О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5474
София, 26.11.2024 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети ноември през две хиляди и двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: В. М. ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр. д. № 4827 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Н. Ш. и В. Н. К. чрез пълномощника им адвокат Д. Д. против решение № 216 от 14.07.2023 г., постановено по гр. д. № 262 по описа за 2023 г. на Окръжен съд - Добрич, с което е потвърдено решение № 1241 от 29.12.2022 г., поправено с решение № 251 от 30.03.2023 г. по гр. д. № 1324/2021 г. на Районен съд - Добрич в частта, с която е признато за установено по отношение на М. Н. Ш. и В. Н. К., че С. В. В., Г. Д. Г. и В. Д. Г. са собственици по давностно владение и наследяване на недвижим имот в [населено място], общ. Добричка, представляващ дворно място с площ 750 кв. м – УПИ *, пл.№ * в кв. 52, ведно с построените в това дворно място жилищна сграда със застроена площ 100 кв. м и гараж със застроена площ 21 кв. м., дворно място с площ 680 кв. м – УПИ *, пл. № * в кв. 52, ведно с построената в него жилищна сграда със застроена площ 28 кв. м и дворно място от 630 кв. м –УПИ *, пл. № * в кв.52.
С. В. В., Г. Д. Г. и В. Д. Г. са подали чрез пълномощника си адвокат С. И. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират присъждане на разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:
Въззивният съд е приел за установено, че Г. Н. В. е бил в брак с В. К. Р. и имали двама синове. Синът Д. Г. В. и ищцата С. В. В. са били съпрузи, а другите двама ищци са техни деца. Синът Н. Г. В. е починал на 31.05.2020 г., като ответниците В. Н. К. и М. Н. Ш. са негови деца. Процесният имот е бил наследствен и в него са построили къща и са живели Г. Н. В. и В. К. Р.. Синът Д. Г. В. и семейството му живели в [населено място], после се върнали в [населено място], където имали свой имот. Сведенията в гласните доказателства не са еднозначни по въпроса дали е имало време, в което и двете семейства да са живели в процесния имот, но, с оглед посоченото от двамата ответници в отговора им на исковата молба, следва да се приеме, че към датата на смъртта на В. К. Р. семейството на сина не е живяло в процесния имот.
В. К. Р. е починала на 18.12.2004 г. Според обясненото от ищците в съдебно заседание пред първоинстанционния съд, на помена за 40 дни от смъртта на съпругата си и майка на Д. Г. В., Г. Н. В. заявил, че възнамерява да заживее с друга жена и тогава синът го изгонил от имота. Никой от свидетелите не е бил очевидец и не дава сведения какво точно се е случило между сина и бащата тогава. Несъмнено е, обаче, че от този помен през м. януари 2005 г. Г. Н. В. се изнесъл от имота и отишъл да живее при другата жена, в същото село, а в имота се установил синът Д. Г. В. със съпругата (семейството) си, в която насока са показанията на свидетелите на ищците и свидетеля М. И. Г., ангажиран от ответниците и в съпружеско съжителство с роднина (братовчедка) на двете насрещни страни по делото.
От показанията на двете групи свидетели съдът е приел за установено и че от помена през м. януари 2005 г. в процесния имот живели Д. Г. В. с ищцата С. В. В., стопанисвали, обработвали, поддържали имота. Подновили котела за парното, направили основен ремонт с изграждане на зид на комина, направили подпокривни и тавански помещения, подновили подовите настилки в голямата къща, подновили дограмата в по-малката къща (пристройката), облагородили лозето в двора, имотът видимо се променил (свидетелите Г. С. Ж. и Р. В. Г.). Правили всичко това със самочувствието на стопани (свидетелите Р. В. Г. и Д. И. У.). Така продължило до пролетта на 2021 г. През всички тези години Г. Н. В. продължил да живее при другата жена. Понякога влизал в двора на имота, но винаги било в отсъствие на сина и снахата, тайно и не през входната порта към улицата, която се затваря с резе, а отстрани, откъм съседите. Това са изнесли свидетелите на ищците, на които Д. Г. В. споделял, че при тези влизания баща му открадвал или счупвал по нещо. Свидетелят на ответниците М. И. Г. изобщо отрича след януари 2005 г. Г. Н. В. да е достъпвал в процесния имот. Свидетелят счита това за изключено, предвид лошите отношения между бащата и сина; същевременно разказва как Г. Н. В. му се оплакал, че опитал да влезе в двора, но бил нападнат от кучето, което синът му бил пуснал там. Свидетелските показания не съдържат сведения за влизания от страна на Г. Н. В. в жилищната и другите сгради в имота, но, предвид установеното относно дворното място, достъпването на същия в сградите следва да се приеме за изключено.
Съдът е посочил, че макар да е установено, че отношенията са били обтегнати и изострени, по делото няма данни синът Д. Г. В. (или който и да било от семейството му) да е извършил насилие спрямо Г. Н. В. или да го е заплашвал. Съществувалата, според свидетеля М. И. Г., опасност за живота и здравето на Г. Н. В. е субективна трактовка, неподкрепена с конкретни, лично възприети от свидетеля обстоятелства. Не следва друго, с оглед посоченото от свидетеля, че двамата, бащата и синът се били стреляли - на свидетеля това било обяснено от дядо му, няма данни кога (евентуално) то се е случило, а трябва да се обърне внимание и на факта, че бащата е този, който е афиширал на свидетеля оръжието си. Свидетелите С. Н. С. и Ж. Х. Ж. са районен инспектор и кмет в [населено място]. От техните показания се установява, че до смъртта на сина между него и баща му не е имало отявлени разправии по повод имота, бащата Г. Н. В. не е подавал жалби и сигнали за нищо, в частност за насилие и заплахи спрямо него. Писмени доказателства за подавани такива не са представени.
Според показанията на свидетеля Ж. Х. Ж., няколко години след смъртта на съпругата си Г. Н. В. декларирал процесния имот като свой и всяка година плащал данъчните задължения за него. От гласните доказателства и писмо – отговор и приложения към него (л. 262 – л. 272) се установява, че синът Д. Г. В. и семейството му не са заплащали редовно потребяваните от тях водоснабдителни и канализационни услуги, след спиране на водоподаването в имота извършили незаконно присъединяване към мрежата. При водоснабдителното дружество като потребител бил регистриран Г. Н. В., който по показанията на свидетеля М. И. Г. заплатил дължимите суми; по този повод нарекъл сина си и съпругата му „квартиранти“. С декларация от 13.03.2017 г. Д. Г. В. се задължил пред водоснабдителното дружество за редовно плащане на стойността на предоставените в имота водоснабдителни и канализационни услуги.
На 10.03.2009 г. бил съставен нотариален акт № 155, т. ІІ, рег. № 4393, д. № 320 на нотариус с рег. № * и район на действие ДРС, с който Г. Н. В. е признат за собственик на основание давностно владение върху процесния имот.
Д. Г. В. починал на 17.04.2021 г. и не е спорно и от гласните доказателства се установява, че в деня на погребението Г. Н. В. поискал от съпругата и децата на починалия – ищците да се изнесат от процесния имот
С договор от 31.05.2021 г., сключен с нотариален акт № 36, т. ІІІ, рег. № 2625, д. № 305/2021 г. на нотариус с рег. № * и район на действие ДРС, Г. Н. В., като си запазил пожизнено правото на ползване, продал процесния имот на внучките си, ответниците В. Н. К. и М. Н. Ш..
При така възприетата фактическа обстановка съдът е направил извод, че от м. януари 2005 г. съпрузите Д. Г. В. и С. В. В. са във владение на процесния имот, което са упражнявали за себе си спокойно, явно и непрекъснато до погребението на съпруга, продължено после и от наследниците му, ищците, към датата на предявяване на исковата молба 26.04.2021 г.
Във връзка с доводите на страните е посочил, че преди януари 2005 г. имотът е бил във владение на Г. Н. В. и В. К. Р.. Двамата не са притежавали имота на формално договорно основание (друго не е твърдяно и доказано), не са се били и позовали на изтекла в тяхна полза придобивна давност. Ето защо, правилото, че наследникът, който упражнява фактическа власт върху наследствения имот, държи идеалните части на другите наследници, тук е неприложимо и наследникът Д. Г. В. е установил и упражнявал фактическа власт върху имота заедно със съпругата си изцяло само за себе си. Владението им датира от м. януари 2005 г., когато са отстранили Г. Н. В. от имота. Дори и да се приеме, че Д. Г. В. и семейството му са били допуснати в имота от по-рано, което не се установява от доказателствата, а и за първи път е въведено във въззивната жалба, то в м. януари 2005 г. двамата са променили намеренията си и са започнали да упражняват фактическата власт за себе си. Това следва от установените по делото факти, както и от посоченото от самите ответници в жалбата им, че Г. Н. В. бил изгонен от имота. Следва да се подчертае, че изгонването не означава упражнено насилие или отправени заплахи. Извършването на такива от страна на Д. Г. В., респ. съпругата му, по отношение на Г. Н. В. не се установиха нито при отстраняването му от имота и установяване на владението на първите двама, нито после в дългогодишното му упражняване. Владението им е било явно и несъмнено. Г. Н. В., макар да плащал данъчните задължения за имота и пред трети лица да квалифицирал сина и снаха си като „квартиранти“, се е съобразявал и не е смущавал владението им. Показателен в тази насока е начинът, по който рядко и само в тяхно отсъствие е влизал в двора, което е неприсъщо за този, който се счита за собственик, а другите за допуснати от него „квартиранти“, а доводът, че действал по този начин, защото се страхувал за живота си е напълно необоснован. Всъщност, като какъв се е считал Г. Н. В. е без значение. Същественото е, че Д. Г. В. и съпругата му са владели имота за себе си, упражнявали са фактическа власт върху него, стопанисвали, поддържали, подобрявали са го и са правили това като негови стопани, собственици. Вярно е, че не са плащали данъчните задължения за имота и сметките за водоснабдителни и канализационни услуги, а са се възползвали от извършените от Г. Н. В. плащания и факта, че той е регистрираният при водоснабдителното дружество като потребител. Това е недобросъвестно и води до пораждане на други, облигационни правоотношения, но на общия фон на цялостното им поведение спрямо имота не разколебава извода за осъществявано от тях владение за себе си. След смъртта на Д. Г. В., настъпила на 17.04.2021 г., владението му е продължено от неговите наследници. Така, към датата на предявяване на исковата молба са били осъществени всички предпоставки по чл. 79, ал. 1 ЗС във вр. с чл. 82 ЗС, като ищците С. В. В., Г. Д. Г. и В. Д. Г. са придобили правото на собственост върху спорния имот на твърдяното от тях основание.
Договорът, с който Г. Н. В. е продал имота на ответниците В. Н. К. и М. Н. Ш. от една страна е непротивопоставим на ищците, като сключен след вписване на исковата молба, а от друга страна няма вещно-прехвърлително действие, тай като продавачът не е бил собственик (към 2009 г., когато Г. Н. В. се е снабдил с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка същият не е бил във владение на имота).
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК М. Н. Ш. и В. Н. К. се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.
Сочените основания не се констатират от касационния съдебен състав. Касаторките бланкетно са посочили, че въззивният съд неправилно е възприел фактическата обстановка, като не е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност (но в касационната жалба доводите са относно направените фактически и правни изводи, отричащи тезата им, че ищците са осъществявали търпими действия, евентуално, че са установили и поддържали владението с насилие).
В решение № 483 от 11.10.2012 г. по гр. д. № 493/2012 г., І г. о. на ВКС и в решение № 122 от 3.12.2020 г. по гр. д. № 3549/2019 г., І г. о. на ВКС е дадено тълкуване кога осъществявана фактическа власт се квалифицира като търпими действия. Въззивното решение не противоречи на посочената практика на ВКС, на която се позовават касаторите, тъй като съдът е приел, че фактическата власт е установена самостоятелно, а не чрез допускане на Д. Г. В., респ. съпругата му в имота от родителите на първия, а и е счел, че фактическото твърдение за такова допускане е преклудирано, като заявено за пръв път във въззивната жалба на ответниците.
Израз на несъгласие с фактическите и правни изводи на съда е и твърдението, че въззивното решение не е надлежно мотивирано, поради което противоречи на ППВС № 1/1953 г., Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г., т. 19, ОСГК на ВКС, решение № 544/8.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г., ІV г. о. и решение № 157 от 8.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г., ІІ т. о. на ВКС. Мотивите на атакуваното въззивно решение отразяват извършения от съда анализ на доказателствата и формиране на изводи във връзка с доводите на страните, поради което не се констатира противоречие с посочената практика на ВС и ВКС.
При условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторките поставят следните въпроси:
1) какъв вид и от какво естество следва да е упражненото насилие над собственика, за да приеме решаващият съд, че владението е придобито и поддържано с насилие;
2) „отстранявайки“ някого от имота му въпреки неговото нежелание и сменяйки ключалките на същия, начало на спокойно и несмушавано владение ли е.
Въпросите са материалноправни и са свързани с тезата, че владението е било установено и поддържано с насилие спрямо Г. Н. В.. Въззивният съд обаче изрично е отрекъл тази теза, анализирайки доказателствата и мотивирайки защо от тях не може да се направи подобен извод. Касаторките обаче не са посочили кои доказателства обосновават тази теза (позовали са се единствено на изявлението на ищците, че в деня а помена от смъртта на съпругата на Г. Н. В. същия бил отстранен от имот от Д. Г. В. и още тогава сменили ключовете на сградите и така прекъснали достъпа на Г. В. до имота). Дори да се приеме, че тези изявления са признание, че владението е установено с насилие, то за да е опорочено и да не тече придобивна давност е необходимо и да е поддържано с насилие. В този смисъл преценката дали въпросите са от значение за изхода на правния спор изисква анализ на събраните доказателства, какъвто не може да бъде направен в производството по чл. 288 ГПК, поради което поставените въпроси не обуславят основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 288 ГПК.
Касационният съдебен състав не констатира и основания за преценка дали някой от изводите на съда не е очевидно неправилен. Тезата на касаторите, че фактическата власт върху имота е установена поради близките родствени отношение със съгласието на Г. Н. В. и съпругата му, че тази фактическа власт е с характер на търпими действия и че фактическата власт на ищците и техния наследодател е поддържана с насилие не следва от съдържанието на доказателствения материал, така както го е възприел и посочил в мотивите на решението си въззивният съд.
С оглед изхода на настоящото производство М. Н. Ш. и В. Н. К. следва да възстановят на С. В. В., Г. Д. Г. и В. Д. Г. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 1800 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат С. И..
По изложените съображения Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 216 от 14.07.2023 г., постановено по гр. д. № 262 по описа за 2023 г. на Окръжен съд - Добрич.
ОСЪЖДА В. Н. К., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] М. Н. Ш., ЕГН [ЕГН], [населено място], ул. ‘Б.“ № 2 да заплатят на С. В. В., ЕГН [ЕГН], [населено място], общ. *, [улица], Г. Д. Г., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет. 3, ап. 4 и В. Д. Г., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет. 3, ап. 4 разноски по повод касационната жалба в размер на 1800 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: