствие на основание чл. 59, ал. 1 ЗОС е издаден нов АЧОС № 6957/12.02.2021 г., в който е вписан предходният акт от 25.11.2011 г. С протокол от 04.03.2021 г. О. А. е въведена във владение на 473 кв. м идеални части от поземлен имот с идентификатор ***. На 29.09.2020 г. ищцата е подала молба до О. А. за закупване на придаваема площ от 473 кв. м, представляваща общинска земя, към собственото й дворно място, представляващо поземлен имот с идентификатор ***, а с молба от 16.04.2021 г. е поискала спиране на преписката по молбата й от 29.09.2020 г. От заключението на съдебно-техническата експертиза е установено, че към момента на разпоредителната сделка с процесния поземлен имот не е имало изработен и одобрен план. Същият по кадастралния план от 1988 г. е с пл. № *. В разписния лист към плана за собственик на поземления имот с пл. № * е записан М. С. К. за 250/500 кв. м, а за собственик на поземления имот с пл. № * - В. П. М. за 250/500 кв. м. Процесният имот е вписан като два имота - северен с пл. № * и южен с пл. № *. Получената площ на поземлен имот с пл. № * от оцифрения графичен план е 877 кв. м. Сравнявайки границите по документите за собственост вещото лице е установило, че описаният в тях поземлен имот съответства на поземлен имот с пл. № * по КП на м. „П. от 1988 г., както и че в територията на поземлен имот с площ 1400 кв. м, описан в нотариалния акт от 27.05.1971 г., попадат поземлен имот с пл. № * и поземлен имот с пл. № * по КП от 1988 г. Със следващия кадастрален план за територията, одобрен със заповед № РД07-7706-205/08.08.2007 г. на областния управител на област В., процесният имот е интегриран без изменение в КК в землището на [населено място], общ. А., т. е. има пълна идентичност на границите на имотите между двата плана, като в кадастралния регистър към този план фигурира и ответникът за ид. част от 473 кв. м от правото на собственост, както и М. С. К. за 1/2 ид. част от 500 кв. м и В. П. М. за 1/2 ид. част от 500 кв. м. При огледа на имота от вещото лице е установено, че имотът е стопанисван. Свидетелката В. И. Я. е посочила, че личните й впечатления датират от 1994 г., от когато имотът първоначално е стопанисван и обработван от ищцата и нейната майка, а впоследствие само от ищцата. Сочи, че не са настъпвали промени в имота и не знае някой да е предявявал претенции спрямо него през годините, както и не е виждала друг да го ползва.

При тези фактически данни съдът е приел, че имотът с площ от 1400 кв. м не е земеделски, бил собственост на физическо лице и наследодателите на ищцата са го придобили от това лице през 1971 г., поради което не е съществувала пречка да упражняват владение върху имота, който по изготвените планове е с по-голяма площ от придобитите идеални части с възмездната сделка. Осъществяваното от К. К. и нейните праводатели владение е продължило повече от 10 години и много преди ответната община да издаде акт за частна общинска собственост за процесните идеални части от имота през 2011 г. с посочено придобивно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС и чл. 25 ЗСПЗЗ. Първата от двете норми предвижда, че общинска собственост са имотите и вещите, предоставени в собственост на общината със закон, а съгласно втората разпоредба земеделските имоти, които не принадлежат на държавата, гражданите или юридически лица са общинска собственост. В приложното поле на втората норма се включват само онези земеделски земи, които са подлежали на възстановяване, но не са заявени в предвидените в закона срокове, респ. не са изкупени от ползватели по см. на § 4 ЗСПЗЗ. Земеделските земи, които не подлежат на възстановяване в хипотези, изрично посочени в закона остават държавна собственост. В обхвата на реституционния закон не са включени и земеделски земи, които не са били обобществявани/отнемани и които са останали собственост на физически лица в реалните им граници. Следователно, за да се приеме, че процесният имот е придобит от О. А. по силата на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ е необходимо да се докаже, че той е подлежал на реституция по реда на този закон, но в установените в него срокове не са били заявени реституционни претенции. Доказателства в тази насока не са ангажирани от ответната община. Позоваването на общи законови разпоредби, по силата на които държавни имоти стават общински по силата на закона и съставянето на актове за общинска собственост на общински имоти, не обуславят извод за установеност на правото на собственост на общината при липса на проведено пълно и главно доказване на фактите, по силата на които имотът да е станал общински в хипотезата на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. В заключение въззивният съд е приел, че О. А. не се легитимира като собственик на 473 кв. м. ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на основание чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, поради което и предявеният срещу нея отрицателен установителен иск е основателен.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Допустимо ли е решение по предявен отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, в което съдът не се е произнесъл относно правото на собственост на ищеца и/или възможността за придобиване на такива права от него, с оглед разясненията, дадени в ТР № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 2. Задължително ли е горестоящата съдебна инстанция при осъществяване на контрол по законосъобразност на първоинстанционния съдебен акт да изложи мотиви по всички възражения, с които е сезирана; 3. В случай че въззивната жалба съдържа оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи ли даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради непълнота или неточност на доклада и дадените указания; 4. Може ли преди влизане в сила на ПНИ за територии по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ да се установява давностно владение от лица, които са извън кръга на лицата с възстановено право на собственост; 5. Кой е най-ранният момент, в който е възможно да се осъществи правното качество на обекта на собствеността - неговата индивидуализация за имоти, попадащи в територии по § 4 от ЗСПЗЗ; 6. Може ли да се осъществява давностно владение върху вещ, която не е индивидуализирана; 7. Може ли да се приеме, че е налице съответствие между имот по документ за собственост и на място само по две съвпадащи граници; 8. При владение, което не е било осъществено явно по отношение на съсобственик, може ли да се презумира, че е налице осъществен състав на давностно владение; 9. За да бъде осъществен фактическият състав на института на придобивната давност, необходимо ли е завладяването на частите на останалите съсобственици и промяната в намерението да се манифестира пред тях чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене; и 10. Когато е отправено искане за закупуване на дадена вещ, до лице, което оспорва правото на собственост върху тази вещ, може ли да се приеме, че са налице предпоставките на придобивната давност. Поддържа се, че решението е вероятно недопустимо и очевидно неправилно.

Ответната страна по жалбата К. М. К. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. / Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Първият поставен въпрос е решен в съответствие с посочената от касатора задължителна практика на ВКС. Съгласно дадените с ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС разяснения правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В случая е налице последната хипотеза, поради което релевираното основание за допускане на касационно обжалване липсва.

По следващия поставен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, с която обжалваното решение е съобразено. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Третият поставен въпрос не съответства на данните по делото и не е решен в противоречие с т. 2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според дадените с това тълкувателно решение задължителни разяснения, при допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада по делото, въззивният съд не следи служебно /чл. 269, изр. 2 ГПК/, а единствено при позоваване на такива от страната във въззивната жалба или в отговора, като в тази хипотеза въззивният съд дължи даване на указания на страните за възможността за посочване на относими към делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, но не извършва нов доклад по смисъла и съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. В случая обаче във въззивната жалба конкретни оплаквания във връзка с доклада по делото не са правени и такива не са констатирани от въззивния съд.

Следващите поставени въпроси са формулирани според твърденията на касатора, не кореспондират на данните по делото и по тях липсва произнасяне, респ. не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Не са налице сочените допълнителни основания за това, тъй като сочената в изложението практика на ВКС се отнася до различни от настоящата хипотези и противоречие с нея не е налице. Предявеният иск е за установяване, че ответникът не е собственик на идеални части от процесния имот и въпросът дали той понастоящем е придобит по давност от ищцата, която е обосновала правния си интерес от предявяването му с осъществявана от праводателите й и от нея фактическа власт, не е негов предмет.

Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

Разноски в полза на ответницата по касация за настоящото производство не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни такива да са били направени.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 776 от 25.06.2023 г., постановено по в. гр. д. № 769/2023 г. на Варненския окръжен съд.

т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: