Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от Ц. Н. Х. от [населено място], срещу въззивното решение № 10040/13.01.2021 г. по гр. д. № 3868/2019 г. на Софийския апелативен съд. Искането е за отмяна на обжалвания съдебен акт като неправилен - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

От ответниците по касация К. Д. В. и Д. К. К. не е подаден отговор.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:

С решение от 27.03.2019 г. по гр. д. № 15643/2014 г. на Софийския градски съд, гражданска колегия, I-во ГО, 13-ти състав, е признато за установено по отношение на Н. Й. М., К. Г. Т., Ю. Г. Т., М. Г. Т., Ц. Н. К. и А. Б. А., че К. Д. В. и Д. К. К. са собственици на поземлен имот с идентификатор.. ..с площ 405 кв. м., съставляващ по предходен план УПИ.. . от кв... ..по плана на [населено място], район „С.“, заедно с двуетажна сграда с идентификатор.. .., и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен н. а. №.. .. г. за собственост по давност.

Въззивни жалби срещу това решение са подали ответниците Ц. Н. К. /Н. Х./ и А. Б. А.. С въззивното решение, предмет на касационно обжалване, е прието, че жалбите са неоснователни, поради което първоинстанционното решение е потвърдено в обжалваната част.

По делото е установено, че спорният имот произхожда от М. К., която с н. а. №.. .. г. е закупила празно място, находящо се в [населено място], [улица], от 400 кв. м., при посочени съседи, представляващо според заключението на техническата експертиза част от парцел.. .. от кв... ., която през 1926 г. била обособена като парцел.. .. от кв... .., при съвпадане на съседите, посочени в нотариалния акт, с тези по регулационния план. Съгласно кадастралния план от 1986 г. имотът е с пл. №.. .., като е запазил положението и размерите си по старите планове. По регулационния план от 1992 г. номерацията на парцела -.. .. от кв... .., размерите и площта му са запазени. През 1947 г. имотът е одържавен и е съставен акт за одържавяване и към него - протокол с опис на имота; актове за държавна собственост са съставени през 1952 г. Със заповед от 1992 г. имотът е отписан от актовите книги за държавни и общински недвижими имоти.

С договор, сключен с н. а. №.. .. г., В. Б. Н. - единствена наследница по закон на М. К. и съпруга Б. А. К., починал на 15.01.1958 г., продала на дъщеря си Ц. И. Н. масивна едноетажна жилищна сграда откъм уличната регулация, масивна двуетажна жилищна сграда-вътрешна, заедно с дворното място, върху което са построени сградите, с площ от 400 кв. м., представляващо парцел.. . от кв... .., на [улица], при съседи, съвпадащи с тези по нотариалния акт от 1921 г.

С договор, сключен с н. а. №.. . г., Ц. И. Н. продала на дъщеря си - ищцата К. Д. В., по време на брака с ищеца Д. К. К., имота, закупен от нея през 1993 г.

С н. а. №.. ..г., съставен на основание чл. 587, ал. 2 ГПК, Б. П. Д. е призната за собственик по давност на ПИ с идентификатор.. ..с площ 405 кв. м., съставляващ по предходен план УПИ.. .. от кв... .. по плана на [населено място], район „С.“, заедно с двуетажна сграда с идентификатор.. .., на [улица]. Към книжата по образуваното нот. д. № 724/2014 г. е приложен нотариалният акт от 1921 г.; приложени са и документи, издадени от различни служби на Столична община, район „С.“, както и от областния управител на област София, че имотът не е деклариран и за него не са установени данни за отчуждаване, не са открити /съставени/ актове за държавна, съответно - общинска собственост. Разпитаните по нотариалното дело четирима свидетели са посочили, че молителката Б. Д. е живяла сама в имота около 15 години, гледала е собственицата му М..

С договор, сключен с н. а. №.. .. г., Б. Д. продала на ответника Ц. Н. Х. /Н. К./, сега касатор, ПИ с идентификатор... с площ 405 кв. м., съставляващ по предходен план УПИ.. . от кв... . по плана на [населено място], район „С.“, заедно с двуетажна сграда с идентификатор.. .., на [улица].

С н. а. №.. .. г. е учредена от Ц. Н. Х. договорна ипотека върху имота за обезпечаване на заем, предоставен му от ответника по иска А. Б. А., за сумата 40 000 евро, със срок за връщане до 22.11.2014 г. Имотът по този нотариален акт, според заключението на техническата експертиза, е идентичен с поземления имот, описан в н. а. №.... г.

Въз основа на заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 303/2014 г. на Районния съд - Луковит, с която Ц. Х. е осъден да заплати на А. А. сумата 40 000 евро - главница по договор за заем, удостоверен в нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека, ведно със законната лихва и разноски за заповедното производство, е издаден изпълнителен лист и по молба на А. А. е образувано изпълнително дело. Длъжникът Ц. Х. е поканен да изпълни задължението си доброволно и е уведомен за вписана върху поземления имот и сградата възбрана. На 29.09.2014 г. частен съдебен изпълнител е извършил опис на движими вещи. Достъп до имота, преустроен в заведение, е осигурен от К. И., определен за негов пазач.

С договор от 02.05.2007 г. ищците отдали под наем за срок от 5 години на търговско дружество, представлявано и от К. И., търговски обект и офиси, съставляващи едноетажна масивна жилищна сграда на уличната регулация на [улица], и незастроена площ от парцел.. .. от кв... .. На 06.07.2014 г. е сключен договор за наем за срок от 5 години със същите страни и предмет.

Свидетелят К. И., чиито показания въззивният съд преценил съобразно изискванията на чл. 172 ГПК предвид неговата заинтересованост от изхода на спора в полза на ищците, е установил, че той, чрез търговско дружество, е наемател на имота още от 1998 г. и продължава да е такъв, а преди това между 1997-1998 г. имало друга фирма-наемател. Откакто познава имота никой не е живял в него, освен една жена, която след реституцията била пусната от ищцата в едно от мазетата на предната къща, но това било някъде до 2008 г., когато тя починала и след нея никой не е живял там.

По жалба на ищцата до прокуратурата е образувано досъдебно производство за престъпление по чл. 212, ал. 4 НК. В мнението на разследващия полицай за предаване на съд е прието, че чрез използване на неистински документи от обв. Б. Д., в т. ч. молба-декларация и удостоверения относно статута на имота, тя е получила без правно основание чуждо недвижимо имущество, и е посочено, че в банковата сметка не е постъпвала продажната цена; че има данни за извършено престъпление и от една от свидетелките в нотариалното производство-М. Д. И., както и от Ц. Х.. В откритото заседание, проведено на 12.10.2016 г. по ч. н. д. № 17705/2016 г. на Софийския районен съд, 116-ти състав, при разпита по реда на чл. 222 НПК обв. Д. е дала обяснения, че познава С. К. - един от свидетелите по нотариалното дело, приятел на дъщеря, който през 2014 г. довел М. Д. пред нейната къща. Д. казала да си даде личната карта, за да се снабди с пълномощно за имота на [улица], че трябва да прехвърли този имот, че някаква баба М. е живяла в този имот и тя я е гледала, но при разпита си Б. Д. казала, че не познава тази баба, нито я е гледала, нито имотът се води на нейно име и това е „една лъжа“; не е придобивала по давност имота, в който никога не е ходила, и не познава купувача, на когото имотът е продаден впоследствие.

Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният съд приел, че искът за установяване правото на собственост върху имот - обект на изпълнение, който съгласно т. IV на ТР № 3/10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС намира правното си основание в чл. 440 ГПК, е допустим, както е допустимо и първоинстанционното решение в обжалваната част /искът срещу Б. Д., заместена в хода на делото от процесуалните си правоприемници, не е предмет на въззивното производство/, тъй като ищците като трети за изпълнението лица имат правен интерес да обвържат с решението по иска участниците в изпълнителното производство.

Като се позовал на разрешението, дадено с ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд посочил, че когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, разпределението на доказателствената тежест при оспорването се извършва по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. Съдът приел, че въз основа на деривативно основание - договор за продажба, сключен по време на брака им, ищците са придобили при условията на съпружеска имуществена общност /чл. 19 СК отм. г. - отм. / процесното място и сграда, принадлежали на техните праводатели. Идентичността между имотите, за чиито собственици се легитимират ищците, и тези, предмет на твърдяното от ответника по иска Ц. Х. право на собственост, е безспорно установена. За този извод съдът се позовал на представения по нотариалното дело нотариален акт от 1921 г., от който ищците черпят легитимацията си, от което следва, че самата първоначална ответница по иска Б. Д. е претендирала, че е придобила по давност имота, принадлежал на праводателката на ищците. Съдът посочил, че независимо как сградите са описани в договора, по който ищците са приобретатели, и в констативния нотариален акт, по делото е установено, че ищците са собственици на двете сгради, построени върху мястото /същите са станали собственост на М. К. по силата на приращението съгласно чл. 78 ЗИСС отм., за собственост върху една от които претендира ответникът Х.. Съдът се позовал и на заключението на техническата експертиза, от която също се налага извод, че се касае за един парцел и сграда, предмет на договори, по които ищцата, съответно ответникът Х., са купувачи.

За установено по несъмнен начин въззивният съд приел, че първоначалната ответница Д. не е придобила по давност сградата и дворното място. Същата е признала като обвиняема в разпит пред съдия, че се касае за измама, за което според съда свидетелстват и обективната невъзможност тя да се е настанила в имота поради полагане на грижи за М. К., починала далеч преди Д. да се роди през 1951 г., както и неверните удостоверявания относно статута на имота - напр., че няма данни за отчуждаване, при положение, че такива данни има, както има данни и за последващо отписване на имота от актовите книги. Въззивният съд посочил, че с показанията на разпитания по делото свидетел, които са в унисон с всички други данни по делото, поради което са и правдиви, също се установява, че сграда в парцела никога не е била обитавана от друго лице извън наемателите на ищците за периода след 1998 г., освен едно избено помещение, в което е живяла допусната от ищцата жена. По тези съображения въззивният съд приел, че признанието на ответницата за начина, по който се е снабдила с констативния нотариален акт, отговаря на действителното фактическо положение /чл. 175 ГПК/. Оттук съдът заключил, че ответникът Х. не е придобил имотите, предмет на договора, по който е купувач, тъй като продавачът не е станал техен собственик, а добросъвестността на купувача, дори такава да е налице, няма отношение към възможността за придобиването на имота по силата на самия договор за продажба. При това положение и учредяването на ипотеката от несобственик е недействително като противоречащо на закона - чл. 167, ал. 3 ЗЗД.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следните въпроси:

1. следва ли въззивният съд да обсъди и да се произнесе със съдебното решение по всички заявени в жалбата доводи и оплаквания на въззивника и задължен ли е при постановяване на решението си въззивният съд да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора - по този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с Постановление № 1/13.07.1953 г. на Пленума на ВС, ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с решения на отделни състави на ВКС: решение № 223/19.06.2013 г. по гр. д. № 1006/2012 г. на IV-то г. о., решение № 229/14.12.2016 г. по гр. д. № 2221/2016 г. на III-то г. о., решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на II-ро т. о., решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на I-во г. о., решение № 34/20.03.2019 г. по гр. д. № 1694/2018 г. на III-то г. о., и решение № 125/12.09.2012 г. по гр. д. № 1135/2011 г. на II-ро г. о.;

2. може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни - по този въпрос също се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решение № 189/14.07.2005 г. по гр. д. № 2219/2003 г. на IV-то г. о., решение № 221/15.04.2002 г. по гр. д. № 677/2001 г. на I-во г. о., и решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на I-во г. о.;

3. поддържа се противоречие с решение № 589/29.06.2010 г. по гр. д. № 1359/2009 г. на ВКС, I-во г. о., и ТР № 1/2000 г., без да е формулиран конкретен правен въпрос;

4. длъжен ли е съдът да допусне тройна експертиза, когато приетото от него заключение на единичната експертиза не е категорично и една от страните по делото своевременно е оспорила това заключение и е поискала назначаването на тройна експертиза - по този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение със следните решения на ВКС: решение № 165/22.10.2019 г. по гр. д. № 2622/2018 г. на I-во г. о., решение № 342/17.02.2012 г. по гр. д. № 71/2011 г. на II-ро г. о., и решение № 197/19.10.2017 г. по гр. д. № 60238/2016 г. на IV-то г. о.;

5. дали въззивният съд може да откаже назначаване на нова експертиза, с която делото ще се изясни от фактическа страна - по този въпрос също се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решение № 243/31.05.2011 г. по гр. д. № 976/2010 г. на ВКС, I-во г. о.

Настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че на първо място следва да разгледа поставените четвърти и пети въпроси, които са концентрирани около процесуалните действия на съда в двете инстанции по изясняване на идентичността между претендирания от ищците недвижим имот и придобития от касатора имот, върху който впоследствие е учредена договорна ипотека, доколкото произнасянето по останалите въпроси, както и по изложението по т. 3, е в зависимост от разрешаването на четвъртия и петия въпроси.

Така, по четвъртия въпрос с решение № 165/22.10.2019 г. по гр. д. № 2622/2018 г. на ВКС, I-во г. о., при позоваване на останалите две решения, цитирани от касатора, е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 200, ал. 3 ГПК при оспорване на заключението съдът може да назначи друго или повече вещи лица. Когато заключението не е достатъчно пълно и ясно, съдът възлага допълнително заключение, а когато не е обосновано и възникват съмнения за неговата правилност - повторно заключение - чл. 201 ГПК. При дадени от вещото лице вероятни, а не категорични отговори на поставените въпроси, се касае за заключение, за чиято правилност възникват съмнения. Поради това когато приетото от съда заключение не е категорично и една от страните по делото го оспорва и иска назначаването на тройна експертиза, съдът на основание чл. 200, ал. 3 и чл. 201 ГПК е длъжен да назначи нова експертиза от друго или повече вещи лица.

С решението, цитираното от касатора при поставяне на петия въпрос, след като е разяснено кога се допуска допълнителна и кога повторна експертиза, е посочено, че отказът на съда да изясни възникналите въпроси, свързани с правилността на депозираната експертиза, представлява процесуално нарушение, като при допуснато такова нарушение от първоинстанционния съд забраната по чл. 266 ГПК за посочване на нови факти и доказателства във въззивното производство не важи.

В разглеждания случай в приетото от първоинстанционния съд заключение на единичната експертиза вещото лице инж. Л. Т. М. не е дало вероятни отговори на поставените му въпроси, включително и на въпроса дали имотът, описан в нотариалния акт от 1921 г., е идентичен с имота, описан в нотариалния акт от 2014 г. за учредяване на договорна ипотека. Отговорите не са били и само теоретични, без връзка с конкретния случай /решение № 342/17.02.2012 г. по гр. д. № 71/2011 г. на II-ро г. о./. Заключението почива на обективни данни, а не на предположения, и съдържа не само крайния извод по поставените задачи, а е основано на конкретни данни, събрани чрез извършените от вещото лице проучвания, описани в констативно-съобразителната част на експертизата /решение № 197/19.10.2017 г. по гр. д. № 60238/2016 г. на ВКС, IV-то г. о./. Както в писменото заключение, така и при устното му излагане в съдебното заседание на 08.11.2018 г., експертът е дал категоричен отговор за наличие на идентичност, като е посочил и начина, по който е установил идентичността, както и проверените от него документи и извършените справки, на които се основава този извод. Обсъдени са действалите през годините кадастрални и регулационни планове, включително и действащата понастоящем кадастрална карта, като са посочени номерата, които имотът е получавал по тях, а информацията е отразена на изготвените от експерта скици - приложения №№ 1-5. Ето защо не може да се приеме, че са възникнали съмнения за правилността на заключението, което да задължи първоинстанционния съд да назначи нова експертиза от друго или повече вещи лица съобразно доказателственото искане на процесуалния представител на касатора. Не може да се приеме и това, че, процедирайки по този начин, първоинстанционният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което от своя страна да доведе до отпадане на забраната за посочване на нови доказателства във въззивното производство и допускане на исканата от касатора - въззивник във въззивното производство, тройна техническа експертиза.

Липсата на противоречие между обжалваното въззивно решение и съдебната практика на ВКС обосновава извода, че предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по четвъртия и петия въпроси не са налице. Настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира за необходимо да добави и това, че самата праводателка на касатора при снабдяването с нотариален акт по обстоятелствена проверка за собственост на имота, който впоследствие е продала на касатора, се е позовала на нотариалния акт от 1921 г., от който ищците /сега ответници по касация/ черпят права.

Не се констатира въззивното решение да противоречи и на съдебната практика, посочена в точка трета на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в която се твърди, че решението е постановено при неизяснена фактическа обстановка по въпроса за идентичността на имота на ищците с този на касатора. В съответствие с приетото в тази практика въззивният съд е обсъдил събраните доказателства и доводите на страните във връзка с идентичността, която, съобразно с отговора на поставените четвърти и пети въпроси, обосновано е приета за доказана. При това положение предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.

Не се констатира наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и поради противоречие на въззивното решение със съдебната практика, посочена от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК при поставянето на първия и втория въпроси по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. В обобщен вид тази практика приема, че непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което съдът е длъжен да обсъди в съвкупност и взаимна връзка всички допустими и относими доказателства, събрани пред първата инстанция и пред него, както и доводите и възраженията на страните, които имат значение за решението по делото с оглед неговия предмет и вида на търсената защита, а когато някое доказателство се приема за недостоверно - да изложи мотиви за това, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство - чл. 269 ГПК, и да направи свои фактически и правни изводи по делото. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, както и в касационната жалба касаторът не е посочил конкретно кои доказателства, доводи и възражения са останали необсъдени от въззивния съд. В изложението е записано само, че в конкретния случай при своевременното оспорване на съдебно-техническата експертиза Софийският градски съд и Софийският апелативен съд не са допуснали изготвяне на повторна тричленна експертиза, което е нарушение на принципа на равнопоставеност на страните в процеса. Този довод обаче е относим не към поставените първи и втори въпроси, а към четвъртия и петия въпрос, по които, както вече бе изложено, не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Освен това не се установява въззивният съд да е процедирал в противоречие със съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, тъй като е обсъдил всички правнорелевантни факти, относимите и допустими доказателства по тях, доводите и възраженията на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивните жалби на двама от ответниците по иска предели на въззивното производство.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 10040/13.01.2021 г. по гр. д. № 3868/2019 г. на Софийския апелативен съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: