Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на Н. Азиз против решение № 543/04.10.2018г., постановено по адм. д. № 303/2018г. по описа на Административен съд Пазарджик, с което са отхвърлени исковете с правно основание чл. 284 ЗИНЗС за неимуществени вреди против Министерство на правосъдието за периода 24.06.2006 г. – 01.06.2009 г. в размер на 10 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 24.06.2006 г., и против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за периода 01.06.2009 г. – до 20.03.2018 г., в размер на 40 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 01.06.2009г., поради твърдяно нечовешко и унизително отношение от администрациите на А. Х, З. С. З, З. П и З. [ място], изразяващо се в липса на осигурени културни и информационни мероприятия. С решението са присъдени и разноски в полза на ответниците.
Касаторът Н. Азиз твърди, че решението е неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Счита, че след като съдът е установил бездействие на затворническата администрация да осигурява културно-информационни мероприятия на лишения от свобода, неимуществените вреди се предполагат до доказване на противното. Касаторът обжалва решението и в частта за разноските, като твърди, че не дължи заплащане на такива.Моли за отмяна на обжалваното решение и присъждане на поисканото обезщетение за неимуществени вреди в цялост.
Ответната страна - Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" при Министерство на правосъдието (ГДИН), чрез процесуален представител оспорва касационната жалба. Прави искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Ответната страна – Министерство на правосъдието не взема становище.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Административният съд е бил сезиран с искове от Н. Азиз, изтърпяващ наказание "доживотен затвор" в З. [ място] за обезщетение за неимуществени вреди против Министерство на правосъдието за периода 24.06.2006 г. – 01.06.2009 г. в размер на 10 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 24.06.2006 г., и против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за периода 01.06.2009 г. – до 20.03.2018 г., в размер на 40 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 01.06.2009г., поради липса на осигурени културни и информационни мероприятия от администрациите на А. Х, З. С. З, З. П и З. [ място], където ищецът е бил задържан, респективно е изтърпявал наказанието си, което предизвикало у него гняв, безсъние, болка, дискомфорт, загуба на развитие и нежелание за живот.
От фактическа страна по делото е прието, че Н. Азиз е бил задържан в А. Х от 25.06.2006 г. до 03.01.2007г., като в този период през работните дни са му предоставяни вестници от ежедневния фонд на различни издания, книги от библиотеката и възможност да закупува от лавката вестници, списания, книги и развлекателни игри и да ги държи в килията си, макар той да не е поискал да се възползва от това си право.
Н. Азиз е пребивавал в З. С. З от 03.01.2007г. до 19.03.2014г., като не са му осигурявани общи мероприятия, но е имал правото да ползва библиотеката, имал е достъп до кабелна телевизия в килията, ако си осигури телевизионен приемник за своя сметка и е можел да се абонира за собствена сметка за вестници и списания.
Касаторът е пребивавал в З. П само 25 дни в периода от 19.03.2014 г. до 14.04.2014 г. В този кратък период основната цел на администрацията е била адаптация към условията в новия затвор. Независимо от това затворникът е можел да ползва библиотеката и е имал достъп до параклиса.
Касаторът е постъпил в З. [ място] на 14.04.2014 г., като там пребивава и до момента. Съдът е приел, че специалният режим, при който се изтърпява наказанието, е пречка той да посещава организираните с останалите лишени от свобода културно-информационни мероприятия. Независимо от това е имал право да посещава клуба по интереси в отделението, къде има възможност за настолни игри; има право да ползва библиотечния фонд и редовно се ползва от това си право. През май-юли 2016г. му е осигурен курс по компютърна грамотност, като са направени постъпки и за продължаване на неговото общо образование.
От правна страна съдът е приел, че не във всички случаи са предоставяни точно тези мероприятия, които са били посочени в отменената понастоящем разпоредба на чл. 150 от ППЗИНЗС, а именно: беседи, лекции, дискусии, диспути, но основната причина за тази липса е била специалният режим на ищеца, ограничаващ възможността му да участва в общи мероприятия и липсата на достатъчно средства за привличане на външни специалисти.
Независимо от това, съдът е изложил съображения, че липсата на някои видове културно-информационни мероприятия в пенитенциарните заведения, в които касаторът е пребивавал, не представлява нечовешко или унизително отношение по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС, поради което не се прилага презумцията за наличието на вреди, а ищецът не е доказал, че е претърпял такива. Прието е също, че е изтекла и давността за предявяване на част от исковете.
Решението е валидно, допустимо и правилно като краен резултат.
Съдът е анализирал подробно събраните по делото доказателства и е приложил правилно материалния закон. Крайните правни изводи се споделят от настоящата инстанция.
Съгласно чл. 152 ЗИНЗС, социалната дейност и възпитателната работа са основни средства за ресоциализация на лишените от свобода и са насочени към подпомагане на личностната промяна на осъдените и изграждане на умения и способности за законосъобразен начин на живот в обществото. Социалната дейност и възпитателната работа в местата за лишаване от свобода включват диагностична и индивидуална корекционна дейност; програми за въздействие, за намаляване на риска от рецидив и риска от вреди; образование, обучение и квалификация на лишените от свобода; творчески, културни и спортни дейности и религиозна подкрепа. Съгласно алинея трета, с лишените от свобода се осъществява групова и индивидуална социална дейност и възпитателна работа. Съгласно чл. 163 ЗИНЗС, в местата за лишаване от свобода се създават условия за творчески и културни дейности и за развитие на физическата култура на лишените от свобода. Чл. 149 ППЗИНЗС предвижда, че творческите и културните дейности на лишените от свобода включват: 1. самодейни изяви чрез представяне на театрални постановки, художествени програми, музикални концерти, спектакли, свързани с празници или други важни събития, и др.; 2. организиране на художествени и приложни изложби както от творчески изяви на лишени от свобода, така и на външни представители; 3. организирана клубна дейност по интереси; 4. организирани посещения на културни и религиозни мероприятия, спортни прояви, музеи, изложбени зали, исторически и други забележителности извън местата за лишаване от свобода;5. провеждане на разнообразни културни програми от външни представители.
От посочените законови текстове е видно, че творческите и културни дейности в затворите не са самоцелни, нито имат за цел единствено да осигуряват развлечение на осъдените. Тези дейности са част от предвидени основни средства, чиято крайна цел е желаната от обществото ресоциализация и личностна промяна на изтърпяващите наказания. От събраните доказателства е установено, че на касатора е била предоставена възможност както за обучение и квалификация, така и за културна и спортна дейност, заедно с останалите затворници и индивидуално. Поради това не може да се приеме, че той е бил изцяло лишен от творчески и културни дейности и в този смисъл от възможности за ресоциализация и личностна промяна. Обстоятелството, че в затворите не са били провеждани описаните в чл. 150 ППЗИНЗС конкретни мероприятия не означава, че изискванията на чл. 152 ЗИНЗС, в чийто контекст следва да се разглежда културната дейност в затворите, не са били изпълнени.
С оглед изложеното и предвид събраните доказателства за предоставени на касатора възможности за участие в обучение, общи и спортни мероприятия в затворите, в които е пребивавал, настоящата инстанция счита, че не е налице бездействие на затворническата администрация по задълженията, предвидени в текста на чл. 152 ЗИНЗС. Не е налице незаконосъобразно поведение на администрацията, в смисъла, който се твърди в исковата молба, в причинна връзка с което да са настъпили вреди за касатора. Освен това не са установени негативни емоции у касатора именно по повод липсата на ежедневни културно-информационни мероприятия в рамките на час и половина съгласно чл. 150, ал. 1 ППЗИНЗ отм. ДВ бр. 14 от 2017 г.) по време на престоя му в различните пенитенциарни заведения.
С оглед представените по делото доказателства за възможностите на лишения от свобода за достъп до медийни издания, електронни медии и литература, както и за участия в настолни игри, не може да се приеме, че липсата на изброените в текста на подзаконовия нормативен акт беседи, лекции, дискусии, диспути може да обоснове надвишен минимален праг на строгост по изпълнение на наложеното му наказание. Обосновано административният съд е приел, че неучастието на Н. Азиз в културно-информационни мероприятия не е породило у него негативни преживявания в степен, надвишаваща неминуемото ниво на страдание и не е довело до превишаване степента на строгост по изпълнение на наказанието му.
Посочените съображения водят до извод, че не са налице твърдените касационни основания за неправилност на решението. Крайните изводи на административния съд са правилни. Предвид изложеното обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.
В касационната жалба се съдържат доводи и искания срещу решението в частта за присъдените разноски. Касае се за искане с правно основание чл. 248 ГПК, което първоинстанционният съд следва да разгледа по предвидения в закона ред след връщане на делото.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд - трето отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 543/04.10.2018г., постановено по адм. д. № 303/2018г. по описа на Административен съд Пазарджик. Решението е окончателно.