ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4781

гр. София, 23.10.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав: Председател:Пламен Стоев

Членове:Здравка Първанова

Розинела Янчева

като разгледа докладваното от Р. Я. К. гражданско дело № 20238002104667 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 2769/2756/24.07.2023 г., подадена от И. В. И. и Е. Б. И., чрез адвокат Н. В., срещу решение № 150 от 16.06.2023 г. по гр. д. № 20231600500092/2023 г. на Окръжен съд – Монтана в частта, с която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение № 260001 от 03.01.2023 г. по гр. д. № 2378/2020 г. на Районен съд - Монтана в частта, с която е признато за установено правото на собственост на В. М. Н. и Н. М. Н. на реална част от УПИ *, кв. 24 по плана на [населено място], одобрен през 1990 г., с площ от 5 кв. м, която реална част е заключена между изградената от И. В. И. ограда от профилирана ламарина от улицата до намиращия се в УПИ *, кв. 24 на регулационната линия гараж и регулационната граница, разделяща УПИ * и УПИ *, и са осъдени И. И. и Е. И. да отстъпят собствеността и предадат владението върху тази реална част от 5 кв. м, както и в частта, с която И. В. И. и Е. Б. И. са осъдени да премахнат изградена от тях ограда с дължина 10.2 м, посочена в т. 7 до т. 9 на комбинираната скица, неразделна част от решението.

Въззивният съд е съобразил, че първоинстанционното производство е образувано по искова молба на В. и Н. Н. срещу И. и Е. И. с твърдения, че ищците са брат и сестра и са съсобственици при равни права на имот - УПИ *, кв. 24 по плана на [населено място], одобрен през 1990 г., с площ от 799 кв. м, ведно с построените в него сгради. Ответниците са собственици на съседния УПИ *. През 2019 г. последните построили ограда в югоизточния край на своя имот, разделяща имотите откъм юг, от главния път, с обща дължина 10.50 м, с конструкция от метални колове на бетонна основа и дебела профилирана ламарина, започваща от предния десен ръб на собствената им сграда, построена на регулационната граница, и завършваща с дебел железен кол на пътя (уличната регулация), с височина 2.40 м. Изложени са твърдения, че оградата е незаконен строеж, не е построена на регулационната граница между двата имота - в началната си точка (от сградата на ответниците) съвпада с регулационната граница, а към уличната регулация навлиза в имота на ищците и намалява лицето на имота им със 155 см, като по този начин се ограничава пълноценното му ползване и е невъзможно използването на собствения им гараж. До построяване на оградата между имотите не е имало ограда, мястото е било открито пространство с общ двоен портал, ползван общо от страните. С построяване на оградата ответниците владеят без основание реална част от имота на ищците, с площ от около 8.13 кв. м. При тези твърдения се иска от съда да признае за установено правото на собственост на В. М. Н. и Н. М. Н. по отношение на завзетата от ответниците реална част от УПИ *, кв. 24 по плана на [населено място], от около 8.13 кв. м, да се осъдят ответниците да им предадат владението върху тази част, както и да се осъдят да премахнат изградената ограда с обща дължина 10.50 м, попадаща в югозападната част на имота на ищците. От своя страна, с отговора на исковата молба ответниците са оспорили твърденията на ищците за височината на оградата с доводи, че същата не надвишава 2.10 м, както и твърденията за завзета част от имота на ищците.

Изложили са съображения, че оградата е построена изцяло в техния имот, на 10-15 см от границата между имотите, установена по тяхно искане от „Кадастър –Монт“ ООД съгласно действащия план на селото. При строежа й през 2019 г. са подменили телената мрежа между гаражите, построени на оградната линия между двата имота, като новата ограда е от улицата навътре до ъгъла на гаража, а от гаража на ищците към дъното на двора е останала старата ограда от телена мрежа.

Окръжен съд – Монтана е приел за установено следното от фактическа страна: По делото не е спорно, че страните притежават право на собственост върху съседни урегулирани поземлени имоти, като ищците са собственици на УПИ *, а ответниците - на УПИ *, в кв. 24 по действащия регулационен план на [населено място], одобрен през 1990 г., като двата имота имат обща вътрешна регулационна граница. От приложените по делото нотариални актове се установява придобиване правото на собственост от страните по обстоятелствена проверка - за ищците през 2019 г., а за ответника И. В. И. - през 2011 г., по време на брака му с ответницата Е. Б. И.. Безспорно е установено, предвид признанието на ответниците в отговора на исковата молба, както и от събраните по делото гласни доказателства, че през 2019 г. И. И. е изградил между двата имота ограда с обща дължина от 10.50 м в участъка от гаража им в имота до тротоара на улицата, с конструкция от метални тръби, шина и платна с профилирана ламарина, като е подменена и старата ограда от телена мрежа в участъка между гаражите, а от края на гаражите до дъното на имотите е останала старата ограда от телена мрежа. От събраните по делото гласни доказателства, чрез разпита на свидетелите, се установява, че между страните е налице роднинска връзка по съребрена линия, като в годините назад, още когато имотите са ползвани от наследодателите им, в лицевата им част не е имало ограда, разделяща двата имота, като входът откъм улицата е бил общ с един голям портал, през който са влизали моторни превозни средства, с две малки порти до него за пешеходен вход. Преди две-три години И. И. направил процесната ограда, при което голямата входна порта е изцяло в неговия имот, а за ищците е останал само пешеходния вход - малка входна врата, през която нямат достъп до гаража, построен в имота им. От показанията на свидетеля П. Г. се установява, че преди да започне строежа на оградата И. И. е извикал служители на кадастъра, за да му дадат оградна линия, с която се е съобразил при изграждане на оградата. Писмени доказателства в тази насока по делото не са представени. Представен е от ищците протокол от 03.08.2020 г. за трасиране и означаване на границите на УПИ *, кв. 24 по плана на [населено място], според който правоспособно лице инж. О. М., въз основа на скица № 273/23.10.2019 г. на О. Б. е извършил по искане на ищците трасиране на гранични точки. Протоколът е подписан от ищците, извършилото трасиране лице и кмета на [населено място], но към същия липсва резултатът от трасирането. Назначени и приети са в първата инстанция първоначална и повторна съдебно-технически експертизи. Според заключението на първоначалната експертиза, изготвена от вещото лице инж. Л. А. въз основа на съхранявания в О. Б. действащ регулационен план за [населено място], одобрен през 1990 г., съществуващата на място ограда между двата имота не е по регулационната граница, а оградата навлиза в УПИ *, но с колко е навлизането не може да се определи точно, тъй като то е в малки размери спрямо мащаба на плана и отстоянията не се отчитат добре. Вещото лице е посочило, че в началото на общата граница откъм улицата, с дължина 10.20 м, е изградена ограда от метални колове и профилирана ламарина с височина 2.10 м, която в началото към улицата навлиза в УПИ *, след което оградата се свързва с ъгъла на гаража, построен в имота на ответниците на границата, който гараж не е отразен в регулационния план. В констативната част на заключението е посочено, че планът на [населено място] няма цифров модел в О. Б. и няма запазен трасировъчен карнет. Според измерванията на вещото лице, по план разстоянието от жилищната сграда на ответниците, построена на уличната регулационна линия, до регулационната граница между двата имота е 5 м. На място това разстояние до ламарината на оградата е 5.25 м, с което има навлизане в съседния имот с 30 см, като се вземе предвид и дебелината на оградата. В съдебното заседание вещото лице е посочило, че измерванията са извършени с професионален GPS и с рулетка (там където уредът няма обхват), като конкретно относно процесната част от границата, намираща се между две високи сгради, уредът нямал достъп до сателити. Това заключение е оспорено и от двете страни, поради което е назначена повторна експертиза. От заключението на същата, изготвена от вещо лице Е. Н., се установява, че границите на място според изградената ограда и цифровизираната и координирана извадка от действащия кадастрален и регулационен план не съвпадат. Посочена е дължина на оградата от т. 2а до т. 9 на приложената скица - 62.40 м, като оградата попада в УПИ *, както следва - от т. 2а до т. 6 - 21 кв. м, между т. 6 и т. 7 оградата е изцяло в УПИ *, след което от т. 7 до т. 9 отново навлиза в УПИ * с 5 кв. м и взима от лицето му 1.52 м. В УПИ * има построен на границата гараж, попадащ между точки 6 и 7, в която част оградата е изцяло в имота на ответниците. В заключението е посочено, че цифровизацията е извършена съобразно Наредба № 3/2005 г. за съдържанието, създаването и поддържането на КККР, като са посочени и използваните компютърни програми за това и видът на инструмента, чрез който е извършено заснемането.

Приложени са извадка от действащия кадастрален и регулационен план на селото, комбинирана скица и цифрови данни от измерването. В съдебно заседание вещото лице е пояснило, че кадастралната и регулационна граница по действащия план съвпадат, като не е имало затруднения да установи границите по предоставения от О. Б. действащ план. Въззивният съд е посочил, че възприема така изготвеното заключение като обективно и компетентно дадено, основано на съхраняваните в О. Б. оригинали на действащите кадастрален и регулационен план на [населено място], при посочване на методите, използвани от вещото лице за цифровизация на плана, инструмента, използван за измерване, както и установените цифрови координати; компетентността на специалиста като геодезист не е спорна по делото, като липсват доказателства, поставящи под съмнение безпристрастността на експерта. Визирал е, че дори и да е налице твърдяната във въззивната жалба връзка на вещото лице с инж. О. М., то последният не е страна по спора, не е назначаван за вещо лице по делото, а изготвеният от него протокол за трасиране на граници от 03.08.2020 г., представен с исковата молба, не установява граници на имота на ищците, съответно не установява релевантни за спора обстоятелства. Съдът е приел, че приложеният от И. И. и Е. И. във въззивното производство протокол от 19.12.2022 г. за трасиране на границите на УПИ *, извършено от правоспособно лице инж. Й. Л. по искане на И. И., също сочи, че границата между процесните имоти не е така, както е на място, като е посочено, че в т. 1, която е на уличната регулация, трябва да бъде 10 см към имот 607, но разстоянията са измерени с линийка по кадастралния план на селото, без данни за конкретни координатни точки, установени от специалиста.

При така установените по делото фактически обстоятелства, въззивният съд е направил следните правни изводи по иска с правно основание чл. 108 ЗС: Ревандикационният иск е средство за защита вещното право на собственост или на ограничено вещно право и съдържащото се в него право на владение, накърнено чрез отнемане на фактическата власт върху вещта. Обемът и предметът на ревандикацията зависят единствено от обема права на ищеца, както и от обема, в който тези права се накърняват. В случая с исковата молба е предявен иск за защита на реална част от имот, надлежно индивидуализирана чрез посочване на границите й - между вътрешната регулационната граница на УПИ * и УПИ * и построена от ответниците, в югоизточната част на имота им, ограда от метални колове и профилирана ламарина, започваща от уличната регулационна линия до предния десен ръб на построена в имота им на регулационната граница сграда, с което се отнемат от лицето на УПИ *, кв. 24 около 155 см, а площта на реалната част е определена на около 8.13 кв. м. При така индивидуализираната реална част от имот, предмет на иска за ревандикация е само площта от собствения на ищците УПИ * от уличната регулационна линия до намиращата се в имота на ответниците сграда на регулационната линия между двата имота, посочена в заключенията на вещите лица като гараж, ненанесен в регулационния план.

Окръжен съд – Монтана е приел за безспорно установено правото на собственост на ищците върху УПИ *, кв. 24 по плана на [населено място], както и че през 2019 г. ответниците са изградили ограда от метални колове и профилирана ламарина, започваща от уличната регулационна линия до гаража им, построен на регулационната линия, като след тази сграда между имотите има стара ограда от телена мрежа. Въз основа на заключението на вещото лице Е. Н. е заключил, че оградата от т. 9, която е на уличната регулация, до т. 7, гаража на ответниците, не е построена по вътрешната регулационна граница и навлиза в имота на ищците с 5 кв. м, като отнема от лицето на техния имот 1.52 м. За навлизане на новопостроената ограда в имота на ищците, в началото на същата откъм уличната регулация, сочат и заключението на вещото лице Л. А., както и приетият във въззивното производство протокол за трасиране на граници, като разликата е единствено относно размера на завзетата площ. Посочената от вещото лице Е. Н. общо завзета площ от 26 кв. м включва и такава след гаража на ответниците, между точки от 1 до 6, където оградата е от телена мрежа, и която част не е въведена като предмет на иска за ревандикация с исковата молба.

Ето защо въззивният съд е приел за доказано, че с изградената от ответниците през 2019 г. ограда от метални колове и профилирана ламарина, в частта от т. 9 до т. 7 от комбинираната скица на в. л. Е. Н., са завзети 5 кв. м от собствения на ищците УПИ *, кв. 24 по плана на [населено място], поради което и искът с правно основание чл. 108 ЗС е основателен за спорната реална част от 5 кв. м.

Предвид изхода на спора по ревандикационния иск, второинстанционният съдебен състав е счел за основателен и иска по чл. 109 ЗС за премахване на оградата, построена в имота на ищците, с която са отнети 5 кв. м от собствения на последните имот и е намалено лицето му със 152 см, като е ограничено пълноценното упражняване правото им на собственост чрез невъзможността да използват входа към имота си откъм улицата за достъп до построения в имота им гараж.

Въззивният съд е посочил и че по делото няма доказателства оградата да е изградена при спазване изискванията на чл. 48 ЗУТ относно ограждане на урегулираните поземлени имоти.

Изложил е, че разпоредбата на чл. 48, ал. 3 ЗУТ предвижда оградите към съседните урегулирани поземлени имоти да се разполагат с равни части в двата имота, а когато е плътна с височина над 0.6 м, тя се допуска въз основа на изрично писмено съгласие на собствениците на засегнатите имоти и ако разстоянието от оградата до жилище в първия етаж на сграда в съседния урегулиран поземлен имот е по-голямо или равно на височината на плътната част на оградата. Допустимо е оградата да се разположи изцяло в имота на възложителя. Според чл. 48, ал. 4 ЗУТ, при липса на съгласие на собственик на засегнат имот, строителството на плътна ограда между съседни имоти с височина на плътната част над 0.6 м се допуска, ако разстоянието от оградата до жилище в първия етаж на сграда в съседния урегулиран поземлен имот е по-голямо или равно на височината на плътната част на оградата, като оградата се разполага изцяло в имота на възложителя. В случая оградата от профилирана ламарина е плътна и с височина 2.10 м – факт, установен от заключението на вещото лице Л. А. и признат от самите ответници с отговора на исковата молба, поради което и същата е следвало да се разположи изцяло в имота на ответниците. Според вида на оградата - плътна и с височина над 0.6 м, то за строежа й се изисква съгласно чл. 148, във вр. с чл. 151, ал. 1, т. 11 ЗУТ разрешение за строеж, като по делото не е установено издаване на такова, съответно оградата е и незаконен строеж.

Съдът е приел, че подлежащата на премахване ограда е построената такава от т. 9 до т. 7 от комбинираната скица, приложена към заключението на вещото лице, представляваща неразделна част от решението.

При преценка основателността на негаторния иск Окръжен съд – Монтана е съобразил постановките на т. 3 от ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС. Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. трето ГПК. Твърдят, че въззивното решение е постановено в противоречие с: ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 236/26.05.2011 г. по гр. д. № 664/2010 г. на ВКС, І г. о., решение № 107/02.07.2020 г. по гр. д. № 2461/2019 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 58/13.02.2012 г. по гр. д. № 408/2010 г. на ВКС, І г. о., решение № 174/13.01.2016 г. по т. д. № 3122/2014 г. на ВКС, І т. о.

Излагат, че в т. 3 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 3 е прието: „Въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма.“. В решение № 236/26.05.2011 г. по гр. д. № 664/2010 г. на ВКС, І г. о. е прието, че „при наличие на противоречиви констатации на две единични експертизи по еднакви въпроси, съдът следва да прояви активност и да изясни, коя е вярната констатация, включително и чрез назначаване на тройна експертиза“. Според решение № 107/02.07.2020 г. по гр. д. № 2461/2019 г. на ВКС, ІV г. о., когато две противоречиви заключения на съдебно-графологични експертизи още в първоинстанционното производство са оспорени от страните с възражения относно годността на използвания от вещите лица сравнителен материал и с въззивната жалба е направено обосновано оплакване за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, който е отказал да допусне нова тричленна съдебно-графологична експертиза, въззивният съд следва да положи максимални усилия като съдейства на страните за посочване и осигуряване на възможно най-безспорен между тях сравнителен материал за извършването на новата тричленна съдебно-графологична експертиза. Когато по делото са приети две категорични, но взаимно изключващи се експертни заключения относно основно, решаващо за изхода на делото, спорно обстоятелство, за установяването на което са необходими специални знания, с оглед принципа за установяване на обективната истина (чл. 121, ал. 2 КРБ и чл. 10 ГПК) съдът следва да положи максимални усилия, за да отстрани противоречието и изясни кое е вярното заключение. За тази цел той следва да обсъди в решението си подробно и двете експертни заключения поотделно, като ги съпостави помежду им, както и с останалите доказателства, събрани по делото, с оглед установяване на това решаващо за крайния изход, спорно между страните обстоятелство (чл. 202 и чл. 203, изр. първо ГПК). Когато обаче и писмените и/или гласните доказателства съдържат съществени противоречия относно това обстоятелство, преди приключването на съдебното дирене съдът следва да допусне нова (повторна) тричленна експертиза - чл. 203, изр. второ, във вр. с чл. 201 - in fine, ГПК. В решение № 58/13.02.2012 г. по гр. д. № 408/2010 г. на ВКС, І г. о. е прието, че „При новото разглеждане на делото, предвид диаметралната противоположност и необоснованост на заключенията и на двете експертизи, би било уместно въззивният съд да упражни правомощията си по чл. 203 ГПК като изиска от същите или други вещи лица, след като извършат допълнителни изследвания относно лицето, площта и границите на двата имота по плановете от 1931 г. и 1977 г., да дадат заключение дали с плана от 1977 г. е изместена имотната граница между тях.“. В решение № 174/13.01.2016 г. по т. д. № 3122/2014 г. на ВКС, І т. о. е прието, че „Вещи лица се конституират от съда, за да дадат своето становище (заключение) по въпрос на делото, за чийто отговор са нужни специални знания (чл. 195, ал. 1 ГПК), а носител на тези знания е вещо лице. Като съда вещото лице трябва да изгради заключението си само върху доказателствения материал по делото и за да бъде преценката му правилна, вещото лице трябва да бъде безпристрастно като съда. По тази причина разпоредбата на чл. 196, ал. 1 ГПК препраща към чл. 22, ал. 1 ГПК, гарантираща безпристрастността на вещото лице чрез възможността за неговия отвод, както и обещанието му за безпристрастие (чл. 200, ал. 1 ГПК). Всяка от страните може да иска отстраняване на вещото лице, ако са налице основания за съмнение относно безпристрастието му (чл. 196, ал. 2 ГПК), а от своя страна вещото лице е длъжно да съобщи на съда съществуването на обстоятелства, поставящи под съмнение неговата безпристрастност (чл. 196, ал. 3 ГПК) Законът не посочва краен срок, в който може да бъде направен отвод на вещото лице, но разрешението на този въпрос е свързано с момента на узнаване на обстоятелствата, които представляват основание за отвод на това лице и тяхното релевиране (арг. от чл. 23, ал. 1 ГПК). Процесуалните правила, установяващи основания за отвод на състава на съда, към чието приложение съответно препраща разпоредбата на чл. 196 ГПК относно вещите лица, следва да се приемат за съществени по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, тъй като обстоятелствата, на които се основават, касаят безпристрастността на съдебния състав, респ. на вещите лица. Вярно е, че в настоящия случай пред ЯОС и БАС не е направен изричен отвод на вещото лице по чл. 196, ал. 1, вр. чл. 22, ал. 1 ГПК, но във въззивната жалба на М. Г. А. се съдържа оплакване, свързано с недопустимото назначаване на вещо лице по ССЕ — Д. К., за което тя е узнала към този момент, а именно, че неговата съпруга - Ж. К. е адвокат на банката, изготвила документите по заповедното производство. При това оплакване във въззивната жалба, свързано с безпристрастността на вещото лице Д. К. (основание за отвод по смисъла на чл. 196, ал. 1, вр. чл. 22, ал. 1, т. 2 ГПК), на чието заключение се е позовал БАС, препращайки към мотивите на ЯОС на основание чл. 272 ГПК, е налице необходимост от ново установяване размера на дължимия банков кредит - предмет на заключението на ССЕ от друго вещо лице, отговарящо на правилата за безпристрастност, което не е сторено от БАС. Когато във въззивната жалба липсват такива оплаквания, въззивният съд не може служебно да назначи експертиза за установяване на който и да е правнорелевантен факт - в този смисъл и т. 3 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. БАС се е позовал на заключението на вещо лице по ССЕ при наличие на оплаквания за неговата безпристрастност във въззивната жалба, поради което постановеното решение на БАС е неправилно по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и следва да се отмени, като делото се върне за ново разглеждане от друг състав на БАС (чл. 293, ал. 3 ГПК) за изслушване на заключение от друго вещо лице по допуснатата ССЕ.“. И. И. и Е. И. считат, че Окръжен съд – Монтана е следвало да назначи в случая тройна съдебно-техническа експертиза, излагат възраженията си срещу кредитиране от съда на заключението на вещото лице Е. Н., включително предвид наличието на предпоставки за отвод на това вещо лице. Сочат, че съдът не е обсъдил конкретни техни доводи и събрани доказателства.

Считат решението на Окръжен съд – Монтана за очевидно неправилно, като резултат от допуснатите от него нарушения на материалния и процесуалния закон.

Насрещните страни са депозирали отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Съображенията му за това са следните:

Атакуваното пред ВКС решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост.

Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Същевременно, въпреки че са се позовали на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, И. И. и Е. И. не са формулирали правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което липсва общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Както е прието в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, неформулирането на въпроси е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, като ВКС не може сам да извежда такива от съдържанието на касационната жалба и изложението към нея. Видно от касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, наведените в тях съображения изцяло попадат в приложното поле на чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежат на разглеждане в настоящото производство по чл. 288 ГПК по селекция на касационните жалби.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната пред ВКС негова част.

Ответниците по касационната жалба имат право на 1200 лв. разноски за адвокат за производството пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 150 от 16.06.2023 г. по гр. д. № 20231600500092/2023 г. на Окръжен съд – Монтана в обжалваната пред ВКС част, с която е потвърдено първоинстанционното решение.

ОСЪЖДА И. В. И. и Е. Б. И. да заплатят на В. М. Н. и Н. М. Н. разноски пред ВКС в размер на 1200 лв. (хиляда и двеста лева).

Определението не подлежи на обжалване.